СпЕшНоО !!! ПлС пОмаГаИте !!!

[mimsiii]

Зна4и ,ето какъв е проблема ...
Утре имам класно по Литература и трябва да избера някоя от темите за която да пиша , оба4е никаде не намирам нищо :cry:
Ето ги и темите :
1.Препядствията пред любовта в разказа "Дервишово семе" /ЛИС/
2.Светът на миналото в повестта на Ивайло Петров /ЛИС/
3."а какво най-после ще стане с мене ... " /Арг. Текст/
4.Мотивът на "завръщането" в Дебеляновата елегия /съ4инение-разсъждение/
5.Как е представен образът на лир. героиня в "Потомка" /ОЛВ/
МОЛЯ ВИ ПОМОГНЕТЕЕ !!! 8-[ 8-[ 8-[ [/b]

[xXxDusTinxXx]

оххх на мене пък ми трябва ОЛВ на темата: Каква представа за живота на селото в миналото създава повестта на Ивайло Петров? от Преди да се родя :-x :-x :x ако може да помогнете
търсех на всякаде в нета но не можах да немря нищо а нямам и план(попринцип учителя трябва да е дал)
благодаря предварително :-)

[VaMpiRKaTaaa]

Любовта и омразата в разказа ''Дервишово семе''
Любовта и омразата са двете страни на монетата наречена - живот. Никоя от тях не би могла да съществува само за себе си, а винаги преплитайки се в едно неделимо цяло, което съпътства и води човека през дългия път на неговото съществуване.
Със своя разказ, "Дервишово семе", Хайтов разкрива силата на тези чувства и по много естествен и непринуден начин ни показва и доказва, какво е любов, обич и омраза. Той сякаш води читателя за ръка по пътя на размисъла за ценностите в краткия ни живот, убеждавайки го с прости думички в истинността и дълбочината им и значението им за всички нас. Толкова простичко ни разкрива какво е дълг, обич, чест, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие. Все първични емоции и чувства, както и самият пример за тях - живота на един от многото обикновени хорица.
Любовта може да окрили човека, както се случва и със самия Рамадан, едно обикновено селско момче, за което гръмките фрази и думи не съществуват, а се заключават в усещанията за любов. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красота навсякъде около себе си: ,, старата ни къща бе огряла като слънце, засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки......Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!"
Колкото и неочаквана да е пристигнала за него, толкова силна става тя и не спира да идва, през целия му живот. И всичко вече е друго, по - живо, по - красиво, по - търпимо. Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен животът: " Спряло се онова лятно слънце мързеливо.......идва ми да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза". Рамадан е ненаситен за ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза.
Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя като вкаменен и ти вече не се усещаш и не мислиш, защото си празен и тъжен, отчаян. Отнемат му най - любимото, най - скъпото нещо в живота и то заради "два пърча с големи чанове". Цена твърде низка и недостойна за един човек. Но както казват древните: "Човек си избира боговете според интереса си".
Така изведнъж детето у него си отива и идва големият мъж, който е готов да отмъсти за любимата, да я спаси и върне при себе си. У него се поражда мъст, озлобление към този, който се е осмелил да стъпче любовта му, което нараства за да се прероди в дива ярост........, но и в една обуздана, все пак, злоба. Възпира го желанието на дядото - продължение на рода. Да не се загуби семето.
Дали това е най - важното - живот на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата:" Тука, в сърцето сто пиявици като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук насетне го пробожда до смърт. Но лесно се мре, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъжно, разума у него крещи:"Бори се, отмъсти..". Жаждата за мъст става неговият "двигател".
Но живее ли само със злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната си страна, тя ще го изпепели и заличи. Той проявява здрав разум или страх, кой знае, и затова не успява да намери сили в себе си да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщение на всяка цена. Той осъзнава в себе си , че ще загуби и най - малката надежда, да бъде до своята любима: "В затвора нама дупчица да има към Силвина." И след всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата един ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по "реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му.
В битието често се стига и до парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислели, че са възможни.
В такъв един парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдано близо до своето цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват, че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя расте през цялото време, всеки ден, всеки час.
Парадоксът идва от факта, че Рамадан проявява състрадание не само към Силвина, но и към самия носител на всички негови мъки - Руфатя, към онзи, който цял живот му е горил душата. Сега той вижда, колко безпомощен и слаб е всеки и най - вече се радва и наслаждава на факта, че Руфатя няма да може да се наслаждава и да мачка неговата Силвина.
Сега, когато мъжът й е безпомощен и болен, смъртта му би била лесна, спира го единствено молбата на любимата му, да не се превръща в злодей, заради човек, с който не си струва да си цапаш ръцете. И той пак е силен и пак заради нея. Проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек, помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безволев роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си, израства изправен пред сложна дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва и примирението, а след него и всичко останало......
В крайна сметка любовта е нещото, за което си струва и си е струвало да живееш, независимо дали е споделена, кратка или каквато и да е .
И да не забравяме, че смисълът на живота идва и с това, за което другите ти казват: "Благодаря".

