View Full Version : ЛИС за класно
Ироничния поглед към миналото в повестта Преди да се родя. - Интерпретативно съчинение
Имам 3 теми,другите две ги намерих само тая остана ама нищо ненамирам.
ПЛС помагайте,тва ще ми е за класното 8-[ 8-[ 8-[
Пфф... злета...
Аз 'що не знам какво ще ми е класното?
Щото незнаете как да ги накарате да го кажат :smt001
ThePainIsReaL
01-03-2008, 18:06
Аз 'що не знам какво ще ми е класното?
Защото предполагам учителката ти е достатъчно с акъла си, че да иска да чете текст, роден от твоята глава и да провери твоето лично развитие, а не на еди коя си даскалица, която си вади парите за хляб с теми по литература от на баба времето.
Ама няма нищо.. за добро е, казват някои.
ПЛС ПОМАГАЙТЕ 8-[ 8-[ 8-[
Щото незнаете как да ги накарате да го кажат :smt001
Гордей се!
Дано за вашите матури въведат цялостен анализ. :evil:
Anf3tamin4o
01-03-2008, 18:49
ИВАЙЛО ПЕТРОВ - „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ”
С ИРОНИЯ И НОСТАЛГИЯ КЪМ ПРЕОБЪРНАТАТА КАРТИНА НА ВРЕМЕТО
Повестта „Преди да се родя” на Ивай¬ло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на вре¬мето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценнос¬ти, е разколебан.
Героят на Ивайло Петров с жадни и любопитни очи ще опознава света и ще се сблъсква с противоречията му. Още в самото начало на повестта се „преоб¬ръщат” духовните ценности. Иронично е отношението на разказвача към баща и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шест¬надесет години и два месеца.” Родовите ценности сякаш са разколебани. Авто¬рът се „вглежда” в миналото с духовни¬те ценности на настоящето. Живеещият в края на XX век има самочувствието на интелектуално превъзхождащ зависи¬мия от рода и традицията патриархален човек.
В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешно¬то иронична представа за света. Осми¬вайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез иро¬ничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото вре¬ме въвежда в художественото повество¬вание пародията, която иронизира тра¬дицията. Хората се проявяват като хитри, глу¬пави, пресметливи. Проблемът за женит¬бата и продължението на рода е проб¬лем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дя¬до решиха да се сдобият с още две ра¬ботни ръце", споделя героят и той е длъ¬жен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към пат¬риархалните традиции. Но новоро¬дените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мис¬ленето на пъдаря Доко, изразено в об¬ръщението му към бъдещата майка: „ Те¬зи дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. ”
Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъ¬дещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непремен¬но да се харесат, тъй като бракът им би¬ваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация - открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми пог¬ледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къ¬ща, за градината и за цялото село, в кое¬то можеше да живее отсега нататък. ”
В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за до¬казване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятел¬ството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Ня¬мат значение душевните терзания. Съм¬ненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.
Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъ¬ществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твър¬дост и упоритост. Синът (героят - раз¬казвач) не следва примера на своя ба¬ща, останал верен на патриархалните за¬кони. Той се устремява към новия, мо¬дерен свят. Представителят на следва¬щото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзврат¬но загубени. В съвременните градски ус¬ловия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.
Разказвачът в повестта представя сце¬ни и картини, образи, като изразява' ироничното си отношение към тях. Пох¬ватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главни¬ят е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценнос¬ти. В новия си пристан героят не се чув¬ства сигурен и защитен от бурите на жи¬вота.
Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразе¬ния художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжи¬телства с абстрактни названия и поня¬тия от различни нива на словесното об¬щуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, вре¬мето безпощадно променя всичко, проме¬ня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвре¬менява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами оти¬ват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предраз¬съдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изп¬лъзват от съдебните власти... ”
Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. ” Едва ли самият той е убеден в превъз¬ходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.
Иронията често се преплита с ностал¬гичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите по¬риви: „Върнете ми моето детство, вър¬нете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшни¬те пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!” Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред ди¬вата власт на съвременната агресия.
Ироничният свят на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е свят на разколеба¬ните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духов¬ният корен на човека, но личността е та¬зи, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.
Ако ти върши работа
Мерси :smt003 ,ама тва дали е същото като темата в първия пост,защото тва има друго заглавие
Значи първо се извинявам на авторката, че използвам нейната тема, но, за да не стават 10000000 теми, реших тука да пиша.
Значи, аз ще правя контролно по литература след ваканцията (на 8-ми, понеже тогава имам литература) и имаме 2 теми, по които да се подготвим, а госпожата ще даде едната на едната група и другата тема - на другата група. Пробвах се да напиша поне едната, ама не успях. А и нищо не намерих по нито една :( Та се надявам вие да ми помогнете :) Ето ги и темите:
1. Скрити вопли - носталгията по топлия свят на родния дом
2. Копнежът по родния дом
Надявам се да ми помогнете. Благодаря предварително :) И пак се извинявам на авторката :)
Значи първо се извинявам на авторката, че използвам нейната тема, но, за да не стават 10000000 теми, реших тука да пиша.
