ТЕМИ..КЛАСНО..БЕЛ... ПЛИЙССССС!ХЕЛП МИ :D [Архив]

sexa_na_kompleksa

01-05-2008, 11:13

Виж това:

Любовта и изпитанията на родовите традиции
/разказът “Дервишово семе”/

“Дервишево семе “на Николаи Хайтов превръща родовите норми и съвременното мислене в художествен и емоционален проблем
В разказа “Дервишево семе” Николай Хайтов ни запознава с живота на две влюбени сърца –Рамадан и Силвина.Готови на всичко да защитят любовтата си ,те се опълчват на суровита родови закони,възпитаващи младите на покорство и респект към по-възрастните.Като дръзки претставители на новото поколение двамата влюбени преминават през куп изпитания за да защитят магията наречена любов.
Възелът на Рамадановия живот се заплита още от раждането му.Авторът лаконочно споменава за смъртта на родителите му и болестта на неговата баба ,което кара дядо Дервиш да принуди Рамадан да изпълни първата си родова задача-да се ожени.
По стара традиция те обличат момчето с дрехи ,чрез които го превръщат в изкуствен мъж и го събират с мониче също набедено от по-бъзрастни.Но дори “потурите” и ”даулите” не могат да променят детската му душа .В лицето на Силвина той вижда нещо друго .Пез душата му протича чувство на привързаност и нежност и заеднои със Силвина се опълчват срещу суровите родовите закони.Макар любовта да прилича повече като братче и сестриче ,сърцата им метонимично се навиват и образуват една безкраина любов.
Тежкита окови на традициите повеляват през първата брачна нощ Рамадан да изпълни задължително родовата задача,но не как едно дете може да “дето си няма брада ,за да прежули една женска буза “,може да бъде свирепо и жестоко.В този момент Рамадан и Силвина правят първата крачка от отскубването от родовия свят,което води до тяхната раздяла.
Рамадан за първи път усеща тежкия родов закон ,когато дядо му се държи с него като с животно:”ти за семе ще ми трябваш,няма да мърдаш”
С годините любовта между двамата към Силвина се запазва ,но омразата към Руфат също се наслагва.С новите семейства възелът на любовта още повече се наслагва .Тук се показва свирепостта и жестокостта на Руфат към Силвина .Думите “като диво я захапваше”…”главата и висеше като прекършена”говорят за безмилостта на Руфат и същевременно с това безсилието и невинността на Силвина.
Чрез контраст Ноколай Хайтовобичта неа Рамадан към Силвина и омразата му Руфат.Неговото желание е само едно-да съпруга на Силвина.Чез градацията “триста “ ,”хиляди”авторът отново доказва безкрайно желание за мъст на Рамадан към Руфат.Но в този момент любовта към Силвина надделяват над омразата .Така Рамадан търси безкръвни отмъщение ,защото Силвина е всичко за него и любовта им е безценна .По този начин героят –разказвач изцяло се отделят от суровите родови норми.
В разказа “ДЕрвишево семе”Николаи Хайтов ни запознава с две човешки съдби ,търсещи отчаяно пътя към щастието.

Венелин – 8.д клас

И тук:

http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=604

И това:

