sexa_na_kompleksa
12-29-2007, 14:16
Виж това:
СМЪРТТА И СВОБОДАТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО “НА ПРОЩАВАНЕ” – ХР.БОТЕВ
“На прощаване” е лирическа изповед на съкровени мисли и чувства, сътворена от творческото въображение и вдъхновеното слово на поета-революционер Христо Ботев. Главни теми в произведението са достойният житейски избор на бореца за свобода, сбогуването с духовно най-близкия му човек – неговата майка и мотивите за прошката.
Бунтовникът е изправен пред трудната задача да съобщи на майка си своя избор. В този съдбовен за него момент изживяванията са силни, истински, чувствата – естествени, раздялата с най-близкиячовек – болезнена, но идеалът на героя – свобода, независимост, чувство на чест и достойнство стои над всичко. Мислите на бореца са свързани с най-вероятното по пътя на борбата – смъртта и най-желаното – свободата. По своеобразен начин Ботев рисува тези два образа във въображаеми картини на смъртта и на свободата.
Лирическият герой изпитва гореща обич към отечество и близки и не може да търпи зверствата на поробителите. Той осъзнава, че в борбата може да намери смъртта си и да причини нови страдания на своята майка, но тя е майка юнашка и трябва да го разбере и прости. Повторението на обръщенията: “майко”, “мале”, “майнольо” разкрива дълбоката синовна обич.
След изразената нежност идва яркият изблик на омраза към поробителите, която е един от мотивите за избора на героя. Не можейки да търпи повече униженията, на които са подложени близките му и целия народ, той гори от желанието за мъст. Неприримостта, гордостта и борбеният дух, които притежава бунтовникът, му помагат при вземането на това важно решение:
“Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко…”
С голяма нежност и с дълбока мъка говори борецът за родния дом. Непримирим е към посегателството на турците над най-святото за българина – домът, близките:
“та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.”
Повторението на анафората “там” подчертава мъката и копнежа по родния крой.
Поетът рисува две възможни картини на изхода от борбата – картина на героичната смърт и картина на победното завръщане. Представата за трагичната и героична смърт е на първо място за героя. Той носи ясното съзнание, че пътят, който се готви да поеме, по-вероятно го води в гроба, но вече е направил своя житейски избор и знае, че независимостта на един народ минава през борбата и саможертвата. Борецът мъжествено заявява: “Аз може млад да загина…”. Смъртта за емигранта-бунтовник не е цел и смисъл на живота му, но чрез нея е готов да защити идеалите си, да докаже, че е достоен син на своя народ. За него свободата е по-ценна от живота на отделната личност. Той вярва, че с делото и примера си ще остане в паметта на народа. За лирическия герой това е път към човешкото достойнство, път към славата. Контрастът между “бяло ми месо” и “черни ми кърви” подчертава трагизма на саможертвата.
Пушката и сабята материализират неговия свободолюбив дух и превръщат в реалност завета към поколенията:
“Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…”
Лирическият герой изразява повелятя си към майката, а тя трябва да намери сили да предаде завета на бореца за свобода на неговите “братя невръстни” и на целия народ. Научавайки за неговата саможертва, те ще се научат да мразят поробителите и да обичат силно народа.
Но ако майката не успее да предаде завета, то песента ще предаде спомена за подвига. Бунтовникът иска песента му да бъде чута, въпреки че това ще предизвика скръб в сърцата на близките му. Но той вярва, че сълзите ще се превърнат в мотив братята му да продължат борбата.
Във въображението на бореца се появява и романтичната представа за победното завръщане. Тя е на втори план, защото е по-малко вероятна. Картината на победното завръщане е красив блян. В този момент образът на лирическия герой е величествен – горд, мъжествен, смел и обаятелен. Той не е сам в своето щастие – с него са другарите му “лични юнаци, напети в дрехи войнишки”. Патриотизмът и борбеният дух се доизграждат с “левове златни на чело”.
