molq spe6no e nqkoi da mi pomogne ne6to za tazi tema Tрагизмът и величието в обесването на васил левски spe6no e
sexa_na_kompleksa
01-12-2008, 12:17
Виж това:
В света на Ботев стихотворението “Обесването на Васил Левски” заема особено място сред творбите, които разсъждават върху подвига и саможертвата в името на националното освобождение. То дава нови измерения на героиката и величието. Текстът стига до прозрения за историческите съдбини на България, открива истина за смисъла на подвига и нови подходи към смъртта на героя. Трагичните тонове тук надделяват, за да подчертаят значимостта на жертвеното погиване в името на свещения идеал. Лирическият глас се концентрира върху елегичните, скръбните значения на едно грандиозно по своето величие умиране, търсейки могъществото тъкмо в най-голямото отчаяние. Той се тревожи за съдбата и бъдещето на света и родината в безотрадния миг на смъртта.
“Обесването на Васил Левски” е последната Ботева творба и в нея започнатият в баладата “Хаджи Димитър” космически диалог със света и вечността продължава, за да бъде изведен до непознати по трагиката си висини. Докато дълбокото внушение на баладата е, че героят “не умира”, елегията категорично твърди, че той е мъртъв. Жестоката истина не само не се подлага на съмнение, а непрекъснато се изтъкват нови задълбочаващи страданието елементи. В баладата химновото начало носи просветление, увековечава бореца с безсмъртие, а в “Обесването на Васил Левски” чувството се е предало на трагизма, ужъсът пред страшната истина разтърсва с психологическата си дълбочина и всичко човешко тръпне от горест и мърка. Загубата на Васил Левски е нарисувана като криза на българската същност, на българската духовност. Величието на бореца за свобода, въплатен в конкретния образ на Апостола, е внушено индиректно – чрез силата на трагичното чуство. В тази творба славата и значимостта на героя е функция от загубата му , представена като равносилна на природен катаклизъм. По този начин трагизмът и величието функционират неразчленими, внушавайки както историческата значимост на конкретната личност, така и издигайки се до надчовешките и обобщителни мащаби за значението на жертвата в името на свободата.
Озаглавяването на творбата връща читателя към познати във възрожденската литератуа механизми на насочване на читателското възприятие към реални, “истински” случки. У Ботев наименованието няма такива функции. Житейската достоверност – Апостола е обесен в люта зима – е максимално стилизирана и поетически пресътворена в нова действителност. Конкретният исторически факт е използван като отправна точка за вглеждането в мрачните дълбочини на националната съдба и за драматични обобщения. Лирическият глас в последната си изява се чуства равноправен на природните стихии, на родината, затова той се обръща към нея с едно реторично питане: “защо тъй жално, тъй милно плачеш?” Познатата Ботева диалогичност тук е различна, защото въпросът не се нуждае от отговор. Текстът е максимално изчистен в поетическата си стилистика и веднага назовава майката като образ на родината. Пределната яснота на истината за смъртта на Левски се отразява в опрстената поетическа постановка на творбата, възпроизвеждаща плача на страдащата майка – централен образ в стихотворението. Причината за скръбта е неоспорима в своята трагика и лирическият говорител се присъединява към обшото реквиемно настроение: “Ох, зная, зная”. Допълнителни основания за всеобщата покруса над родното пространство са и поробената родина, опустелия свят, безпомощността на свещения глас.
Основният лайтмотив на творбата е лексемата плач, появяваща се и като глагол, и като съществително във всяка строфа, така че пронизва поетическата тъкан на цялото произведение. Тя е подсилвана и от синонимни глаголи, напластяващи до невъзможност безутешността на мъката. Гарванът грачи, децата пищят, старците се молят, псетата вият, вихровете веят. Нещо повече, в третата строфа глаголът е в повелителна форма: “Плачи!”. Противно на обичайната човешка логика, лирическият глас не се стреми да утеши или да отнеме болката на страдащата майка-родина, а още по-жестоко разравя раната. Така се очертава едно обемно поле от значения, чийто смисъл е опустошителна скръб: няма надежда, няма светлина, няма живот. Метафората “зимата пее свойта зла песен”, съчетана с етимологическа фигура, влиза в пряко вазимодействие с мотива за плача, възпроизвеждайки го до безкрай. Защото това не е реалният февруари, в който е обесен Апостола, това е зимата на родината, безвремието на осиротелия народ. Прекършено е всичко човешко, отнет е шансът за ново начало, не е оставено нищо друго, освен изпепеляваща болка. Елегичното е стигнало до дъното на натуралистично представеното чуство. Тука няма прослава, има сурова и безнадеждна горест и трагичност, съсипваща и природата, и душата.
