sexa_na_kompleksa
01-05-2008, 11:06
Ето какво намерих:
КРЪСТОПЪТЧЕТО НА РАМАДАН
Със своя сборник “Диви разкази” Николай Хайтов създава една нравствена вселена, носеща в себе си безкрайните светове на любовта и страданието, на доброто и злото. В разказа “Дервишово семе”писателят поставя проблеми, свързани с ценностите на родовия свят и духовния мир на обикновения човек.Подвластни на родовата традиция и на нейните неумолими закони,героите изживяват драматично сблъсъка между родовите повели и естествения стремеж към любов и щастие.
В творбата е разгърната сложната човешка драма на Рамадан и Силвина, породена от чувството за отговорност пред рода и желанието да изживеят живота си заедно. Те съхраняват любовта и доброто в света на суровите родови традиции, чието следване обрича личността на страдание, поради отнетата свобода и право на лично щастие.Рамадан е изправен пред кръстопът- да съхрани доброто в душата си или да осъществи жадуваното цял живот щастие като поеме по пътя на омразата и отмъщението.
Още в началото на разказа читателят разбира, че ще стане свидетел на една поредна човешка драма.Като “възел” са се заплели проблемите в живота на Рамадан и никой не може да му покаже пътя, по който трябва да поеме, за да изживее онова щастие, което заслужава.Началото на неговата драма се заражда под семейния покрив, в дома. Осигуряването на наследник се оказва не щастлив миг, а началото на едно безкрайно страдание за един от Дервишовия род. Рамадан безусловно се подчинява на родовите закони. Дори заглавието подсказва, че той е подвластен на най-висшата ценност на родовия свят-продължението но рода.
Макар че е представител на по- младото поколение, Рамадан не се противопоставя на решението на дядо си да го ожени и той да му намери невеста. Конфликтът се поражда по-късно, когато щастието му от буйно бликналата любов към Силвина е разбито и е заменено с едно дълго, продължило четиридесет години нещастие.Животът на Рамадан са разделя на две-краткото щастие от съвместния живот със Силвина и безкрайния, омагьосан кръг, в който се върти след нейното отвличане.Там е и границата между любовта и омразата, между жаждата за отмъщение и родовите повели, там започва мъчителното раздвоение между дълга към рода и дълга към сърцето. В изповедта на героя се долавя силата на любовното чувство – описанието на Силвина, неудържимия копнеж да бъде до нея, възхищението от нея като домакиня:”Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш- руси...Още като се поотместиш- жълто злато като живо заиграваше по тях!”
След загубата на любимата сърцето на героя се оттласква в другата крайност- омразата. Тя е насочена срещу братята на Силвина,”лакоми хора” и към Руфат-“хайлазин и пияница”В създаденото пространство на насилие и безнравственост Рамадан трябва да защити достойнството си на човек и правото си на щастие.Но дългът пред рода поставя преграда пред желанието за кръвно отмъщение:”Тук искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!”Омразата и жаждата за мъст се преплитат с изгарящата сърцето любов към Силина.Мъчителни са минутите, когато я гледа през отвора на зида в ръцете на Руфат:”Как не се стопи това сърце” Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, подсказва, че и тя носи любовта към него жива в сърцето си и й е непоносимо да живее с нелюбим човек. Това подклажда силно неудържимото му желание за отмъшение, но отново застава на границата между родовия дълг и любовта. Трябва да отгледа децата си и като дядо си да осигури продължаването на Дервишовия род.Жив е гласът на родовата кръв и тя го завързва отново за кръстното дърво на страданието.С времето болката е изпълнла душите на Рамадан и Силвина с мъдрост. Мисълта, че в затвора няма да има отворче, през което да гледа любимата жена, го възпира от кръвната разправа с Руфат. Родово и човешко се борят в изпепеленото от болка сърце.