От повелителните глаголи “късайте”, “берете”, “плетете” се създава чувство за жизненост, радост, всеобщо веселие.
Бунтовникът дълго носи в душата си мечтата за прегръдка с най-близките. Прегръдката и целувката са кулминация на щастието и на мъката от дългата раздяла.
Картината на победното завръщане е миг на мечтано щастие, в което лирическият герой се откъсва от действителността. Двете многоточия са многозначителни в своето внушение. Те разкриват съжалението от илюзорността на видението за свобода и готовността да бъде продължен пътят.
В края на стихотворението, върнал се към реалността, поискал последна прошка от близките си, бунтовникът поема избрания път с дружината си. Този път завършва с увековечаване на спомена за него в народната памет. Приел смъртта и саможертвата, борецът за свобода желае да бъде помнен, защото вярва, че смъртта в името на род и родина е път към духовнобезсмъртие:
“Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода!”
Многоточието в края на поемата подтиква към размисъл за идеалите, за смисъла на живота, за безсмъртието и славата.
Стихотворението “На прощаване” се превръща в клетва, завет и послание към идните поколения. Героичната смърт на героя изпълва душите на читателите с преклонение пред мъжеството на бунтовника, пред силата на неговия дух, пред куража да приеме смъртта в името на свободата.
Домът и пътят
Домът и пътят (съчинение разсъждение върху поемата “На прощаване") Поезията на Христо Ботев обединява в едно неговия житейски път и художествените му обобщения. Ботевите стихотворения са откровение за красивото в душевността на българина. През вековете на робство, той, българинът, въпреки робското унижение, съхранява своята национална чест, своето достойнство. В стихотворението ”На прощаване” поетът разкрива революционната си същност чрез съкровената изповед на бунтовника емигрант преди да тръгне по страшния, но славен път на борбата. Лирическият герой е човек със свободен дух, непреклонен пред тиранията. Той прави своя житейски избор и тръгва по пътя на борбата с ясното съзнание какво го очаква- най-вероятно смъртта или тъй жадуваната свобода. В минутите на въображаемата раздяла с близките като светъл образ се откроява образът на родния дом, заради достойнството на който героят тръгва по пътя на борбата за свободата на отечеството. В поругания дом няма спокойствие. Страшният, но славен път е единствен за спасяване на чест и родина. Един от най-важните мотиви за раздялата с “майка, с либе хубаво”, с “баща и братя” и с отечеството е силната омраза към поробителите. Робството също мотивира лирическия герой да тръгне по пътя на неравностойната кървава битка. То е непоносимо и мъчително за патриота. Емигрантът живее в изгнание, но със спомена за родната земя. Символ на родното в стихотворението е дома – бащиното огнище. Неговата святост е тръгнал да брани бурният и непокорен син. Защото за българина то е особен център на духовността. Любовта и омразата са полюсни чувства характерни за цялата Ботева поезия. Те изпълват душата на лирическия герой и са тясно свързани с родното. Тези чувства са неделими едно от друго, защото силната любов към близки и родина поражда безгранична омраза към поробителите: Но туй щат братя да видят и кога, майко, пораснат, като брата си ще станат- силно да любят и мразят... Бунтовникът е наранен, защото животът му безлично преминава в “ тази тежка чужбина” и с болезнено чувство всеки ден си спомня за красотата, топлината и спокойствието на бащиния дом. Болезнени са и мислите му, които му напомнят за страданията на неговите близки. Безчовечното поведение на тираните е внушено само чрез един емоционално обагрен глагол “ бесней”, който е достатъчен, за да илюстрира жестокостта и свирепостта на поробителите. За бореца за свобода споменът за бащиното огнище е дълбоко стаен в сърцето му. Ботев поетично посочва къде е родния дом на бунтовника чрез