PDA

View Full Version : моля ви за теми за класното по БЕЛ



ned4eto
01-03-2008, 11:50
1. Трагизъм и оптимизъм в поемата "Септември" на Гео Милев
2. Поемата "Септември" - оптимистична трагедия
3. Разкрепостеният човешки дух в поемата "Септември"
4. Съчувствие и болка в цикъла "Зимни вечери" на Христо Смирненски
5. Трагичната визия за "хиляди души разбити" в поезията на Христо Смирненски
6. Оптимистичната визия за "пристъпа величествен на роба" в поезията на Христо Смирненски

Благодаря предварително и ако някой знае сайт с тези тема нека го напише и моля ви пишете възможно най-скоро. Трябва да е ИС казвам за всеки случай. :-# :-) ](*,) :smt007 :cry: :-o :( 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[

sexa_na_kompleksa
01-04-2008, 07:05
Вжи това:


Оптимизъм и трагизъм в поемата “Септември”
(тема)

Поемата “Септември” на Г. Милев е ярък пример за експресионистично произведение. Цялото творчество на поета се вписва в границите на българския експресионизъм, който се оформя като радикална опозиция срещу символизма. В експресионистичната литература най-съществената тема се явява тази за промяната.
“Септември” е едно от най-уникалните произведения на българската литература, което носи белези на контрапунктното съчетаване на обективно- реално, исторически-достоверно и философско-обобщаващо; трагично и оптимистично. В поемата Г. Милев се стреми да покаже конкретно събитие в неговото величие и трагизъм и същевременно чрез това да илюстрира оптимистичната философия за човешката история като едно непрестанно движение напред и нагоре.
Поемата “Септември” се състои от дванадесет композиционни части. Първите шест части на поемата Гео Милев изразява своите впечатления от стихийната сила на народа, роден от тъмнината на хаоса. Безредната маса на въстаниците нараства, за да посрещне зората на своето раждане. В седмата част завършва възхода и “започва трагедията”. В следващите четири части е изобразен крахът на бунта, но още в трагизма на погрома се заражда авторовата вяра в “ грядущето” на народа. Въпреки крушението в дванадесета част, използвайки богата културна символика Гео Милев заявява убеждението си, че злото на земята е обречено. Той вижда в разрушителната сила на бунта могъщата сила на съзиданието, което ще съгради мечтаната световна хармония.
В първата част се изгражда символния образ на нощта и народа, с която изразява изживяването на бунта, на неговата драма и трагичен погром. Образите на нощта и респективно на народа са изразители на типичните художествени категории обект и субект на поетичното действие, което има експресивна същност в поемата на Гео Милев. Народът трябва да “ разкъса” мрака на потискащата социална “нощ”, да разруши старата “вкаменена” рамка на общество и време. “ Вековната злоба на роба” във вътрешния, синтетичен обобщен смисъл на символния образ на нощта е първоизбухването на протеста. Той е не овладян и примитивен.
Образът на нощта е и художествен синтез на социалния гняв и на примитивна , инстинктивна избухнала и водена от интуицията, човешка вековна злоба. Фрагментите, които Г. Милев символно маркира, за да съгради новия художествен смисъл на експресивния образ на нощта, са гневът и злобата.
Вторият по значение експресивен символ в поемата е обобщената категория народ. Тя е художествен синтез от различни поетични елементи. Разновидности от ритмично организирани фрагментарни напластявания ясно очертават посоката на условен художествен бунт отдолу- нагоре:

Из тъмни долини
из всички балкани
из дебри пустини
из гладни поля
из кални паланки
...
юзини
заводи
по пътища и по заводи
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
през есенни жълти гори
през камънаци
трънаци
блата

