EmO_KiD_;(
01-09-2008, 16:48
"Немили-Недраги"
Трансформиращ преразказ
Х-та глава
От името на Македонски
Беше 20-ти февруари.Късните студове тая зима се усилваха от северните ветрове.Един дебел пласт лед беше сковал величествената река.По турския бря се мержелееха колиби,приличащи на гробове.Те привличаха погледа ми,а аз се скитах из тъмнината на влашкия бряг.Бях се предрешил на селянин,с гугла и влашки кожух.Носех револвер,койот беше единственото нещо отличаващо ме от истинските селяни.Стоях неподвижен на брега и гледах червеникавите огневе на караулите.
Слязох при реката и взех да стъпвам по тънкия лед.Опирах се на тояга,с остър бод на долния край.Когато стигнах до средата застанах да си почина като се обърнах към студения североизточен вятър.Вратът и гърдите ми бяха обляни в пот,защото пътят макар и къс ме беше уморил.Отново се завъртях.Пред мен се изправи една черна ивица.Тая ивица,протакаше по течението на Дунава и краят й не се виждаше.Беше широка около три разкрача.Бях слусан пред това неожидано препядствие.Водата отваряше една грозна пропаст за стъпките ми.Сред белината на снега,черната ивица се простираше и тъмнееше.Беше немислимо да се заобиколо.Стоях няколко минути и мислех как да премина препядствието.Дойде ми вдъхновение.Тръгнах към влашкия бряг,където се мяркаше една дървена колиба.Изкачих се на брега и се приближих към дъсчената ограда.Ззахванах да търкам ръцете си,за да ги стопля.Хванах една дъска,дръпнах я,разклатих я,дигнах я нагоре.Тя изпращя остро и пронизителни,а точно тогава вратата на колибата се отвори.Излезе човек с дебел влашки кожух.Хвана ръката ми и ме попита защо съм взел дъската.Не го слушах,ами продължавах да си нося дъската.Човекът ме тласна силно.Изгледах го заплашително и му казах на нисък глас да си върви.Той ме попита кой съм,а аз отново го отпратих.Зграбчи дъската и кресна яростно,че няма да я остави.Аз го блъснах с ръце и му казах да си влезе в колибата.Той започна да вика,че съм караул.Викът се разнесе надалеко из нощта.Аз смаян тръгнах да му я плащам и му подавах два франка,но той продължаваше с пълно гърло да кещи.Знаех,че без дъската няма да мога да премна реката и усетих,че си имам работа с упорит човек.Сграбчих с голяма сила дъската,както я беше сграбчил влахът,бутнах го и паднах върху него.Разтреперан и упорит,влахът силно притискаше дъската на гърдите си.Ядосах се,станах,хванах дъската за единия краи и я измъкнах от влаха.Издигнах я възло и я стоварихна главата му със страшна сила.Той не мръдна вече.
Взех тоягата си,с дъска под мишницата се завънах към незамръзналата ивица от реката.Опитах твърдостта на леда и внимателно хвърлих дъската на двата края на бездната.Импровизираният мост едвам се допираше на двата края на леда.От години не с бях кръстил,но пред тази яма неволно вдигнах ръката си и се прекръстих.Стъпих на страшния мост и преминах благополучно.
Приближавах се към турския бряг и вече ясно виждах светлините,които излизаха от прозорчетата на караулниците.Вървях към точката,която пресичаше на две равни половини разстоянието м/у две стражи.Знаех,че там пороите са изрили долче и мислех да вляза в него.Чувствах,че колкото повече приближа желания бряг,толкова повече влазях в опасностите.Затова и бързах.Мракът се сгъстяваше.В очите ми ясно се отличаваха всички особености:караулниците,че рнеющото се долче,неравните брегове и Гюргево.Мътно,осветено,при ичаше на вълшебен град.Доближих брега,вмъкнах се в долчето и се ослушах.Всичко спеше и караулниците вече не се виждаха.На юг беше тъмнината на долчето,а на север един неясен,пепеляв хаос.Извадих револвера си и той отиде в дясната ми пъка,а тоягата преместих в лявата.Съгледах,че на около петдесет крачки,нещо като човек увит в черно се мърда.Мърдашесе и идваше насам.Той беше солдатин от караула,на пост.Стори ми се,че носи пушка.Легнах на гърба си в тъмното дъно и посочих револвера си към същото място.Стъпките приближаваха.Лежах в един дол,който беше обрасъл с храсти.Сливах се с храстите и образувах една обща сянка с тях,в която нищо не се разпознаваше.Ослушвах се,като револверът ми беше насочен нагоре.Стъпките отслабнаха.Още дълго стоях в това положение,с напънат слух.Най-после никакъв шум не се чуваше.Опитах се да помръдна,но усетих,че гърбът ми е като лед,а краката ми като камък.Започнах да си говоря тихо,че съм се уредил хубаво с това замръзване.Повдигнах се предпазливо и подадох главата си над брега.Наоколо беше пусто.Излязох лазешком на другия край,стъпих на поляната и фукнах през рътлината.
