sexa_na_kompleksa
12-16-2007, 11:23
Е,как да няма,бе човек ?
Ето няколко:
“ИЛИАДА” – ОМИР
Омир разказва в “Илиада” за събитията от последната десета година на Троянската война.Богатото съдържание на поемата дава основание в сегашно време изследователите да я нарекат “превъзходна енциклопедия на древността”. Един от главните герои в тази творба е Ахил. Освен, че е велик войн, той е преизпълнен с непокорно чувство на гняв. Не случайно поемата започва така: “Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски…”.
Човешкият живот се очертава в две необходими насоки – война и мир. Войната е не само начин за нови придобивки, но и място за проява на мъжката смелост и сила. Естествено е мирът да се редува с войната. Военният бит е допълнен с картини от мирния живот. Чрез тези сравнения и използваните художествени изразни средства като повторения, постоянни епитети, тържествена реч показва, че мирът е по – близък на поета. Неразделна част от поемата са боговете и съдбата. Човекът е зависим от боговете, чиито свят е йерархично устроен подобно на човешкия. Смъртта на всеки е определена още с раждането му. Това е съдбата. Омир иска да внуши, че животът е свещен и трябва да се уважава.Хората са по - слаби от боговете и трябва да им се подчиняват. Това важи и за богоравния Ахил. Той знае каква е неговата съдба и трябва да се примири. Добро и зло, живот и смърт, мир и война вървят заедно и е необходима да се преодолеят.
Войната в поемата е представена главно в четири големи бойни сцени. Първата сцена представя двубоя между Парис и Менелай и примирието им. Втората сцена разказва за победите на Хектор. В третата Ахил разрешава на Патрокъл да участва в боевете, където намира смъртта си. В четвъртата сцена Ахил отмъщава за Патрокъл. Тези сцени изграждат основното ядро, около което е изградена поемата. В Ахил се оказва много силно приятелското чувство към Патрокъл, заради който влиза в бой. Така разкрива неподозирана отмъстителност. Гневът на главния герой е причинен и от засегнатото му чувство за чест.
Ахил осъществява връзката между света на хората и боговете. Той се стреми към славата и има водеща роля в обществото. Неговият гняв не е на обикновен - земен човек, а на свръхчовек. Той представлява народната сила и иска да оправдае доверието на хората. Има две причини за нестихващия гняв на Ахил. Първата е нанесената му обида, която се позабравя от необходимостта да отмъсти за своя приятел Патрокъл. Боговете са на негова страна и той побеждава Хектор, но не изпълнява до край заканата си. Ахил се гаври с тялото му и го връща на баща му от чувство на уважение. Това може би показва, че гневът му се е примирил. Хектор е нравствен победител, защото се бие от чувство за дълг и чест, а не по инстинкт. Хектор би могъл да моли за мир, но точно тези чувства му поверяват да не го прави. Почитта, която Ахил указва е всъщност почит към смъртта, пред която всички са равни.
В поемата на Омир “Илиада” центърът на изображението представлява човекът. Събитията се пречупват през съдбата му. В творбата минало и настояще са смесени, защото по това време още не е била позната ретроспекцията. Образите са индивидуализирани, ярки, оставащи в паметта, но не са дадени в развитие.
Старогръцката литература определя нравствената тематика в по-нататъшното раитие на литературата. Произведението на Омир ,,Илиада” отразява развитието на елинската култура в продължение на вековете.
Темата за войната е обект на художествена интепретация в ,,Илиада” а темата за мира е неразривно свързана с основния за поемата мотив. В Омировата творба непрекъснато се редуват сцени на война и мир, на хармония и дисхармония. Те са неразривно свързани. Представите за войната и мира се преплитат, за да възтържествува идейната доминанта на произведението, че мирът е единственият начин за нормално човешко съществуване, а войната е пътят към неминуемата гибел на човешкия свят .
Освен като битки, кръвопролития и смърт, войната може да бъде разгледана и от друг ъгъл., В ,,Илиада” войната е тъждествена на гнева. Но както след всяко зло идва добро, и след всеки проливен дъжд на небето изгрява пъстроцветна дъга, така и след войната неминуемо идва мир. И ако войната е гневът, то мирът следва да бъде премирението с него. Ако войната е последствие от гнева, то мирът е неминуемо следствие, защото гневът може да бъде обуздана стихия от чувството за чест, почит, достойнство.