Преобърнатият патриархален космос в повестта “Преди да се родя и след това” ЛИС

Повестта на Ивайло Петров “Преди да се родя” представя пред читателя един нов и различен поглед към традиционните ценности в българското село. Авторът е “свидетел” на събития, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена, още преди да се роди. Познатият ни патриархален космос, като носител на човешки добродетели, е разколебан. Писателят представя своя обективен, но и иронично-съпричастен поглед към този свят, част от който е той самият, както и неговите най-близки хора. Ивайло Петров ни предлага един нестандартен стил на повествование – разказ за всичко преживяно от все още неродения човек.
Иронизирайки преобърнатата картина на родовото време, Ивайло Петров отрича невежеството, примитивността и грубостта. “Преди да се родя” съдържа пародия на селската идилия не защото авторът я отрича, а просто защото тя не съществува в света на неговото детство. Иронията му обаче не изключва добронамереност както към хората, така и към случките и събитията. Тя е по скоро бунт към изостаналостта на един затворен, бавно променящ се свят, живеещ по утвърдени от векове навици. Родът е началото на всеки човек, но личността трябва да избере как да живее.
Повестта започва с един от най-важните моменти в живота на човека – женитбата. Обичаите, свързани с това събитие, са представени чисто прагматично. Проблемът за женитбата е проблем на главата на семейството, а не на момъка. Родителите на бъдещия жених не се интересуват от неговите чувства. Той е длъжен да се подчини на тяхната воля, защото най важно е “ баба и дядо … да се сдобият с още две работни ръце “. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към патриархалните традиции, а това преобръща традиционните ценности.
С тънка ирония писателят описва усилията на бедното, но с претенции семейство да намери снаха за сина си. Техните усилия предизвикват смях у читателя. Бабата на разказвача смята, че “ момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник “. Когато това обаче не става, тя заявява, че “ нито една мома не й се харесва за снаха “. Авторът остроумно допълва “ без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия “.
Истинско драматично приключение е търсенето на мома. Гочо Патладжана, който има “ дяволски усет да намира за всекиго жена “, е главният помощник. Действието от тук нататък преминава през много комични ситуации, представени като дипломатически преговори. Каракачанката е “ добре законспириран шпионин ”. По-късно обаче тя разкрива целта на посещението си в дома на момъка. Така се получава пародия на стародавния обичай – сватосването.
Откупът, зестрата, пазарлъците определят съдбата на младоженците. Бракът им е предварително решен от техните родители, затова “ бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат “. С голяма ирония е описано посещението в дома на момата. Авторът използва термини от политиката, за да придаде комичен ефект на “ преговорите “. На срещата на двете страни присъстват и “ двамата външни министри “ – Гочо Патладжана и Каракачанката. Военните сравнения са най-подходящи, когато авторът описва преговорите за даровете на сватбата.
Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация – открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богаташката къща. Ирония съпровожда описанието на този изпитан от времето обичай. “ В ония диви и чудесни времена по нашия още по-див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми.”
Сватбеният ритуал в повестта е истинска пародия на този тържествен момент в живота на всеки. Обстановката е лишена от красота и романтика. Онова, което всички очакват е “ сладката ракия “. Подготовката за първата брачна нощ е представена от разказвача като подготовка преди състезание. “ Патладжана даде на баща ми най-подробни инструкции, за да го подготви психологически така, както треньорът подготвя състезателя, същото направи с майка ми една съседка. “ Тази ситуация няма нищо общо с любовта, тя е по-скоро комична. Моментът на “ сладката ракия “ е изобразен гротесково. Недозрелият младоженец е станал мъж “ малко трудно и преждевременно, но все пак успял да стане “. Авторът иронично определя бъдещия си баща като “ хвалипръцко “, каквито са и всичките му земляци.
Укор се долавя към отношението на семейството към бъдещата майка, която трябва да работи наравно с другите. Вместо с грижи и внимание бременната жена е обградена с неразбиране от всички и незаинтересованост от страна на своя съпруг, който поради невежеството си дори се срамува, че ще става баща.
В повестта авторът представя образи и сцени, като изразява ироничното си отношение към тях. Писателят постоянно смесва картини от два свята – на миналото и на настоящето. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва съжаление за изгубените завинаги родови ценности. В настоящето си героят не се чувства сигурен и защитен. Писателят разкрива истината за чуждия му съвременен свят: “ Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например … Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват при когото си искат … И кражбите от частни лица се смятат за … предразсъдък. Крадат от държавата …, служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изплъзват от съдебните власти … “
Ивайло Петров не обвинява и отхвърля миналото. Той не е убеден в превъзходството на новия начин на живот. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи: “ Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци! “ Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред дивата власт на съвременния свят.
Ироничният свят на Ивайло Петров в повестта “ Преди да се родя “ с пълно основание може да бъде наречен свят на преобърнатите ценности. Този малък свят е представен пред читателя с пречистващата сила на смеха. Героят преосмисля истината за правото на избор на личността. Родът е духовният корен на всеки човек, но личността е тази, която трябва да избере как да живее.

Ето и за третата тема:

Невъзможното завръщане в бащиния дом

(съчинение – разсъждение)

Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.

Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.

Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.

Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.

Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.

В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.

Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.