sexa_na_kompleksa
01-10-2008, 08:47
Виж това за втората тема:
Смърт и безсмъртие в поезията на Ботев
В ботевите стихотоворения “На прощаване в 1868г.” “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” най-ясно може да се отчете мотивите за смъртта и безсмъртието. Тези стихотворения са израз на преодоляването на “естествената” ограниченост на човека – смъртта, както и като изказ на смисъла на това преживяване, тоест – обезсмъртяването.
Превъзмогването на смъртта Ботев получава, чрез запазване на смисъла на “смъртта юнашка” в незаличими следи, каквато е и един човешки живот, отдаден на Отечеството. Въпреки това, всяко едно от стихотворението носи нов смисъл на саможертвата и ни разкрива различна гледна точка от мирогледа на лирическия герой.
От една страна в “Хаджи Димитър”, юнакът е представен като митичен образ, наред със самодивите, Балкана и гората. В това стихотворение, самата смърт е израз на безсмъртие, смъртта е невъзможност и е представена като амбивалентно цяло с живота. Ботев приобщаването лирическия герой към понятията, които са залегнали в съзнанието на хората като вечни:
“И самодиви в бели премена”
“...гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен.”
По този начин се постига овековечаването на геройската постъпка и поставя юнака в съзнанието на българите, като по този начин го обезсмъртява. Самата смърт като нещо физическо и обозримо, се превръща във вечен живот в съзнанието на цял един народ. “Хаджи Димитър” е стихотворение, което “вярва” в постигането на свободата, смисъла на саможертвата и безсмъртието на героичността.
В “Обесването на Васил Левски” визията за смъртта е тотален крах, пълна безпомощност и безнадеждност. В по-общ план тя може да бъде разгледана и като абсолютно отсъствие и лишаване на света от памет. Цялата тази представа се изгражда в читателите, чрез символи:
“Гарванът грачи грозно, зловещо”
Присъствието на гарвана през цялото развитие на творбата е основния мотив, който изгражда идея за пустота. В народното мислене птицата е символ на злото и на смъртта. Тя се асоциира и с определенията: “проклета”, “черна” и “грозно”. Картината се подсилва и от глаголите “грачи”, “вият”, “плачат”, “пищят”. Въпреки наличието на толкова много глаголи, картината която Ботев рисува си остава стационарна, което подсилва чувството за подтиснатост. За разлика от другите две стихотворения, тук смъртта не е нещо желано, мечтано. Тя е неизбежната реалност пред, която дори и природата е безсилна.
Ако проследим развитието на сюжета в “На прощаване в 1868г.”, откриваме доста по-различна представа за смъртта. Смъртта като израз на свободата. Именно в тази творба заветните думи “Свобода или смърт!” са трансформирани в “Свобода и смърт юнашка”. Свободата като цел и мечта за всеки един революционер е свързана със смъртта – неизбежна реалност, щастлив завършек на един живот. Тук безсмъртието е реализирано в щастливото завръщане в “бащиното огнище”. За лирическия герой е ясно че тази картина е почти невъзможна, затова я рисува последна. Нейното значение е символична. Завръщане, чрез разказите за героичната смърт:
“послушай ... как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружината ...”
Чрез своята поезия Ботев разкрива нови представи за смъртта, героизма и безсмъртието, като идеали които да следваме и като награда която да очакваме. Стихотворенията задават нови нравствени и морални норми, които бъдещите поколения да следват, за да продължат делата и да станат част от героичността на своите предшественици.
Амбивалентност – 1) съществуване на взаимно изключващи се, противоположни чувства или мисли за един и същ обект. 2) Двойнственост, двузначност, противоречивост.