Чрез умелото използване на предлозите “из”, “по” и “през”, Гео Милев не само показва условния художествен вертикал на поетично действие и творческа експресия, но и доказва не разчлененото единство на инстинктивно, примитивно съзнание и тъмна, дълбока земна гръд. Гео Милев не говори за тълпа, а за съвкупност от хора, които са хаотично “организирани” от общия си порив към свобода.
Втората глава чрез образите символи на светлината- “ блясъци”, “слънчогледи”, “слънце”, “светлина” е внушено раждането на надеждата. Ключовият образ на слънчогледите е откроен с разредка. С него са свързани две контрастни действия “погледнаха слънцето” и “паднаха в прах”. Така в символно-метафоричен план е постигнато внушение за сблъсъка между илюзията и реалността и е осъществен в идейно-психологически план преходът към трагичната развръзка.
Един народ, дръзнал да познае себе си и тъмната “нощ” на своята душа, написва “със своите кърви: Свобода!” Чрез бунтовния порив на протеста човекът поема голямата отговорност за своята и всенародна съдба. Индивидуалният бунт, слял се с колективния плам на хиляди протестиращи души, става израз на нова социална справедливост. Гласът народен , а не гласът божи, изразява динамиката на времето. Гео Милев е възкресил човека. Заменя бога, сътворява нов свят чрез бунтовния устрем на хиляди, пламнали от дързост, души.
В четвърта и пета част на поемата оптимизъм и трагизъм са представени и от символните цветове черно и червено:
хиляди черни ръце
-в червения кръг на простора
издигнати с устрем нагоре
червени
знамена
развети
високо
широко
Червения цвят белязан с позитивна конотация и символизиращо духовните пориви на въстаналия човек – надежда, вяра, воля и истина, а черният е белязан с негативна конотация и символизиращо и тъмните инстинкти, и гнева на страдащия несвободен човек.
Кратката и взривяваща седма композиционна част “ Започва трагедията!” отделя подема от поврата. Очакването и предчувствието за трагизъм в частите от осма до единадесета е изместен от реалната трагедия. Това са на ужаса и страданието, на човека в погрома, на неговите пориви и мечти. Кървавото потушаване на въстанието всява страх ужас и паника в душите на хората. И победители, и победени са поставени пред избор: “Всеки/ да си спасява/ живота!” Своя нравствен избор осъществява поп Андрей. Той е единствения индивидуализиран образ в цялата поема, открояващ се със своята непримиримост в отстояване свободата на човешкия дух. Божия служител изпраща последната граната към църквата и крещи “Смърт на Сатаната”, защото сатанинското начало е десакрализирало храма. Може би в този момент героят се отказва от вярата си, може би вижда, че Бог е безучастен към героично – трагичната жертва на народа. Но ако вярва в нещо – това е значимостта на извършеното дело.
В смъртта си поп Андрей не поглежда към Небесата, а оправя поглед към “грядущето”. Неговото богоборчество е продиктувано от вярата му в човека, който ще се възправи срещу несправедливо уредения божий свят. Попът сразява противника със своето слово. Това в себеотричане от минал и бъдещ живот – в името на настоящето прозрение, че смъртта на единицата води до “грядущето”, че това е стъпка към мечтания “земен рай”.
Гео Милев надхвърля границите на националното и поставя проблемите в общочовешките им измерения. Той прекроява времето, връща се в зората на човешката цивилизация, за да потърси там причините за изначалното зло. Чрез преосмисляне на образи от античността (Ахил, Агамемнон, Клитемнестра) се подлага на преоценка ценностната система на света, налага се изводът, че насилието е фундамент на човешката общност и един от източниците на зло. Парадоксът е в това, че накипелият колосален гняв формира у разбунените страдалци представата за свят, в който ще бъде историческо възмездие. След опустошителния, но и пречистващ, и възраждащ апокалипсис, ще дойде един свят, с нови идеали, а йерархията на вековните морални стойности ще бъде срината безвъзвратно – “Без Бог! Без господар!”

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!

Оптимистичният финал в поемата извира от тоталното отхвърляне на небето и Бога, което внушава способността на човека да се съмнява, да оспорва сам себе си, да изстрадва своята малка истина, за да прозре, че той е единствената мярка за смисъла и същността на битието и е и негов творец. Човека става коректив на Бог. Вярата в Човека и в непрестанния му възход и волята му да мине през съмнението и самоотричането към познанието и себепознанието осмисля мечтата “земята да бъде рай”.
Ако поемата “Септември” се отличава особено силно от всички творби за българските бунтове, то основната й отлика е нейната дълбина парадоксалност. Тя е философският светоглед, през който трагедията на Септемврийските събития може да добие значението на едно възкресяване на Човека .