sexa_na_kompleksa
01-09-2008, 11:25
Ето няколко есета, които може да ти помогнат:
Аз и моето семейство
Фундаменталното начало на всяко едно обществото е семейството и това е така от дълбока древност. Светът, който ни заобикаля е изпълнен с много злоба, завист и омраза. Нелекият и забързан начин на живот са докарали хората до там, че започват да се самозабравят-стават алчни и безскрупулни, безмилостни дори и към своите роднини.
Моето семейство е малко, но сплотено. Ние винаги решаваме проблемите си заедно. Споделяме болките и несгодите, трудностите от всекидневието с общи усилия преодоляваме всичко. Моите родители са ми дали много, най-вече живот. Имала съм късмет, че не съм изоставена, както някои майки и бащи правят с децата си. Било то поради финансови или други причини, това не трябва да се случва и не е оправдаващо, защото те лишават едно невинно същество от нормален живот. Изхвърлят ги като ненужни вещи от живота си, но по такъв начин не решават проблемите си. Съдбата на сирачетата да понасят страданието, което не са заслужили, е много жестока. Ето защо аз уважавам и обичм безкрайно много родителите си. Дори и да имаше някаква възможност да избирам, никога не бих се отрекла от тях. Въпреки недоразуменията, които понякога имаме винаги намираме начин да превъзмогнем спора, да признаем вина, да се държим като хора един към друг. Да бъдеш родител не значи само да дадеш живот, но и да изградиш в интелектуален и мрален аспект своето дете, да отделиш необходимото му внимание и време, защото то започва да вижда света през своя поглед и има нужда от защита, и от отговор на безкрайните си въпроси. Всичко това изисква много умение и добър поход, който е важен, до голяма степен решаващ за възпитанието. Моя скромен житейски опит ме е накарал да се замисля и да разбера, че няма нищо по-свято от обичта и разбирателството в семейството.
Аз имам сестра, по-голяма от мен. Помня колко сме се карали, изричали сме силни думи, в които дори и не вярваме, но даже всички тези обиди не могат да застанат между нас. Ние винаги сме били нещо повече от сетри. Споделяме всичко, което ни тежи, както правят най-добрите приятелки. Заедно се радваме, заедно сме и в моменти на отчаяние и безизходица. Аз смятам, че имам силна подкрепа от човек, на когото мога да разчитам и да се доверя.
В семейството ми, не на последно място, се ценят българските традиции и обичаи. Християнството е основата, на която се градят взаимоотношенията ни, тъй като това е религия, която насърчава хората да правят добрини и да не отвръщат на злото със зло. Родителите ми често са ми казвали, че всеки избира своя път, който да поеме, но за да остави някаква следа в живота си, той трябва да следва човешките добродетели. Едни от тях са да помогнеш на нуждаещ се от помощ, да му подадеш ръка,да стоплиш сърцето на сиромах, като му дадеш залък хляб. По този начин разбираш, че си станал човек, достоен за уважение, а не като изтъкваш себе си с безсмислени приказки.
Благодарна съм на Господ, че имам възможността да живея, макар и не в заможно семейство, но обградена от много любов и разбирателство. Знам, че родителите ми искат да успея, да бъда щастлива и да не ми липсва нищо. Биха направили всичко, за да ми осигурят по-добро бъдеще. И точно поради тази причина баща ми е взел трудното решение да замине в чужбина, с надеждата да спечели пари, за да може да ни издържа и да не сме лишени от нищо. Сега вече си давам сметка, че този избор не е бил никак лесен. Той е пропътувал хиляди километри и през тези години единственото нещо, което му е давало сили и го е крепяло е обичта към семейството. Не знам защо трябва да се случи нещо, за да осъзнаем какво означава даден човек за нас?!
Когато наближат християнските празници съм щастлива, изпълнена с надежда и очакване за нещо хубаво различно от ежедневната сивота. Това е времето, когато се събираме всички, загърбваме проблеми и неразбирателства и си прощаваме. Коледа ни кара да се замислим колко по-щастливи може да бъдем, ако показваме обичта и уважението си към хората около нас. В съзнанието на всеки е заложен инстинктът за самосъхранение и продължаване на рода. В семейството може да намерим защита, уют, спокойствие и разбиране. То носи в себе си смисъл, само ако запази и продължи рода, ценностите, традициите и обичаите. Неговата идентичност зависи от нас. Когато си далеко от най-близките си хора, тогава осъзнаваш колко скъпи и ценни са те за теб и разбираш, че единствено те могат да ти бъдат опора. Знам, че винаги мога да разчитам на роднините си. И когато изпиташ самотата, само тогава можеш да усетиш истинността на тези думи.
Моите родители
Никой не се е появил от нищото. Всеки има своите майка и баща. Хората имат родители, но за съжаление не всички ги познават. Аз имам щастието моите да са до мен.
Те ме учат на търпимост и доброта. Казват ми, че в живота ще има много изпитания, но трябва да ги преодолея.
Моите родители ми показват пътя към учението. Те ми помагат. Благодарение на това аз съм постигнала голяма част от успехите си.
Миналата година исках да се явя на международен изпит по английски език. В началото ми беше лесно, но с напредване на времето всичко ставаше по- трудно. Една вечер когато напълно се бях отчаяла, мама седна при мен и ми каза: "Ще се справиш, Миме, и ще покажеш на англичаните, че и българите знаят много. А като отидеш да работиш в Англия, ще ни купиш голяма вила край морето и ще живеем хубаво."
Усмихнах се и продължих учението си...
Мама беше права. Аз се представих отлично и показах на всички своите знания.
От онзи ден на сам аз изкачвам стъпало след стъпало стълбата на успеха, за да изпълня желанието им.
Мисля си, обаче, че не вилата ще ги зарадва най-много. Моите родители не са материалисти. Те биха били по-доволни ако достигна мечтите си. Знам, че ще са щастливи, когато се издигна в обществото. Те искат най-доброто за мен и ще удоволетворени ако осъществя желанията си. И точно тук винаги се намесва сестра ми с думите "Но и за вилата да не забравиш!"
Аз се усмихвам и като се замисля, разбирам колко много са направили за мен моите родители и колко много ме обичат.
АЗ И МОЕТО СЕМЕЙСТВО
(есе Етика и право)
Според поети, писатели и философи семейството е общество в миниатюр, а ако е здраво и сплотено, дава сигурност на цялото общество. То е малък образ на отечеството, “негов кристал”. Къде може да се чувства човек по-добре, освен в семейното огнище?! Къде другаде детето ще спи в по-голяма безопасност, освен в бащината стая?! А майчината любов никой не забравя. Тя е велика.
Нашето лично начало са родителите ни, създали ни с добротата и любовта на душите си. Те ни показват какви сме, как да живеем, по кой път да тръгнем. Ето защо ние, децата, сме им вечни длъжници. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята” – гласи петата Божия заповед. Геният Ботев казва: “Който не обича родителите си, жена си и децата си , той не обича и своето отечество.” Това не бива да забравяме.
Замисляли ли сме се някога защо именно почитта към тези, които са ни родили, ще ни даде дълъг и щастлив живот? Каква истина е скрита в тези думи? Ще дойде ли мигът, когато ще я разгадаем?
За мен семейството е домът. От него съм получила и продължавам да получавам светлина и топлина. Светлина, но не само от слънцето, а и от майчината и от бащината ласка. Невъзможно е да си спомня времето, когато съм прохождала. Иначе бих видяла как мама и татко ме крепят при първите неуверени стъпки. Имах златно детство, заобиколена от грижи, внимание, обич и нежност.
Родителите обичат децата си, защото те са тяхното продължение във времето – “семето трябва да се запази, за да продължи родът” – би възкликнал Асан Дервишов от Хайтовия разказ “Дервишово семе”. Затова родителите ни учат да отделяме доброто от злото, да осъзнаваме, че това, което ни дава живот, е добро ( любов, светлина, истина), а омразата, лъжата, завистта раждат нещастие. В семейството са ме учили на обич и уважение към учителите. Четох някъде, че древният учен Авицена веднъж се поклонил до земята на едно малко момче. На изумените си приятели обяснил така: “Неговият чичо беше мой учител. Ако съм жив, ще се поклоня и на неговия правнук…” Ще нося образа на моите учители в сърцето си за цял живот, защото не само знания ни дават те, но и ни учат на добротворство.
Неизбежен е моментът, когато децата трябва да напуснат семейството, да излязат от дома. Това се случи с мен с приемането ми в желаното учебно заведение. И радост, и тъга владееха сърцето ми. Аз тръгвам да се уча, да опозная света, тръгвам по нов път. Дано да е пътят към доброто. Първото пътуване към собственото ми Аз. Питам се: “Коя съм аз? С каква цел бих могла да бъда полезна на хората? Какво да направя, че родителите ми да не се срамуват от мен?”
Българинът има една чудесна черта – винаги се връща към своето начало, към корените си. И митът на завръщането става реалност. Сигурна съм, че ще изпитам потребност след години да се върна в бащиния дом, там, където е стъпвал босият ми крак при моето прохождане, да видя близките си, които са останали, да им кажа моето “благодаря”.
Според мен цялото човечество трябва да е едно семейство. То трябва да дава живот само с любов. Родината е нашият малък и уютен дом и където и да отидем, ние пак ще се връщаме в него с радост, с обич, с тъга, но и със светла вяра в душата
Моника Младенова Младенова Ха клас