Любовто на героите се превръща в нравствен героизъм, когато Руфат пада на легло безпомощен и това улеснява отмъщението.Любовта твори добро и щом е истинска, тя не може да донесе зло.Желанието за убийство на смъртния враг се заменя с грижи за него.С нравствен стоицизъм Рамадан се вслушва в молбата на Силвина:”Стига ни, че сме тука.Ако той беще звяр, не ставай и ти!”Разколебани са родовите ценности-злото зове Рамадан да въздаде заслуженото възмездие, любовта го възпира.Отмъщението е заменено с грижи за болния.Но тези грижи не са плод на любов към ближния, а споделяне на болката на любимата.Любовта осмисля живота му, тя му дава сили да устои на всичко.
Изповедта на героя го представя в един омагьосан кръг- прекалено дълго продължава болестта на Руфат, сякаш никога няма да дойде моментът, когато ще бъде възвърната нарушената хармония в живота на Рамадан и Силвина.Връщането към спомените е мъчително. Рамадан е надникнал за кой ли път в душата си , за да направи равносметка и себеоценка, да потърси някаква мъдрост, чрез която да намери сили да носи страданието си:” На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана”.Търсеният отговор е неоткрит, изповедта остава недовършена.Героят стои на кръстопътя с разсечена душа, утешавайки се единствено със смирението и надеждата.
Рамадан няма да избере злото, сигурно няма да намери н жадуваното щастие в любовта.Но чрез неговата изповед Николай Хайтов утвърждава истината, че винаги и навсякъде човешката душа е уязвима и ранима, но и силна, намираща път към доброто
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ЕДНА ДУША НА КРЪСТОПЪТ
Душевното страдание е най-изпепеля¬ващата и самоунищожителна болка, ко¬ято разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях. Неслучайно повечето творци, оставили име в ли¬тературата, разнищват чо¬вешката душа именно 6 миго¬вете на страдание, когато чо¬век е раздвоен и е длъжен да направи своя избор за по-на¬татъшния си път. Универсал¬ната валидност на това със¬тояние на духа обаче се изживява различно от героите на отделните автори в зависи¬мост от тяхното светоусе¬щане, духовна нагласа, манта¬литет и ценностна система. Ако в моменти на върховно изпитание и на страдание болезнено-чувствителните и гравитиращи към крайности¬те герои на Достоевски изби¬рат самоунищожението, то в българската литература при героите на Йордан Йов¬ков например, страданието пречиства, извисява и нравс¬твено преражда човека. Николай Хайтов избира друг ъгъл на полезрение към стра¬данието - като към предизвикателст¬во, което пробужда неподозирана сила у човека. Героите му от „Диви разкази” преодоляват мъката си с достойнство, с гордост и с непогрешим усет за вечни¬те закони в природата и в човешкия жи¬вот. Техният житейски кръстопът неведнъж е белязан от безизходицата 6 да¬ден момент, но способността им стоически да носят своя кръст им помага дори в раздвоението между прошката и възмездието да остават нравствено монолитни личности.
Финалната сентенция на разказа „Дервишово семе”: „На това крьстопътче тъпча сега и не виждам накъде да хвана”, съдържа целия трагизъм в живота на глав¬ния герой Рамадан. Той плаща висока це¬на на родовата традиция и на усилията да запази човешката си индивидуалност. Не само в края на разказа, когато е при¬нуден да избира дали да отмъсти на чо¬века, погаврил се с любовта му, или да остане Верен на същата тази любов, но и в целия разказ Рамадан най-често е на кръстопът. Душата му е разпъвана на кръст още по време на неизживяното докрай юношество, когато в ролята си на преждевременно станал съпруг изби¬ра влюбването и нежността пред наси¬лието над крехката Силвина. Драматич¬ното противоборство у него се развих¬ря с опасна сила, след като не успява да опази любимото момиче от чуждото насилие. Заставен от дядо си под клетва да отложи отмъще¬нието си с години, той си на¬лага с нечовешко усилие да из¬пълни дълга си към семейно-родовите закони и да продължи рода. Дълъг път извървява Рамадан до последния кръсто¬път, пред който го изправя неговата трагична любов и на който той -добрият и ви¬соко нравствен човек- ще ос¬тане вероятно дотогава, до¬като съдбата се разпореди.