[VaMpiRKaTaaa]

ДА се завърнеш в бащината къща~Димчо ДебеляновОсновен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към щастие и неговата измамност, между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Цикълът "Скрити вопли", който включва елегичните творби "Помниш ли, помниш ли..." и "Да се завърнеш в бащината къща", е посветен на спомени от детството.
Елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е носталгично завръщане на изстрадалата душа към притихналия, спокоен свят на родното, представено чрез спомена. Творбата е побликувана през 1912г. след кратко и оказало се последно посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда. Както ключовата дума в заглавието ("завърнеш"), така и целият поетически текст насочват към страозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила. Миналото асоциативно се обвързва с представата за абсолютното съвършенство. Но от дистанцията на изтеклото време родният свят сякаш не е същият. Той безвъзвратно е изличен и не може да бъде съпреживян отново. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е непостижима. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва невъзможността на своето завръщане в "бащината къща", даваща духовен уют.
В композиционно отношение поетическият текст е организиран в две строфи (съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие - поанта. Изказът е издържан във второ лице, единствено число. Адресатът на посланието е самият лирически говорител. В този смисъл елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време тази ти-форма би могла да бъде обръщение към всеки от нас, към всеки човек.
Още в началото на творбата започва да се гради образа на родното пространство, метонимично представено чрез "бащината къща". Реалността е изместена на заден план и лирическият Аз носталгично очертава контурите на един отминал, но отново пожелан идиличен свят:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът потъва в тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се асоциира със символиката на мрака, студенината и страха, а напротив - отвежда към представата за топла ласка, за утеха и споделеност. В интимното пространство на дома странникът търси спасение от "черната умора", иска да избяга от "безутешните дни" на самота и безприютност и най-сетне да захвърли "бремето" на скръбта. Чрез поредица от метафори контрастно се въвежда разпадащия се свят на настоящето в равновесния свят на спомена блян (5-ти и 6-ти стих). Доминира усещането за плахост, смиреност и успокоеност.
Родното е идентифицирано с образа на майката - пазител на дома и най-съкровена духовна опора на човека. Тя е застанала "на прага" - символичната граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и малкото, но сакрализирано пространство на уют и топлина, даряващо на странника усещането за значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши, без укор, без обвинение за непостигнатото и пропиляното. Както и в Ботевата поезия ("Майце си", "На прощаване"), така и тук майката се явява като изповедник на сина в момента на обезверяване и умора. Синекдохите "старата на прага", "склонил чело", "безсилно рамо", "усмивка блага" внушават един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности. Двукратно повтореното обръщение "мамо, мамо..." изплаква и насъбраната мъка, и молбата за прошка.
Движението на изображението от общото към конкретното ("бащината къща" - "двора" - "стаята позната" - "старата икона") създава усещането за доближаване до спомена блян. Свята е "стаята позната", където човек открива жадуваната тишина, топлина и сигурност. Свещена е "старата икона", която благославя разкайващия се блуден син. Със стесняването на художественото пространство, движението замира. Както в миниатюрите на Пенчо Славейков мечтанието за "почивка тиха/през ясна вечер в родний кът" се обвързва знаково с представата за смъртта като просветление, така и в Дебеляновата елегия откриваме подобно осмисляне. Смъртта е достигането на "другия бряг", откъдето започва истинският Живот. Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел: "вечерта смирено гасне", "последна твоя пристан и заслона", мирен заник", "мойто слънце своя път измина". Идеята за смъртта е внушена и чрез алитерациите ("смирено", "умора", "морен", "мирен"). Тя звучи и в последното двустишие на втората строфа с изказването на най-съкровеното желание:

аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата перспектива на хармония.
С рязка графична изобразеност идва несъразмеримо мъничка поанта:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Това е мигът на скритите вопли. Оказва се, че 18-те стиха са само сън, прекрасен спомен, който е родил прозрението за невъзможното завръщане в едно примамливо, но несъществуващо пространство. Скръбното възклицание "о, скрити вопли..." обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото вече няма утеха. Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към патриархалното и да се пречисти с миналото, назовава себе си "гостенин", "печален странник". Отчужден от градския живот, лирическият Аз болезнено чувства дистанцирането си и от родовото. Основното послание на заключителното обобщение се носи от думата "напразно". Завръщането в родния дом, в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим копнеж.
Колко актуални са думите на поета Петър Караангов: "И до днес делото му е критерий за поезия, в която не странностите, а истинността на човешкото вълнение я правят неповторима и обичана".

[VaMpiRKaTaaa]

Описание за лирическият герой в стихотворението ПОТОМКА
ТУК (http://copaste.net/_edu/view.php?edulesson=161)

[VaMpiRKaTaaa]

Преди да е родя (http://www.slovo.bg/old/litforum/005/ipetrov.htm)