Това може да ти помогне по първата:
Нравствено изстраданата свобода ("Елегия", "Моята молитва", "Борба")
Прочитайки творбите на Христо Ботев, всеки читател се влюбва в стила и похвата на автора. Той завладява със своята прямост, непримиримост и вникване в същината на проблема. Идеите, за които пише Ботев отразяват робската действителност. Те показват чувствата и емоциите, които вълнуват душата му.В "Елегия", "Борба" и "Моята молитва" се застъпва мотивът за изстраданата свобода, за трудностите по постигането й, за неистинните й идеали и подбуди на духовенството. И трите стихотворения звучат с елегична нота. Дори първото носи името на този стилв литературата : "Елегия". В него лирическият герой сякаш води диалог с народа(в началото), който се превръща в монолог, тъй като самият той представя робската картина. Открояват се ясно двете линии на робската същност - на покорните османолюбци - "слепци с очи", и на будния народ, над който тегне гнетът на игото. Чрез обобщаващото "народа" се показват българите, които макар и покорни са будни духом. Застъпва се мотивът за лицемерието, което се визира в образа на духовенството и чорбаджиите. Чрез "Елегия" Ботев описва личностната си позиция относно свобода, която трябва да бъде изстрадана. Краят на творбата препраща към борбеността и жаждата за духовна и физическа свобода. Така Ботев завзима вниманието на читателя и прави логически мост с "Борба". В стихотворението се усеща присъствието на елегически похват. Чрез него авторът пресъздава страданието и неизбежността му по пътя към свободата. Както и в предходната, така и в "Моята молитва" авторът отново загатва за паралелните светове на българите страдалци и на паразитно съществуващите такива. Чрез епитетите "мрачен", "тежки", "злобна" авторът внася допълнително чувство за тъга и страдание. Метафорично изказаното "хомот да влачи" също препраща към мъките, с които се понасят трудностите на стремежа към свобода. Целта на автора е не само да покаже теглото на народа през определен етап от съществуването му. Чрез внасянето на идеята за цикличност(чрез "младост минува", "Тъй върви светът!", "вечно тук преминува", "зло безконечно") Ботев показва метежността на преклонението пред робството. Той разкрива подбудителите на това покорство, които затварят очите на народа и му пречат да върви към освобождение - "лъжи святи", "свещена глупост". В продължилото пет века иго българският народ е трябвало да понася не само "обществения мъчител" от страна на турците, но и "вълците в овчи кожи" - духовенството. Затова Ботев написва "Моята молитва". Тя изобразява пламенния трепет на будната и борбена душа, жадна за свобода. Чрез "Моята молитва" авторът показва открито истинската причина за страданието по пътя към свободата. Стихотворението не отрича Бога творител. То отрича косвено неговите проповедници, които с лъжливите си учения замъгляват разума на народа. Първите шест четиристишия показват божествената сила, към която не е отправена молитвата на лирическия герой. Чрез тях Ботев стеснява границите на представата му за неговия бог. Борбената му натура отрича бога на лъжците и духовниците, защото този бог не помага на българския народ, а само забавя борбата му. Ето затова свободата на "селяците" е изстрадана - защото те трябва да се борят не само с материалния поробител. Те трябва да преодолеят влиянието на зас! лепяващата божествена сила. Тук се сблъскват земното със святото. В годините на робство единствената опора на българите е тяхната вяра проповядвана от лъжедуховници. Затова борбата на Ботев срещу тяхното вероучение за страх пред Бога и примирение пред поробителя става напосилна. Ботев се прекланя единствено пред Бога на разума. Той изгражда тази представа за него със съзнанието да възпламени реалната цел на народа. Той не се примирява с апатичното подчинение и иска борба и защитаване на нравствеността. Самият бунт трябва да започне във всеки поотделно. Всеки трябва да се откаже от удобното, но НЕ-осигуряващо свобода, примирие. Борбата започва в душата на личността и намира отражение в борбата на целия народ. Чрез трите стихотворения Ботев създава представата за робска България. В нея всеки отделен човек започва борбата за свобода от собствената си нравственост и трябва да изстрада отричането на Бога на покорството и примирението. Затова Ботев възпява силния и красив народ, поел по пътя към освобождението, това освобождение от лъжлива вяра. С право Ботев е наречен гений на българската литература. Трите стихотворения от голямото литературно богатство, което оставя, представят борбата на лирическия герой със заразата, заплашваща целия народ - слепота за истината. Пламенната борба по пътя към освобождението е съпътствана от лишения(от облагите) и страдание, породено от желанието за запазване на чиста нравственост.
Ето и по третата тема:
Каква е природата за Вазов според стихотворението “При Рилския манастир”
Не един или двама, български или чужди поети и писатели са възпявали в своите произведения красотата на българската природа. Чувството, което човек изпитва когато е сред родната природа, силата и вдъхновението, които тя му дава трудно могат да се опишат с думи. Като изкусен майстор на словото и познавач на родния език в много свои произведения Ив. Вазов изразява своята почит и възхита от чудната българска природа. Роден в подножието на Стара планина и в живота, и в творчеството си Вазов отдава нескрито предпочитание към планинския пейзаж. С особена патриотична гордост звучи стихотворението “При Рилския манастир”. Тези стихове са пряк израз на преклонението на поета пред величието и красотата на нашата природа, неговата благодарност за силата и духовната мощ, които тя му дава.