трикратната анафора “там”. “Там” е светът на родното и чуждото, мисълта за който носи болка, но и силна омраза, желание за мъст и борба. Там отвъд “тиха бяла Дунава” е неговият бащин дом, където борецът е роден и закърмен с любов към родната земя и ненавист към потисничеството. Лирическият герой се подготвя да премине Дунава- една река, превърнала се в разделителна граница между унизителното съществуване ! в негостоприемната чужбина и робската действителност в родната страна. Далеч от родината, дома и близките младият емигрант се чувства самотен и отхвърлен, което е изразено чрез разгърнатия епитет “немили, клети, недраги”. Домът е образно въплъщение на идеал за тясната връзка между интимно - личното, семейно – родовото и общонародното. Бунтовникът доброволно избира страшния, но славен път на героичната битка, защото има свободолюбив и независим дух, разкрепостен от робството, тиранията и насилието. Саможертвеният път на Ботевия герой преминава през смъртта и победата, за да стигне най – накрая до пиедестала на свободата и безсмъртието. Този път от робството до свободата е страшен, защото поемайки по него лирическият герой се обрича на сигурна и неизбежна смърт. А е славен, защото е осъзнат, осмислен и доброволно избран, защото е бунт срещу поробителите в името на свободата. В тази неравна борба бунтовникът защитава не само своя бащин дом, близките си, но отдава живота си в името на свободата на целия народ. Славен е и защото води към безсмъртието, което народната памет ще съхрани и ще предава от поколение на поколение. Лирическият герой поема по този неизбежен път, защото не може да се примири с робската участ на своя поробен народ. Той не може да гледа “турчин, че бесней” над бащино му огнище. Борецът е направил този съдбоносен и саможертвен избор, защото неговата гордост е поругана, най-близките на сърцето му живеят в немилост и безправие, неговите съкровени споме! ни за детството и бащиното огнище са осквернени. Дори и да разбира, че изходът от тази битка може да бъде фатален за него, той не се разколебава в избора си. Гибелта на бунтовника е трагична, защото в редовете на борбата ще бъде покосен един млад, човешки живот, защото тя причинява голяма неутешима мъка в сърцата на близките: майката, либето: .....и две щат сълзи да капнат на стари гърди и млади... Ботев естетизира смъртта на героя и я представя като нещо красиво, за до ни внуши величието на саможертвата и безсмъртието на подвига. Смъртта, приела натуралистичен образ в черно – бели краски, не трябва да разколебава никого от борбата, а напротив трябва да мобилизират силите и енергията му. Бунтовникът не се плаши от смъртта, а я приема като един героичен край на достойно извървян път. В “На прощаване” свободата и смъртта са равноценни. Смъртта в името на свободата означава безсмъртие. Това е едно от посланията на творбата постигнато чрез представата за митологичното сливане на човек с природа, човек и Космос. Патриотът осъзнава, че смъртта е най-вероятния изход от битката и затова заръчва на майка си да разкаже на братята му за неговата гибел:”да помнят и те да знаят, че и те брат са имали” и да възпита у тях силен и непокорен дух, който да ги накара силно да любят и мразят”. Оттук идва и надеждата на Ботевия герой, че братята му ще продължат борбата за свобода и че смъртта му няма да е напразна. В прекрасните си блянове лирическият герой допуска, че може да пристигне в родния си край и да бъде посрещнат като победител. Най – големият лавров венец от борбата е свободата – величествена и бленувана, но във въображението на бунтовника тя придобива реални измерения. Макар и само блян тази представа носи най – хубавото и най – светлото от душата на лирическия герой – романтизъм, порив към красивото, стремеж към щастие. Представяйки си картината на победното завръщане, патриотът мечтае за малко вероятната възможност да изпита със сърцето си