Намерих се в една долина,каквато обикновено правят крайдунавските брегове,Поспрях се,за да си отдъхна,усетих,че краката ми са се стоплили и се огледах,за да узная посоката си.Отново тръгнах.Излязох ан един връх видях неясни светлини,които означаваха,че там спи Русчук.Тръгнах успоредно към станцията.Пред мен се показа пътят,който водеше към града.Осъзнавах,че сега опасността беше най-голяма.От три вратни се влизаше в бабината Тонкина къща,но вероятно нощната стража обикаля още и може да се срещне с нея.зех посока към Дунава.Наведох се и хванах да подприпквам бързо и безшумно нататък.Изведнъй пред мен се мярна Дунавът.Слязох и урвичката хванах да се ниша по брега.
Хванах една стръмна пътека по урвата на високия бряг..Влязох в един двор.Предпазливо почуках на вратата,а женски глас попита кой съм.Аз приближих уската си към ключалката и казах,че съм Македонски.Баба Тонка се показа.Попитах я дали дяконът е тук,а тя ме попита от къде идвам.Казах й,че идвам от Браила.Тя тръгна пред мен и каза,че дяконът ме очаква.Свеща освети една стая,в която почувстваь приятността на топъл въздух.Там нямаше никой.След малко бабат се върна и каза да я последвам.Отидохме пред една дупка пруста,отворена в пода.Когато се затваряше,не се познаваше,че там има дупка.Имаше вид като да е закована.Последвах бабата в тясната подземна стълбичка.Отвори се там една врата и влязохме в стая,доста широка,добре постлана с черги и осветена.Левски седеше пред един стол,претрупан с вестници,хартии,други писалищни потребности.Беше наметнат с кожух и пиеше.Стаята служеше за работен кабинет на всички апостоли,които нощуваха в дома на баба Тонка.Седнах на одърчето постлано с червен килим.Първата дума на Левски беше дали ме е видял някои.Казах,че никой не ме е видял.Бръкнах в пазвата си и му връчих писмо.Дяконът хвана внимателно да прочита като придърпа свещта до себе си.Баба Тонка свали едно похлупено блюдо,поразрови огъня и сложи да се грее яденето,която беше предназначена за мен.
Е?Какво мислите?Моля за мнение,защото е важно...Утре ще имам класно и за това искам да ви попитам какво мислите... :) Ако има нещо за редактиране,моля да го поправите....
Благодаря предварително! :) :)
Трансформиращ преразказ
Х-та глава
От името на Македонски
Беше 20-ти февруари.Късните студове тая зима се усилваха от северните ветрове.Един дебел пласт лед беше сковал величествената река.По турския бря се мержелееха колиби,приличащи на гробове.Те привличаха погледа ми,а аз се скитах из тъмнината на влашкия бряг.Бях се предрешил на селянин,с гугла и влашки кожух.Носех револвер,койот беше единственото нещо отличаващо ме от истинските селяни.Стоях неподвижен на брега и гледах червеникавите огневе на караулите.
Слязох при реката и взех да стъпвам по тънкия лед.Опирах се на тояга,с остър бод на долния край.Когато стигнах до средата застанах да си почина като се обърнах към студения североизточен вятър.Вратът и гърдите ми бяха обляни в пот,защото пътят макар и къс ме беше уморил.Отново се завъртях.Пред мен се изправи една черна ивица.Тая ивица,протакаше по течението на Дунава и краят й не се виждаше.Беше широка около три разкрача.Бях слусан пред това неожидано препядствие.Водата отваряше една грозна пропаст за стъпките ми.Сред белината на снега,черната ивица се простираше и тъмнееше.Беше немислимо да се заобиколо.Стоях няколко минути и мислех как да премина препядствието.Дойде ми вдъхновение.Тръгнах към влашкия бряг,където се мяркаше една дървена колиба.Изкачих се на брега и се приближих към дъсчената ограда.Ззахванах да търкам ръцете си,за да ги стопля.Хванах една дъска,дръпнах я,разклатих я,дигнах я нагоре.Тя изпращя остро и пронизителни,а точно тогава вратата на колибата се отвори.Излезе човек с дебел влашки кожух.Хвана ръката ми и ме попита защо съм взел дъската.Не го слушах,ами продължавах да си нося дъската.Човекът ме тласна силно.Изгледах го заплашително и му казах на нисък глас да си върви.Той ме попита кой съм,а аз отново го отпратих.Зграбчи дъската и кресна яростно,че няма да я остави.Аз го блъснах с ръце и му казах да си влезе в колибата.Той започна да вика,че съм караул.Викът се разнесе надалеко из нощта.Аз смаян тръгнах да му я плащам и му подавах два франка,но той продължаваше с пълно гърло да кещи.Знаех,че без дъската няма да мога да премна реката и усетих,че си имам работа с упорит човек.Сграбчих с голяма сила дъската,както я беше сграбчил влахът,бутнах го и паднах върху него.Разтреперан и упорит,влахът силно притискаше дъската на гърдите си.Ядосах се,станах,хванах дъската за единия краи и я измъкнах от влаха.Издигнах я възло и я стоварихна главата му със страшна сила.Той не мръдна вече.