Още от първите редове на стихотворението пред нас се разкрива един величествен пейзаж, изпълнен с живот и движение.
Цитат /1/ “ Наокол планини и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят;потоците, кристални и пенливи, бучат”
Това кътче от нашата земя, преминало през сърцето на поета, сякаш оживява пред очите ни. Читателя чува шума на потоците, усеща пулса на живота, който “кипи на всичките страни”. Чрез тази прекрасна природна картина Вазов изразява възторга и опиянението си не просто от природата, а от българската природа. За него тя е топлата майчина прегръдка, нежността и любовта, красотата и щастието, към които всеки човек се стреми. Използвайки метафора и сравнявайки природата с майката, поета ни внушава, че за него тя е нещо свидно, ценно и незаменимо, така както е майката за своето дете.
Цитат /2/ “ Природата отвред, кат майка нежна съща,
навява ми песни, любовно ме прегръща.”
В дебрите на този колоритен пейзаж, пълен с настоение и музика, човек сякаш се пренася в един друг свят, светъл и хубав, душата му се унася в духовното идеално царство на природния мир, “мир въжделен и драг”. За поета природата е вдъхновение, извор на сила и мощ. Тя е двигателят, който тласка човека към “нов живот” и “нови ощущенья”, зарядът, който го зарежда с “прясна сила, мощ и тайни песнопенья.....” Природата е свободата на духа и тялото, фокусът, който събира всички трептения и копнежи на човешката душа.
Цитат /3/ “ Тук волно дишам ази,
по-светло чувствам, свещен, отраден мир
изпълня ми духа”
Стихотворението “При Рилския манастир” е една лирическа изповед, която достига своята кулминация, когато поет и природа се сливат. Говорейки за въздействието на природата върху човешката душа, Вазов
изразява идеята си за единството на човека с природния свят. Човека е човек, когато е близо до природата, той е част от всичко, което тя е създала.
Цитат /4/ “ Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот”
Природата за поета е живителната капка, която утолява духовната му жажда. Тя е неговото вдъхновение, което окриля творческата му мисъл, музата, която го кара да се чувства отново поет.
Цитат /5/ “ Сега съм пак поет-
във лоното на таз пустиня горска, свята;”
Признанието на поета е искренно и убедително. То доказва, че природата е необходимост за него така както въздуха, водата и слънцето за всяко живо същество. Тя е неговото вътрешно “аз”, неговия разум и сърце. Затова лирическия герой разбира свободно нейния език, влива се в рътъма на нейния живот.
Цитат /6/ “разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.”
Спокойствието и уединението, което лирическия герой получава от общуването с природата са прекъснати от мислите за “световните злини”. Но въпреки това той се чувства защитен, защото е сред природата. Тя е неговата майка-закрилница, неговата предпазна броня срещу всички злини и тревоги на настоящето.
Цитат /7/ “ ....в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч –
за тях е тя стена до небеса турила”
Попаднал в прегръдката на този огромен величествен океан – природата, поета се преражда. За него природата е добрата фея, която докосвайки всяка струна на неговата душа, го прави по-добър. Тя е хапчето, от което неговия дух се нуждае, глътката въздух за неговото съществуване.
Цитат /8/ “усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
Вкушавам сладък мир във песни и молитва.”
В края на стихотворението поета изповядва своето съкровенно усещане, че вече не е чужд сред природата. Затова споделя с нас “не съм тук странен гост.” Така тази велика магия наречена природа се превръща в негов идеал. Тя става неговото верую, пред което той синовно се покланя.
Цитат /9/ “Природата всегда, но буйната природа,
бе моят идеал, величествен и прост.
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”
Поезията на Иван Вазов е като въздуха, който дишаме без дори да се замисляме. Вазов винаги е смятал, че българският писател трябва да бъде близо до народа, да чувства и пише по български. В едно свое изказване той заявява: “ Аз пях за България, защото я обичах, прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея.” Затова стиховете на Вазов са школа за национално възпитание на всяко поколение български граждани.