Поемата ,,Илиада” започва с възпяването на ,,гибелния гняв” на гръцкия предводител и воин Ахил. Накърненото му достойнство и войнска чест са потъпкани и ,,Ахил богоравен” не може да се примири с това. Неговият гняв и ярост се удвояват, когато пратениците на ,,могъштия цар Агамемнон” идват, за да отведат любимата му Брезеида.
Първа песен на ,,Илиада” започва със свадата между Ахил и Агамемнон. Връзката между двамата герои е тяхната гордост. Агамемнон е нагъл, високомерен, себелюбив, горд. Ахил пък, от своя страна, има воинска чест и достойнство, които са силно наранени от Агамемнон. Ахил защитава войска и честта на герой. Израз на война в случая са свадата и гневът, а техни оръжия са думите. Обиден на Агамемнон и неговите думи, Ахил обещава повече да не се включва във войната срешту Троя и наистина даржи на думата си. Но помирениете идва при вестта за смъртта на най-добрия приятел на Ахил – Патрокъл.Тук се показва друго негово качество- вярност кам приятелството, което е елемент на мира. Той пристъпва думата си, за да заштити честта на приятеля си. Ето това е мирът – помирението с гнева към Агамемнон. Но след този мир, закономерно започва още една война. Война, много по-страшна от предишната, кървава и безкомпромисна, война решена от Боговете, но осъществена от хората, неспособни да овладеят низостта на своето самолюбие.
Друг момент на противопоставяне в ,,Илиада”, доказващ разрушителната роля на войната в света на хората е сцената на сбогуването между троянския воин Хектор и жена му Андромаха. Преди Хектор е убивал безпощадно ахейците на бойното поле. В сарцето му няма милост, а само гняв и омраза. Но при вида на жена си Андромаха и малкия си син Астианакс, той се превръща в любящ съпруг и баща. В сарцето му вече няма място за омраза и ярост, а само за обич и приварзаност кам семейстовото му. Пред нас се разкрива един друг Хектор, който ние не познаваме- не безмилостния воин, а един човек, изпълнен с любов към семейството си. Чрез диалога между война и неговата любяща жена, чрез образа на единствения му наследник Омир цели да покаже, че във всеки човек има добро и лошо, омраза и любов, че животът е диалектика между тези две крайности, но за да оцелее човечеството е необходимо хората да дадат превес на доброто и мира в живота си, което Хектор не прави и заплаща това с живота си, оставяйки жена – вдовица с тежко предопределено бъдеще и сън сирак. Хектор ще излезе на бойното поле и ще започне да воюва, но не за мира и хармонията, а за чест.
,,Илиада” е поема не само за Троянската война, но и за ,,гнева на Ахил”, за смъртта на Хектор, за позора и честта . С този гняв започва поемата, този гняв става двигател на душегубителна война, облечена в обяснението на наранената чест и стремежа към себедоказване, към увековечаване на Името на великия воин, и с неговото надмощие завършва.
Тази отлкова страшна война, която започва Ахил, макар да е привидно срещу Хектор, човекът, погубил приятеля му, е всъщност война срещу болката в душата, срещу болката от поредната загуба в живота на Ахил. Затова и мирът отново не закаснява. Докато ,,във войната” с Агамемнон мирът е единствено благороден, в този случай той не е. По-скоро мирът е трагичен. Ахил се примирява със смърта на Патрокъл, до някаква степен, разбира се, чак когато вижда Хектор мъртав, повален в прахта. Хектор не заслужава подобна съдба, заштото това е време на война, време на битки и убийства, а войната е ,,игра”, която няма правила и всичко е позволено. Действията на Хектор до накаква степен са оправдани. Той се бие за честта на родината си. Той не е искал да убие точно Патрокъл, за да нарани Ахил, и това е ясно за война, но той не може да се примири с болката си и убива убиеца. Във войната всеки убива, без да се замисля кого ще нарани с тези си действия. Патрокъл е мъртъв и макар Ахил да убива Хектор, това не връща приятеля му, не отнема болката му, само задълбочава чувството за гибелна празнота в душата му. Войната, смъртта доказва в поемата си Омир, не са път към душевната хармония, към търсената компенсация в живота, която да ни даде нещо в замяна на вече безвъзвратно отнетото ни.