Рамадан е типичен Хайтов герой, който в твърде ранна възраст и в много сгъстен ин¬тервал от време трябва да понесе силата на първата си любов и изключително жес¬токата раздяла с нея и с надеждата си за щастие. В ис¬тинския смисъл на думата той и Силвина са жертви на родовия морал, изрично защи¬таващ преди всичко интересите на об¬щността, а не чувствата на отделна¬та личност. Онова, което за семейно-родовата общност е безсилие на невъзмъжалото момче да изпълни съпружеските си обязаности, от чисто човешка гледна точка и особено от позициите на съвременния читател, е всъщност отрицание на грубата сила и отказ от насилие над момичето, в което се влюб¬ва за цял живот. Още при този пръв кръстопът в живота си юношата Рамадан проявява своята чувствителност и доброта, разминаващи се рязко с общо¬приетото и осветено от родовия мо¬рал консуматорско отношение спрямо жената. За него Силвина не е вещ, не е средство за продължение на рода и за за¬пазване на толкова таченото от дядо му „дервишово семе”, а любимата девой¬ка, излязла сякаш от приказките и от мечтите му. Колкото по-възторжено, чисто и светло е любовното чувство между двамата съпрузи-полудеца, тол¬кова по-поругаваща и убийствена е про¬дажбата на Силвина от по-големите й братя и последвалото й отвличане. Страданието и потресът от раздяла¬та превръщат Рамадан в мъж, и то без¬крайно озлобен и нещастен, доста по-рано от естественото му физическо възмъжаване.
При първия си кръстопът в живота - между любовта и примитивното кон¬суматорско отношение към жената - Ра¬мадан избира нестандартния за среда¬та си път и скъпо заплаща за това. Той отказва да препотвърди безусловно традиционните повели на семейно-родовата общност, и не само в душата си, но и с цялото си същество въстава срещу тях. Докато дядото е загрижен единствено за продължението на рода, Рамадан отстоява и изстрадва право¬то си на любов, на личностно предпочи¬тание и на свободата, ако не веднага, то поне в бъдеще да се разпорежда сам със себе си и със своите чувства. Той временно тръгва по отъпкания от предци¬те си път, временно се подчинява на изис¬кванията на родовия морал и на волята на дядо си да запази и да пренесе през вре¬мето с потомците си „дервишовото се¬ме”. Жертвата е пренесена, повторна¬та женитба без любов е осъществена, новият наследник на рода се появява на бял свят, а в предсмъртния си час дядо¬то му връща свободата да отмъсти на Руфат за кражбата на Силвина.
Освобождението от дадената клет¬ва и възстановеното равновесие в рода оставят обаче Рамадан сам с нещасти¬ето му, с озлоблението и с нечовешко¬то страдание да гледа в съседния двор тържеството на съперника си и траге¬дията на любимата жена. Вторият кръс¬топът в живота на Рамадан е още по-болезнен и по-продължителен от първия, защото е изцяло под сянката на злото и жаждата за отмъщение. Рамадан изживява тайно и мъчително своята драма, когато ден и нощ наблюдава през проби¬тата от него в плевнята дупка бурно¬то съпружество на Руфат и Силвина и когато злото все повече изпълва душа¬та му. В горестната си изповед пред раз¬казвача, героят сам се сравнява с „чучело, пълно със слама”, само че неговата слама е злото, което единствено го държи на крака, кара го да яде, пие, оре и работи подобно на другите, но душата му в то¬ва време се разтерзава. Може би в това образно сравнение Хайтов перифразира мисълта на Балзак, че „страданието е же¬лезният прът, който скулпторите поста¬вят в глинената маса, и че то я поддържа, то е силата.” Във всеки случай, „сламата-зло”, изпълваща и измъчваща Рамадан, не го довежда до престъплението и не го опустошава в нравствено отноше¬ние. Родовите ценности за семеен дълг, приличие и морал, поне докато децата му са още малки - го спират пред реши¬телната крачка. Оказва се че дори кога¬то героят ги проблематизира, оспорва или подлага на преоценка, той пак не ги отхвърля, защото те са дълбоко вкоре¬нени у него.