Всичко в образната система на творбата е доведено до изчерпваша простота. Словесната пестеливост, суровата графичност на картината залагат на обикновеното, чиято сила е в дълбочината на съпреживяното и чуствата. Митологичните персонажи от “Хаджи Димитър” тук са снизени до унищожително неопоетизирани образи – гарван, псета, вълци – бележещи страшното проклятие на обречеността. Дори алитерацията в стиха “гарван грачи грозно зловещо” сякаш озвучава злокобността, а към тях се прибавят и човешкия вопъл и писък. Но всички те – животни, хора природа – изграждат едно напълно синхронизирано пространство, замряло в абсурдна безжизнена скръб, чиято сетивност е пределно наситена.
Трагизмът в произведението, макар и доведен до болезнено и умопомрачително състояние, налага нов модел на възвеличаване. Скръбта е извънмерна тъкмо заради величието на жертвата. Събраната в едно мъка на говорителя, майката-родина, природата, вселената внушава усещането за титаничната загуба, за същностната празнота в душата, останала след гибелта на героя. Така цялата апокалиптичност на творбата, насочена към безпределното страдание се концентрира в един център – обесения. Единствената строфа, назоваваща героя, е поставена тъкмо в центъра на произведението – текстуално и акцентно:
…Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила
Тя организира поетическото пространство, събрала в себе си тежкия сноп на чуствата. Произведението, чиято емоционална гъстота е пределна, съвсем естествено се отказва от повествование, посветено на героя. Сякаш поетическият поглед няма сили за да стори това. Конкретизира се мястото, за да се подисли реалното. Вмъкването на свидетелството “видях” още веднъж замества потвърждава невъзможността да има чудо. Не е спестено името на България. Показателно е, че в Ботевата поезия само в “Обесването на Васил Левски” родината е наречена така – и то за да бъде поставена редом до своя загубен “един” син.
Поставен редом с образа на България, образът на Апостола е въздигнат до висотата на непреходни стойности и жертвата му бива осветена. Обесеният и родината се възправят един до друг, като смъртта на героя го изравнява с поробеното отечество. Поетическият текст очевидно се е отказал от прякото величаене и характеризиране на героя. Затова Васил Левски е наречен с краткото, но всеобемно съчетание “твой един син”. Максимално сгъстените внушения са концентрирани, за да подскажат не просто единствеността, уникалността на Апостола, а най-голямата жертвеност, доведена до сакрализация: единият син е сякаш самата същност на родината, на вселената. Внушението за величието на жертвата завършва в следващия стих с алогичното съчетание “виси със страшна сила”, очевидно отнасящо се повече за делото на Апостола, отколкото за телесното измерение на смъртта. Съдържанието на метафората по своето емоционално въздействие е равна на разрушителната сила и суровост на скръбта. Смъртта е представена в своята извънмерност. Никъде в текста лирическият субект не заговаря директно за безсмъртие, но то пулсира под видимостта на словесното както в неимоверната сила, така и в непомерната скръб на оповестената скръб. Раздвоеността на творбата, която се колебае между конкретността (заглавието, бесилото, “един син”) и обобщението (родината, природата), подкрепя внушението за трагизъм и величие.
Размисълът се пренася от единичното към всеобщото. Физическата смърт на напълно конкретната личност от заглавието е станала отправната точка на обобщението. Титаничната скръб пред смъртта и безсилното поражение в нескончаемата битка е едва първото стъпало и отправна точка за нова борба, за нова битка. Пълната безнадеждност и равната скръб във финала на творбата, свеждаща природата до безжизнена пустиня, колкото и безизходна да изглежда, е само ново начало в кръговрата на живота. Смъртта в борбата не е краят, а началото. Така, в логиката на творбата, горестното отчаяние става извор на величие и обратно – величието е трагично, защото неминуемо отвежда към смъртта.