В ,,Илиада” непрекъстнато са съпоставяни война и мир. Самото произведение започва с гняв и озлобление. Въпреки, че Троянската война завършва с разрушаването и опожаряването на Троя, Омир избира друг финал за произведението си. Ахил смирява яростта си и озлоблението си и връща тялото на Хектор на баща му. Омировата творба започва с гняв и завършва с примирение, завършва с достойнство, с чест, отнети в хаоса на кървавите битки.
Произведението ,,Илиада” е изградено на базата на сравнението и контраста. В него се преплитат сцени на хармония и дисхармония на душевен мир и ,,гибелен гняв”. Мирът и войната са представени като едно цяло. Изведено е внушението, че докато светът съществува, ще има и добро, и лошо, и мир, и война, защото всеки човек носи в себе си по малко от двете, но и вечната идея, че единствено хармоничното съществувание път към градивно и пълноценно съществуване на хората.
В “Илиада” Омир създава свят, подвластен на боговете. За древния човек божественото начало, божествената мисъл е във всяка сфера на живота, включително и войната, дори често човешката война е заради раздори между боговете.
Омировите герои са богоподобни в соята смелост и красота, а в същото време Омировите богове са андроморфни в своите чувства и постъпки. И все пак божественото у тях е ясно изразено, но просто е преплетено с човешкото. Боговете се намесват в хода на войната, но не могат да променят изхода й. Те направляват обстоятелствата в живота, но също както хората, са подвластни на съдбата. Така например Зевс покровителства Хектор, но не може да го спаси от съдбовния жребий. “Омировите богове имат динамичен характер. Те са богове в религиозния смисъл и същеврменно са художествени символи. Човекът зависи от тях и без да престава да бъде свободен.”(Б. Богданов “Омировият епос”) Често боговете постъпват много нечестно и несправедливо спрямо някой герой, но това е тяхно право.
Личностните качества на героя се подсилват от божествената власт на неговия покровител. Така Атина взима под своя закрила героите, който смята за най – доблестни: Ахил и Диомед. В същото време Ахил е покровителстван от Хера, а тя е и покровителка на Агамемнон. Парис и Елена изглеждат по – слаби от останалите герои, но това е защото тяхната покровителка Афродита е по- слаба от другите богове. Боговете оказват влияние върху поведението на героите, но не и дотам, че да променят характерното му поведение.
Боговете имат голямо влияние върху постъпките на героите, но основни техните основни мотиви за действие си остават чисто човешки.
Парис открадва Елена не заради Афродита, а заради човешката жажда за притежание на най – красивото, без значение дали става дума за вещ или човек. Макар и богиня, Афродита не може да вдъхне на Парис смелост – той по природа е страхливец и тя не може да измени това.
В този смисъл смелостта на Ахил само е подсилена от присъствието на Атина, но богинята не може да влияе на неговата стихийност и необузданост. Тя може да го предпази от прибързани действия, но не и да смекчи характера му. В Първа песен Атина спира Ахил да не убие Агамемнон. Това тя извършва по заръка на Хера, която покровителства и двамата:
Аз от небето се спуснах да спра яростта ти безмерна,
стига да слушаш. Изпрати ме тук белоръката Хера,
пазеща двама ви с обич сърдечна и грижа еднаква.
Ахил е покровителстван и от майка си, богиня Тетида. Чрез нея той отправя молба към Хефест и богът ковач създава за ахейския герой чудни доспехи, макар и да е на страната на троянците. Това е типичното за Омир уравновесяване на божествената намеса. Иначе боговете би трябвло да повалят само троянци, а да дават леки победи на ахейците.
Тъй като повечето богове са на страната на ахейците, за да се постигне това уравновесяване авторът приписва на най – могъщия бог Зевс пристрастия към троянската страна и най – вече към Хектор.
Докато Ахил е галеник на съдбата, покровителстван от много богове и сам син на богиня, Хектор почти винаги е сам на бойното поле като само в отделни моменти към него се присъидинява божествена помощ:
Щеше ли Хектор смъртта и съдбата сега да отбегне,
ако не бе се явил Аполон за последна подкрепа,
смелост не бе му внушил и не бе сторил краката му бързи?
Човешкият морал не е много по – различен от божествения. Така че и от човешка, и от божествена гледна точка призивът на Хектор към честен двубой и неоскверняване на тялото на врага е знак за истинска войнска доблест и достойнство, нещо повече – за висша нравственост, изцяло подчинена на моралните норми и на чувството за айдос.