Значи, аз ще правя контролно по литература след ваканцията (на 8-ми, понеже тогава имам литература) и имаме 2 теми, по които да се подготвим, а госпожата ще даде едната на едната група и другата тема - на другата група. Пробвах се да напиша поне едната, ама не успях. А и нищо не намерих по нито една :( Та се надявам вие да ми помогнете :) Ето ги и темите:
1. Скрити вопли - носталгията по топлия свят на родния дом
2. Копнежът по родния дом
Надявам се да ми помогнете. Благодаря предварително :) И пак се извинявам на авторката :)Автор,тва е името на футболист ама ти си момиче и няма от де да знаеш :-$
Anf3tamin4o
01-03-2008, 20:02
Значи първо се извинявам на авторката, че използвам нейната тема, но, за да не стават 10000000 теми, реших тука да пиша.
Значи, аз ще правя контролно по литература след ваканцията (на 8-ми, понеже тогава имам литература) и имаме 2 теми, по които да се подготвим, а госпожата ще даде едната на едната група и другата тема - на другата група. Пробвах се да напиша поне едната, ама не успях. А и нищо не намерих по нито една :( Та се надявам вие да ми помогнете :) Ето ги и темите:
1. Скрити вопли - носталгията по топлия свят на родния дом
2. Копнежът по родния дом
Надявам се да ми помогнете. Благодаря предварително :) И пак се извинявам на авторката :)
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИ ВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоцио¬нална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена ат¬мосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душев¬ни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предс¬тави. В предмет¬но отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хар¬монията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, сло¬весни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жа¬дува, копнее да се потопи в техните живи¬телни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото от¬тегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглуше¬но. Одухотвореният образ на нощта под¬готвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчи¬на прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живо¬та и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позна¬та”), се подготвя от ме¬тафоричния из¬раз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и ста¬ва определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по кос¬вен път се стига до внушението, че отда¬лечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществу¬ващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащи¬ната къща. Страхът от пробудата е на¬мерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейс¬твителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните виш¬ни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за сре¬щата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворение¬то навлиза библейският мотив за завръща¬нето на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръ¬щането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в простран¬ството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрада¬ла майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречист¬ващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъства¬що напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тен¬денция се реализира и чрез тихата молит¬ва пред „старата икона” в изпълнената с ти¬шина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чисто¬та грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото пое¬тично творчество елегия всичко е пречу¬пено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В ней¬ното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поста¬вя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.
Заповядай
Мерси :smt003 ,ама тва дали е същото като темата в първия пост,защото тва има друго заглавие :neutral: :neutral: :neutral: :neutral: :neutral:
Значи първо се извинявам на авторката, че използвам нейната тема, но, за да не стават 10000000 теми, реших тука да пиша.
Значи, аз ще правя контролно по литература след ваканцията (на 8-ми, понеже тогава имам литература) и имаме 2 теми, по които да се подготвим, а госпожата ще даде едната на едната група и другата тема - на другата група. Пробвах се да напиша поне едната, ама не успях. А и нищо не намерих по нито една :( Та се надявам вие да ми помогнете :) Ето ги и темите:
1. Скрити вопли - носталгията по топлия свят на родния дом
2. Копнежът по родния дом
Надявам се да ми помогнете. Благодаря предварително :) И пак се извинявам на авторката :)
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИ ВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоцио¬нална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена ат¬мосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душев¬ни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предс¬тави. В предмет¬но отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хар¬монията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, сло¬весни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жа¬дува, копнее да се потопи в техните живи¬телни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото от¬тегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглуше¬но. Одухотвореният образ на нощта под¬готвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчи¬на прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живо¬та и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позна¬та”), се подготвя от ме¬тафоричния из¬раз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и ста¬ва определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по кос¬вен път се стига до внушението, че отда¬лечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществу¬ващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащи¬ната къща. Страхът от пробудата е на¬мерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейс¬твителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните виш¬ни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за сре¬щата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворение¬то навлиза библейският мотив за завръща¬нето на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръ¬щането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в простран¬ството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрада¬ла майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречист¬ващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъства¬що напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тен¬денция се реализира и чрез тихата молит¬ва пред „старата икона” в изпълнената с ти¬шина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чисто¬та грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото пое¬тично творчество елегия всичко е пречу¬пено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В ней¬ното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поста¬вя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.
Заповядай
Мерси :)
П.С Извинявам се на автора, за дето помислих, че е момиче :oops: :oops: :oops: :oops: :oops: :oops: :oops: :oops: :oops: