-=LoVeR=-
01-09-2008, 07:39
Трябват ми теми за ЛИС:
1) Дон Кихот като вечен сюжет.
2) Морала на ренесансовата личност в Декамерон.
3) Разказването като кулминизиращо действи в Декамерон
П.С. Първите 2 теми са ми по-важни, ако можете помогнете..! Търсех ги ама все са в помагалото а няам рег за там :cry: :-k
sexa_na_kompleksa
01-09-2008, 12:03
Ето по първата тема:
„Дон Кихот” – като вечен сюжет
(Литературно интерпретативно съчинение)
„Дон Кихот” е философско обобщение на епоха с трагични стойности на хуманизма. Сервантес създава своя роман не толкова като насмешка над миналото, колкото като сатира на настоящето. Замислен като пародия на рицарските романи тази книга далеч надскача поставената първоначално от автора летва. Тя става класически разказ за Испания и испанците от XVI в., за доброто и злото в човека и във времето, за търсенията и проблемите на хората.
Дон Кихот е носител на съвършения контраст между добро и зло. Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на Дон Кихот. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен в нравствените си помисли. Справедливост, красиви и нравствени помисли и добри дела – това е целта на идалгото и всичките му усилия са насочени към нейното реализиране. Героят живее на условната граница между въображение и реалност , блян и действителност, лудост и разум. Той е смешниятр рицар на доброто, борещ се за справдливост в печална и грозна действителност. Търпи поражения, но никога не се отказва от своя идеал. Противоречието между цел, действителност и реални средства за постигане на целта пръв забелязва Санчо Панса – оръженосецът на Дон Кихот. Той нарича господаря си рицар на печалния образ.
Дон Кихот е нещастен човек, но щастливо повярвал в доброто. Единствен вижда съвършенната красота на духа, а тя от своя страна, създава хармония между човек и действителност. Дон Кихот вижда красота там, където другите и не подозират. Светът се оглежа само с красивото, което крие в себе си, в съзнанието на вечния рицар на доброто.Образът му е печален, външният вид – трагикомичен в своята карикатурна несъвместимост с реалността, но вътрешният свят на героя е красив с неповторимото си духовно съвършенство и нравствена извисеност. Той живее в съвършения свят на идеала и гледа на несъвършенствата в реалността с високата нравственост на посветения, на обреклия се на висш хуманен дълг.
Рицарски отдаден на идеала за доброто, той е рицар и на човешката чест. Готов е винаги да я защити. За испанеца честта е родово и лично достойнство, което притежава и докрай опазва единствено духовно свободният и горд човек. Свободата за Дон Кихот е осъзнат принцип на нравствено съвършенство. Без свободата човек губи вътрешните устои на духа си. Той не би могъл да нарече и уважаващ себе си човек. Това е основополагащ принцип в идеята за човека в хуманните виждания на Дон Кихот. За него „Свободата е едно най – ценните блага, с които небесата даряват хората. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът.”
За Дон Кихот отнемането на личната свобода и желанието да бъдеш свободен е най – голямото зло, извършено спрямо човека. Той има силата да бъде духовно свободен, вътрешни извисен над реалността и докрай верен на съвършения идеал за красотата и доброто. Това превръща Дон Кихот във философското обобщение на епохата и художествено въплъщение на трагичния хуманизъм на ренесансова Испания.
Романът „Дон Кихот” е израз на проявената съвест на човечеството, а образите в него – символи на изконните и вечни човешки идеали и ценности. Дон Кихот и Санчо Панса, схващани като единство на човешкия идеализъм и прагматичния стремеж за по – добър живот, се крият във всеки един човек. Изразявайки „двойнствеността” на човешката природа изтъкана от мечти и реалност, от отдаденост за доброто на хората и преследване на собственото добро. В тяхното реално добротворчество се отазяват на й – чистите човешки копнежи по справедливост и ред. Единият – идеалист, отдаден на своя дълг да възцари доброто в Испания и в целия свят, а другият – хитър и лукав селянин, който преследва интересите си.
Романът „Дон Кихот” се превръща в символ на „безумна мъдрост”, на космополитния идеализъм, който ражда на й – съкровеното и здраво единство на човека със света. Именно тази необозримост – философска, нравствено – духовна, художествено – обуславя и художествените концепции за същността на романа но в крайна сметка това е творба, която отразява чоешката двойнственост. Всеки човек е едновремено и Дон кихот, и Санчо Панса , всеки притежва идеали, и прагматични мисли и представи, понякога „витае в облаците”, друг път е здраво стъпил на земята и преслведва упорито своите цели, желания и интереси. Романът на Сервантес се превръща в роман за нравите, з апроекцията на една изконна историческа същност върху определен момент и обратно. Нямам как да забравим колоритните образи на бръснаря и свещеника, на бакалавъра караско, нито пък прислужничката Мариторна и разказвачите на чудесни новели. Чрез техните постъпки, чрез ситуациите, в които попадат, и чрез отношението и към „безумния мъдрец” Дон Кихот светът на испанската действителност се превръща в свят на човешкото отношение въобще към необикновените личности. Тези, които защитават висшите идеали и безкористното добро, есто изглеждат смешни и неразумни, но зад тази тяхна привидна фасада се крие извечната им благородна и светла същност.
Времето на действието в романа Дон Кихот има исторически, социокултурни и етнологически измерения. Сервантес рисува не само смешното и пародийното, но и от здравото, от непоклатимото и от истинските традиции. Затова човек като Дон кихот се свързва с човек от народа като Санчо Панса. Двамата са вечни образи в световната литература. Във философки аспект те са като небето и земята. Едното свършва там, където другото започва. Обединени от общия тремеж към идеала, вече векове наред живеят в съзнанието на читателите като реалистично отражение на една цяла епоха. Те са и най – убедително изграденото художествено превъплъщение на възгледите, мечтите и идеалите на много хора.