Животът обаче постепенно променя ситуацията и в развитието на дейст¬вието в разказа Рамадан стига до тре¬тия, пак драматичен, но в същото вре¬ме и парадоксален кръстопът. Той е ис¬крено убеден, че трябва да отмъсти на насилника, който навремето му е от¬нел любимата жена и му е погубил жи¬вота. Рамадан е в пълното си право да се разплати най-после с него, защото така му диктуват и поруганата незабравена през годините любов, и нещас¬тната съдба на измъчваната от съпру¬га си Силвина, и вроденото му чувство за справедливост. Отмъщението се превръща в единствен негов нравствен императив и се препокрива освен това и с представите на родовата среда за чест и дълг, които не се афишират от¬крито, но се подразбират. Съдбата оба¬че решава друго- престъпникът Руфат тежко заболява и остава напълно без¬помощен на ръцете на Силвина. От лю¬бов, милост и състрадание към нея Ра¬мадан започва отново да отлага отмъ¬щението си и самоотвержено й помага да се грижи за съпруга си. Любовта му към Силвина се оказва по-силният нрав¬ствен императиви надделява над жаж¬дата за отмъщение. Той не може да от¬мъсти на насилника, защото повече от всичко държи на някогашната си любима, която през всичките тези години е била и е останала смисълът на живота му.
Когато душата е на кръстопът - осо¬бено на кръстопът като този, пред кой¬то застава Рамадан в навечерието на старостта, човек проявява своя истин¬ски морален облик. Любовта не би има¬ла такава решаваща и притегателна си¬ла за героя на Хайтов, ако този герой не е високо нравствена и благородна лич¬ност, подчиняваща се на висшия ети¬чен закон да прави добро, а не зло, дори на врага си. Всъщност не е ли най-голя¬мото възмездие за стореното някога зло да пренебрегнеш и да изоставиш възможността за отмъщение? Руфат е по своему наказан, защото е изпаднал до положението да дължи своето същес¬твуване на грижите и милосърдието на човека, на когото цял живот се е надс¬мивал и когото е наранявал. В странна¬та си мисия на болногледач на Руфат, Рамадан неведнъж се доближава до съд¬боносния кръстопът на отлаганото и незабравеното отмъщение, в който то си оставало-ясната наглед посока. То¬гава му се приисква да възтържествува над повалилия се от болестта насилник или поне да му демонстрира любов¬та си към Силвина, но тя го спира. Сил¬вина се оказва достойна за благородст¬вото и вътрешната сила на човека, ко¬гото тя също не престава да обича през изминалите страшни за тях години. Ду¬мите й: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!", скрепяват още повече любовта и единомислието, които ги свързват. В устата на Силвина и в поведението на Рамадан повествователят сякаш потвърждава известната мисъл на Марк Аврелий: „Истинският начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него.”
Героят на Хайтов завършва своята пълна с отчаяние изповед със съзнание¬то за безизходицата, в която е изпад¬нал, но от изминатия до този момент път става пределно ясно, че Рамадан не ще кривне към злото. Нравственият му избор вече е сторен и той няма да се раз¬мине с любовта, добротата и опроще¬нието в тяхно име. В „Дервишово семе”, както й във всички останали разка¬зи от сборника „Диви разкази”, трагиз¬мът и величието на необикновените в своята духовна чистота герои ги приближават към идеала за човечност и дори ги митологизират, но това не буди съп¬ротивата на запленения от тях чита¬тел.