В противовес на това, поведението на Ахил е абсолютно неприемливо не само за хората, но и за боговете. Докато Хектор се стреми към айдос Ахил извършва хюбрис. Той нарушава всички човешки и божествени норми като осквернява мъртвото тяло на Хектор.
Още по – неприемливо е неговото поведение в светлината на фактът, че Ахил не постига своята победа сам, а с помощта на Атина, докато Хектор е съвсем сам на бойното поле, нещо повече Хектор е подведен с измама от богинята да се приближи до ахееца. А и докато мотивите на Ахил са съвсем лични, и дори егоистични, личните мотиви на Хектор се преплитат с патриотичните.
На боговете не са чужди човешки качества и чувства. Така например Зевс, който е пълновластен господар на хора и богове, има силата да промени хода на битките, така че троянците да имат преднина (Първа песен), се страхува от свада с Хера, която е описана като зла и ревнива жена.
Тетида се възползва от божествената си власт, за да помага на сина си Ахил. Аполон отклонява Ахил от стените на Троя, преобразен като Агенор, а Атина примамва Хектор на бойното поле в образа на Деифоб. От друга страна на боговете не им липсва и съпричастност с човешката болка – Тетида и нереидите оплакват смъртта на Патрокъл заедно с Ахил, а Хермес придружава Приам до ахейския стан и го защитава по пътя.
Макар и андроморфни на външен вид, боговете не познават физическата болка и смъртта. Ето защо светът на хората изглежда по – реален от този на боговете. Само хората познават тъмната страна на съществуването, докато за боговете тя остава не съвсем ясна и дори далечна.
Светът на “Илиада” е сложен синтез между човешкото и божественото, между религия и реализъм. Именно затова толкова точно и красиво изгражда представата на древните за космогоничния ред в живота и света.
Омировият епос “Илиада” пресъздава фрагмент от Троянската война, без да се поставя акцент в съдържанието й върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Внимението на Омир е насочено към разкриване на нравственaта същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхишение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалност, макар да остава уязвим като всеки смъртен.
Най-значителните герои в “Илиада” са Ахил – от страна на гърците и Хектор – от страна на троянците.
Ахил е изцяло изграден върху контраста. Често между противоречивите качества липсва всякакъв преход. Със своите бързи излитания и сривове той напомня ексцентричността на Омировите богове, които винаги преминават от едно към друго емоционално състояние.
Ахил се явява олицетворение на синтезираната представа за съвършенството на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античния воин – физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство. Придържайки се към нравствената категория “айдос”, т.е “вечен”, той се оказва модел за подражание и средство за идентификация на общността, към която принадлежи.
Ахил е най-силният, най-храбрият, най-бързият (“Ахил бързоноги”) и най-красивият от гръцките воини пред Троя. Син е на цар Пелей и на морската богияна Тетида. Той е млад, с “руси къдри”, най-силен между всички гърци и троянци, изпълнен с буйна енергия. Носи “огромен меч”, който изважда с “яка десница”. Омир често го нарича “бързоног”, “богоравен”, “любимец Зевсов”. В двубоя с Хектор поетът го сравнява с планински ястреб:
“Както планинският ястреб, най-бързолетната птица,
мигом се стрелва, подгонва някоя плаха гугутка,
и настрани тя понирва, а с пронизителен писък
той я настига, връхлита, алчен в сърце си за нея,
тъй той запален летеше...”
(песен 22)
Ахил е носител на качествата, характерни за идеализираното съвършенство на воинската натура. Той е смел, притежава чувство за чест, доблест и отговорност, издържливост и безпощадност спрямо врага.
Ахил добросъвестно изпълнява своите патриотични задължения; безкористен е, у него намира защита всеки, който се обърне за помощ или услуга. Той е необикновено решителен и храбър и подобно на троянския герой Хектор винаги е в първите редици на боя. По време на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълва от свързаната с огъня символика при описанието му в 17 песен:
“как през полето се носи, сияещ подобно звездата,
дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече
във мрака
(24-26 стих)
Той предизвиква боязън дори у достолепния и храбър Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
“Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
.....треперещ безспир от боязън....”
(22 песен, 136, 137, 140 стих).
Ахил е прекрасен приятел –на дружбата му с Патрокъл са посветени едни от най-хубавите страници на поемата. Той проявява човечност и разбиране на другите: когато силно разгневен, след свадата си с Агамемнон, седи пред своята палатка, известителите, пратени от Агамемнон, не смеят да му съобщят неприятната всет:
“Плахи и с почит към царя, застанаха двамата тамо
и му ни дума не казваха и не попитваха нищо.
Ала разбра той в душата си всчико и първи начена:
“Поздрав, о вестници бързи, що Зевс и човеци изпращат.
Близко дийдете! Не сте вий виновни пред мене, а царят,
Що ви за руменобузата Бризовка тук изпраща”
(песен 1)
Какво благородство проявява в тоя случай Ахил. Или когато Приам отива в гръцкия лагер да измоли тялото на обичния си син Хектор, Ахил, дълбоко трогнат от бащината му скръб, го ободрява, угощава го и дава трупа на Хектор, за да бъде погребан в Троя достойно.
Отрицателните качества на Ахил, обаче, го правят много по-правдив и сложен. На десетата година на Троянската война, когато Агамемнон му отнема красивата пленница Брезеида, Ахил е необикновено честолюбив – той се обижда от Агамемнон до такава степен, че се отказва да взима участие в по-нататъшните битки, отказва се да участва повече в сраженията. По такъв начин излага на страшни бедствия цялата гръцка войска. Затова Омир нарича неговия гняв (който е главната тема на "Илиада”) “гибелен”, “що докара мъки безброй на ахейци”. Неговата “безмерна” ярост се проявява спрямо съперниците му на бойното поле: “...от ярост обхванат/грозно се взира с поглед разискрен..." (22 песен, 94 стих). Тя се проявява и в реакцията му към Агамемнон, наранил воинската му чест:
“Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
.....
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
Или да спре яростта си, гнева си голям
Да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
Богоравен отправи
Към Агамемнон Артеев,
Не сдържайки никак гнева си...”
(песен 1, 1, 148, 192, 224 стих)
Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказва неконтролируема. Тя придобива размери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. Той проявява крайна жестокост: той не само убива Хектор, но се и гаври с трупа му, като го влачи, привързан за колесницата си. В съгласие с древноелинските религиозни закони, тялото на Хектор трябва да бъде погребано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Затова Омир определя делото на Ахил като “позорно” и отбелязва осъдителното си отношение, независимо от цялостния си стремеж към безпристрастност и от възхищението си към Ахил, “най-страшен от всички герои”.
Паралелно с описанието на воинската първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спрямо сотаналите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драматични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характера му в неговата интимна страна, лишена вече от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълващата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон – действия, които представляват приоритет на човека. Плачът на Ахил е своеобразен външем израз на нарушената му душевна хармония:
“В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
....
Тъй каза, леейки сълзи:
Дочу го почтената майка....”
(песен 1, 349 и 357 стих)
Независимо от факта, че не се противопоставя на пратениците на Агамемнон, когато му отнемат Брезеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувствие, а саможертвените му усилия в сраженията не са справедливо възнгарадени. У Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Законите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с решението на Агамемнон като по-всикопоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт – отвличането на Елена от страна на Парис, е почти идентична с действията на Агамемнон спрямо него по отношение на Брезеида. С временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му принос за победите на ахейците. Мотивите му са изцяло обосновани от неговата гледна точка – в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективните интереси на общността, към която принадлежи.
Едва когато неговият близък приятел Патрокъл, облякъл неговите доспехи, е убит от Хектор, у Ахил пламва желанието за мъст. Подбудите му да се включи отново активно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел (18 песен) и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта – своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намеренията си.
Ахил е и капризен, сълзлив и мек. Неговата човешка природа е разкрита и в 24 песен. Там той разказва тъжния мит за човешкото равенство в обречеността. В този момент той изгубва героическия ореол, хуманизира се и се изравнява с ония, които бяха изложени на унищожителната му стихия. След проявата на прекомерната ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря цивилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:
“Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти
сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
За колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
Китка Приама,
Повеч да се не плаши в душата си
Клетия старец.”
В обобщен план образът на Ахил е двойнствен – съчетаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявава конфликтът между принадлежнoстта на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедливост, от друга.
Ахил е първият трагичен герой в гръцкия свят. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далеч от тях, защото е обречен на смърт. Той е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговите възможности сила – предопределението на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор. Благодарение на тази обреченост той става сложен.
В епическата си поема “Илиада” Омир достига до извода за конфликта между колективните и индивидуални интереси. Аналичтичната му проницателност при тази изпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богатата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминалото героично минало, превръщат “Илиада” в неделима част на европейското и световно културно наследтсво.