Много спешно за сласно [Архив]

Insatiable

01-03-2008, 09:17

Не намерих точно по първата тема ама ще си го и поизмислиш. :) Не може всичко на готово :P

Свободата Санчо е висше благо
Сервантес създава своя роман в разцвета на Ренесанса в Европа. И е парадоксално на пръв поглед, че романът по замисъл е трябвало да бъде развлекателно четиво. Но Ренесанса ражда велики творци, които задълбочено и с размах, с езика на изкуството, претворяват силните нови идеи- за човека и неговата значимост, хуманизма, за доброто в света и много други.

Героят на Сервантес е обеднял идалго в началото на романа. Така той не би могъл да бъде въплъщение на ренесансовия идеал. Но когато решава да стане рицар- да изиграе най- истинската роля на живота си- точно тогава той намира израз на най-съкровеното в душата си. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, Дон Кихот се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света.

Героят пътува, за да предизвиква и наказва злото, за да търси човека в неговото духовно величие. Облечен в комична форма, Дон Кихот е мъдрец по природа. Неговото безумие, отприщва великата любов, която носи в сърцето си, голямото благородство и силният дух.

Въпреки думите на каноника, който хули рицарството и не вярва в неговите послания, Дон Кихот отстоява твърдо рицарските идеали. Сервантес променя ролите - един духовен човек е лишен от емоция и въображение, а следователно и от доброта. А Дон Кихот - безумен в идеята си е много по-силен и по-истински от каноника. Стандартното мислене е разрушено и представите за света и човека се сменят.

Рицарят е хуманист по природа. И във всяка една случка от романа, той защитава тази своя житейска позиция. Това е мотивът, който го тласка да бъде по рицарски полезен на ближния. В думите на Дон Кихот, Сервантес влага мъдрост и ново мислене по всички културни, социални и политически въпроси на своето сложно време. В речта си пред козарите, Дон Кихот споделя с носталгия, че много по-добре би било да се живее в ‘златните’ векове, когато е липсвало ‘твое’ и ‘мое’ , т.е. класовото деление не е било познато. Героят зове за простота и естественост в човешките отношения:’1’. Тази фалшива условност само обременява човека. Това е и голямата демократична идея на ренесанса, който ползва античността във всичките й форми. Дон Кихот нарича ‘омразен’ век времето в което живее, защото липсва свободата. На човека се гледа не като на личност. Липсва ‘мир, приятелство, сговор’. Искрени хора няма. Всеки изпълнява своята житейска роля. Парадокс е, че рицарят Дон Кихот, изпълнявайки своята роля, призовава към освобождаване от условностите. Той, рицарят, кани своя оръженосец Санчо да седне заедно с него. Мисълта е за равнопоставеност в човешките отношения: ’2’. Моралните категории за Дон Кихот са ясни и прости.

Любовта към човека, към живота, към приятеля е друг аспект на ренесансовото мислене. То в много голяма степен се доближава до християнските представи за добро и любов.

Рицарят от Ла Манча не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова той се бори с всички сили за изкореняването й. Въпреки оптимизма си, в края на романа за него е ясно,че злото в света е непобедимо.

Дон Кихот в една от речите си говори за липсата на морал в управлението. За него е обидно да се съизмерва с властващите. С болка споделя, че правосъдието е опорочено с ‘милост и корист’. Той, безумецът, е прозрял дълбоката същност на управлението – с пълзене, с нагаждане, с притворство и всякакви други методи се стига до върха. И е възмутен, отвратен от това. Като контраст авторът посочва, че единствено честта и достойнството са присъщи на рицарите. Ако приемем това за метафора – то значи, че те са присъщи на благородните личности.

И все пак, в романа на Сервантес основните послания са към човека и за човека- връх във вселенската хармония. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в мъдрите съвети, които Дон Кихот дава на Санчо. В тях са вместени хармонията м/у дух и тяло- типична за Ренесанса. Физическа чистота, изискан вид, природосъобразен живот са външните форми за личностна изява. Но по-важна е душата и нейната извисеност- благородството у човека. Тази идея напомня една библейска мъдрост:’3’. Чистотата на душата, простотата в общуването. Да бъдеш горд и с достойнство, а не надут. Да живееш в хармония със себе си и с околните. Да бъдеш трудолюбив, а не мързелив. Всички тези послания са проверени от живота. Но за Сервантес те са оня копнеж на духа, който желае едно по- хармонично, по-истинско общество.

Неуморният рицар след като се бори със злото достатъчно дълго, отново чрез художествения похват ‘преобразяване’, става Алонсо Кехана Добрият. И в предсмъртния си час завещава на близките си своята болка от неизтре*имото зло и моли за снизхождение към рицарските дела. Сякаш съжалява за времето, прекарано като рицар. Но той е направил малко по-добри всички хора,които са го познавали. В това е значимият смисъл на неговото послание.Дон Кихот е образ-символ на човешкия оптимизъм и не изтляваща вяра в човека, в неговите добродетели. Той остава в съзнанието на милиони хора от различни епохи с нежността и мекотата на душата си, но и с твърдата воля и копнеж за справедливост. Героят е емблема на свободния човешки дух, дух, който не знае граници

Ето ти и втората тема :)

Ренесансовият човек, изобразен в „Декамерон” на Бокачо

Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното.
„Декамерон” е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, бога, жените, отмъщението, към смеха и веселието.
Разказвачите – седемте дами и тримата младежа са ярък пример за хора на Ренесанса. Действията които предприемат в началото на романа показва най-добре техните качества. Те са млади и постъпват разумно. Не се подвеждат по останалите, които в страха си от чумата се отдават на похотливост, хазарт или други недобродетелни занимания. Десетимата се оттеглят от града, където в този период цари недобродетелното и непристойното поведение. Постъпват по най-добрия възможен начин по който могат за да спасят живота – най-важната ценност за новата епоха. Те бягат от грозните гледки и опасността. Отдават се на веселие – израз на жизнерадостността на Ренесанса. Въпреки, че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо. Водят се от разума. Всички тези качества правят десетимата разказвача Ренесансови хора.
Като такива те имат ново, модерно отношение към нещата от живота. Пример за това е любовта. Тя е разгледана цялостно от автора, понеже е най-прекият път към щастието. Героите му се стремят всячески да я задоволят и на това се гледа с одобрение, защото според разбиранията на Ренесанса физическите потребности са най-важни. Шестата новела, разказана третия ден, новелата за Катела и Ричардо, показва че правилното разбиране за любовта, това, което носи щастие, е именно плътското. Хората воюват за него. Като начин да спечелиш любов се намесва хитростта. Пример е разказът за коняря и краля. Но в любовта не може само да се хитрува. Това се наблюдава в първата и деветата новела на петия ден. В тях се вижда, че героят трябва да е благороден и всеотдаен за да спечели дамата на своето сърце.
Отношението към жената в „Декамерон” също е различно от средновековното. Седемте дами се приемат за непостоянни, вироглави и малодушни. Дионео обаче твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, че заслугата не е на мъжете. Дамите от новелите са представени като съобразителни, тактични, остроумни и достойни – добродетели на Ренесанса. Шестият ден започва с разказ, в който жената проявява тези качества за да пребори словесно мъж. Това е нова светлина, в която се представя дама. В шестата новела на деветия ден също има подобен момент. Там жената се представя като човек, който търси начин да задоволи любовта си, но и придава благочестивост на ситуацията. Дамата бива равнопоставена на мъжа.
В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло и това проличава и в романа на Бокачо. Ренесансовата култура е антропоцентрична. Вярата в бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват свещениците и монасите като хора, които не служат на бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени. В новелата за Мазето и монахините, в тези за монасите Рустико и Алберто проличава, че църковните служители с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко.
Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на седемте дами и тримата младежа. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът. Хората си служат с отмъщението когато са наранени или огорчени. За тях то е просто още една възможност да творят.
В средновековието смехът е бил олицетворение на дявола. В „Декамерон” той е начинът да се отърсиш от тревогите си и да се насладиш на живота. Десетимата разказвачи се вкопчват в смеха и веселието като единствената възможност да се спасят от заобикалящата ги ужасяваща реалност.
„Декамерон” е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова че самият автор се отказва от творбата си. Но произведението ще остане неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек.

Слава богу, че класните ми минаха 8-)