щастието от срещата близките си и опиянени! ето от тяхното ликуване. При мисълта за това в съзнанието му отново изникват образите на майката и либето. Чрез забавения тържествен ритъм на стиховете Ботев ни внушава радостта и топлотата бликащи от срещата на бунтовника с любимите му хора: И тогаз с венец и китка ти, майко, ела при мене, ела ме, майко, прегърни и в красно чело целуни- красно с две думи заветни: свобода и смърт юнашка! Целувката на майката е най-голямата награда за юнака. Поетът използва възклицателни изречения и глаголи в повелително наклонение: “берете”, “късайте”, “плетете”, за да ни внуши жизнерадостната атмосфера и радостта от постигнатата свобода. Страшният и славен път на бунтовника води към смъртта- смъртта в името на идеала,на бъдещето. Народът ще бъде вечно признателен на бореца за свобода, за народни правдини, за българска чест. Това е малкото, което иска за себе си лирическият герой. Този страшен, но славен път води към духовното безсмъртие: Но...стига ми тая награда- да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода... Патриотът вярва, че със саможертвата си заслужава да остане в паметта на народа, защото смъртта в името на висш идеал оставя светла следа в народната памет. Домът и пътят-два образа, убедително сътворени от поетическото слово на Христо Ботев в поемата “На прощаване..”! Два образа, неразривно свързани с художествено обобщения образ на възрожденеца – революционер от последните години на Българското възраждане, образ, който буди в сърцето на българина чувство на самоуважение като народ.
ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”
ЗАВЕТЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ –
„СИЛНО ДА ЛЮБЯТ И МРАЗЯТ”
Стихотворението „На прощаване”, написано по конкретен повод – участието на Христо Ботев в четата на дядо Желю Войвода, е въздействаща лирична изповед на героя. Най-съкровеният изповеден миг от вътрешния монолог на лирическия Аз внушава мотивите на прощаването. Те определят и посланието на героя-заветът към братята и бъдещите поколения - „силно да любят и мразят”, т. е. да продължат борбата до нейния победен финал.
Бунтовникът отправя своето послание към онези, които ще го последват. Те трябва да обичат и мразят със същата сила, да бъдат непокорни и свободолюбиви, да продължат неговото дело. Завещавайки им своята всеотдайност в борбата, той вярва, че споменът за саможертвата му ще бъде съхранен в паметта на онези млади български синове, в чиито сърца гори същият неукротим дух за свобода.
В лирическия увод на стихотворението се разкриват причините и дълбоките вътрешни подбуди на бунтовника за избор на пътя. Вътрешният свят на лирическия Аз е структуриран антиномично(1). Героят е разкъсван от силни, стигащи до краен предел чувства-любов и омраза. Словото му е натоварено с необикновена сила, то е жестово, свръхекспресивно(2), разкрива титаничната воля и мъжественост на героя. Особена е и екзистенциалната(3) ситуация на бореца. Тя е гранична-избор, който предполага безброй изпитания и евентуална смърт. Това е изборът между позора и славата, робството и свободата, любовта и смъртта.
Началото на стихотворението започва с обръщение към майката:
Не плачи майко, не тъжи…
Долавяме желанието на героя да утеши тази, която му е дала живот. В сюблимния(4) момент на избора, той се обръща към нея, защото му е най-свидна и най-мила, жадува за нейното разбиране и милост, иска прошка за неизпълнен синовен дълг. бунтовникът изисква от майка си да бъде силна, да надмогне личното страдание. Това всъщност е изискване за духовно родство и морална подкрепа.
Мрачната робска действителност, властно и неотразимо зове сина на борба. Любовта към отечеството, отговорността пред дом и близки, пред род и родина, омразата към поробителя, извеждат героя на пътя на свободата. Свят дълг за него е да се вслуша в „гласът народен” и да поведе борба срещу врага си “безверни”.
Картината на евентуалната смърт предшества картината на победното завръщане, защото трагичният изход от борбата е по-реалният, по-възможният. В същото време тази част огласява и заветът на бунтовника. Синът отправя клетвен завет към майка си. Нея той избира да изпълни последната му воля, а това означава извисяване образа на майката в ценностния план на борбата. Нравствената сила на смъртта-подвиг се крие в думите:
Нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
нехрани-майка излезе…
“Другите” –вписаните в робския регламент, неотлъчно следващи родовия закон се оказват чужди на борбата за свобода. Те не разбират и не приемат бунтовния избор, нещо повече-осъждат го. За тях единствено домът определя ценностите.
Заветът на бореца изказва и идеята за приемствеността на борбата. Разказът на майката ще оживи героичната история на загиналия брат. Майчиното слово ще пробуди у братята същата реакция спрямо робството, каквато е реакцията на самия бунтовник. Те ще унаследят неговия идеал, защото ще осъзнаят значимостта му, ще бъдат посветени в борбата.
Със себеотрицанието си борецът дава пример, превръща се в идеал за подражание. Не само в стихотворението „На прощаване”, но и в цялото Ботево творчество жертвата се изтъква като необходимост за постигане на свободата. В саможертвата се сливат живот и смърт. Специално внимание е отделено на изображението на смъртта. В представата на бунтовника смъртта не е нито само страшна, мито само величествена. Смисловият обем на образа на смъртта се поражда от наслагването на всички значения, които носят думите, назоваващи нейното пространствено изражение и видими резултати:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Драматизмът в изживяването се подсилва и от черно-белия контраст, и от пространствената опозиция горе-долу, в която смъртта е митологизирана. Чрез нея бунтовникът изцяло се слива с родината, за която се е жертвал, завръща се в утробата на земята майка.
Лирическият герой желае да остане в паметта на по-малките си братя: “да помнят, да помнят, мене да търсят”. Всичко това разкрива, че светлият устрем към борбата е бъде извоюван с много жертви и много кръв ще залее българската земя. Множеството повелителни глаголни форми са израз на горещата молба на сина към майката. Желанието на бореца братята му да намерят пушката и сабята му е ключово за посланието на завета. Оръжието е израз на поривите и помислите на бунтовника, ето защо търсенето и намирането му е своеобразно посвещаване в борбата. Сега невръстните му братя след време ще съзреят, ще възмъжеят и ще бъдат посветени в борбата. Пушката и сабята задължават братята да накажат със смърт душманина, който поругава родината.
В смисловото си разгръщане творбата представя и друг комуникативен ход за предаването на завета. Това е песента. Заветът гарантира приемствеността в борбата и се свързва с мотива за безсмъртието-вечната памет предавана от поколение на поколение. В българската културна традиция песента се предава устно във времето и пространството, т. е. принадлежи на вечността. Песента е прослава на подвига. Не случайно тя е определена като „песен юнашка”.
Жертвеният завет чрез тази песен юнашка ще бъде предаден на невръстните братя за битка срещу врага безверни. Бунтовникът моли майка си: „то га се сберат момите…и скръбно либе с другарки” , тя да излезе с братята и да послуша песента, която ще разказва за подвизите му и чрез която той ще остави своя завет:
Какви съм думи издумал
пред смъртта и пред дружина.
В най-вълнуващия момент от живота си, поетът се обръща към най-свидните до сърцето му хора - майката и родните му братя. Към тях той отправя своя завет „силно да любят и мразят”, за да бъде съхранен като важно послание за смелост, сила и победа в една борба на живот и смърт с една велика цел - свободата на България. С това той остава не само в съзнанието на съвременниците си, но и в съзнанието на редица поколения.
НЕПОЗНАТИ ДУМИ И ТЕРМИНИ:
1. антиномично - (от антиномия) – противоречие между две взаимно изключващи се положения.
2. свръхекспресивно – (от експресия) – изразителност, силна проява на чувства и преживявания, силна емоционалност.
3. екзистенциалност – (от екзистенция) – живот, съществуване.
4. сюблимен – възвишен, величествен.