Взех тоягата си,с дъска под мишницата се завънах към незамръзналата ивица от реката.Опитах твърдостта на леда и внимателно хвърлих дъската на двата края на бездната.Импровизираният мост едвам се допираше на двата края на леда.От години не с бях кръстил,но пред тази яма неволно вдигнах ръката си и се прекръстих.Стъпих на страшния мост и преминах благополучно.
Приближавах се към турския бряг и вече ясно виждах светлините,които излизаха от прозорчетата на караулниците.Вървях към точката,която пресичаше на две равни половини разстоянието м/у две стражи.Знаех,че там пороите са изрили долче и мислех да вляза в него.Чувствах,че колкото повече приближа желания бряг,толкова повече влазях в опасностите.Затова и бързах.Мракът се сгъстяваше.В очите ми ясно се отличаваха всички особености:караулниците,че рнеющото се долче,неравните брегове и Гюргево.Мътно,осветено,при ичаше на вълшебен град.Доближих брега,вмъкнах се в долчето и се ослушах.Всичко спеше и караулниците вече не се виждаха.На юг беше тъмнината на долчето,а на север един неясен,пепеляв хаос.Извадих револвера си и той отиде в дясната ми пъка,а тоягата преместих в лявата.Съгледах,че на около петдесет крачки,нещо като човек увит в черно се мърда.Мърдашесе и идваше насам.Той беше солдатин от караула,на пост.Стори ми се,че носи пушка.Легнах на гърба си в тъмното дъно и посочих револвера си към същото място.Стъпките приближаваха.Лежах в един дол,който беше обрасъл с храсти.Сливах се с храстите и образувах една обща сянка с тях,в която нищо не се разпознаваше.Ослушвах се,като револверът ми беше насочен нагоре.Стъпките отслабнаха.Още дълго стоях в това положение,с напънат слух.Най-после никакъв шум не се чуваше.Опитах се да помръдна,но усетих,че гърбът ми е като лед,а краката ми като камък.Започнах да си говоря тихо,че съм се уредил хубаво с това замръзване.Повдигнах се предпазливо и подадох главата си над брега.Наоколо беше пусто.Излязох лазешком на другия край,стъпих на поляната и фукнах през рътлината.
Намерих се в една долина,каквато обикновено правят крайдунавските брегове,Поспрях се,за да си отдъхна,усетих,че краката ми са се стоплили и се огледах,за да узная посоката си.Отново тръгнах.Излязох ан един връх видях неясни светлини,които означаваха,че там спи Русчук.Тръгнах успоредно към станцията.Пред мен се показа пътят,който водеше към града.Осъзнавах,че сега опасността беше най-голяма.От три вратни се влизаше в бабината Тонкина къща,но вероятно нощната стража обикаля още и може да се срещне с нея.зех посока към Дунава.Наведох се и хванах да подприпквам бързо и безшумно нататък.Изведнъй пред мен се мярна Дунавът.Слязох и урвичката хванах да се ниша по брега.
Хванах една стръмна пътека по урвата на високия бряг..Влязох в един двор.Предпазливо почуках на вратата,а женски глас попита кой съм.Аз приближих уската си към ключалката и казах,че съм Македонски.Баба Тонка се показа.Попитах я дали дяконът е тук,а тя ме попита от къде идвам.Казах й,че идвам от Браила.Тя тръгна пред мен и каза,че дяконът ме очаква.Свеща освети една стая,в която почувстваь приятността на топъл въздух.Там нямаше никой.След малко бабат се върна и каза да я последвам.Отидохме пред една дупка пруста,отворена в пода.Когато се затваряше,не се познаваше,че там има дупка.Имаше вид като да е закована.Последвах бабата в тясната подземна стълбичка.Отвори се там една врата и влязохме в стая,доста широка,добре постлана с черги и осветена.Левски седеше пред един стол,претрупан с вестници,хартии,други писалищни потребности.Беше наметнат с кожух и пиеше.Стаята служеше за работен кабинет на всички апостоли,които нощуваха в дома на баба Тонка.Седнах на одърчето постлано с червен килим.Първата дума на Левски беше дали ме е видял някои.Казах,че никой не ме е видял.Бръкнах в пазвата си и му връчих писмо.Дяконът хвана внимателно да прочита като придърпа свещта до себе си.Баба Тонка свали едно похлупено блюдо,поразрови огъня и сложи да се грее яденето,която беше предназначена за мен.
Е?Какво мислите?Моля за мнение,защото е важно...Утре ще имам класно и за това искам да ви попитам какво мислите... :) Ако има нещо за редактиране,моля да го поправите....
Благодаря предварително! :) :)