Трябва ми ЛИС по Дебелянов [Архив]

sherry

01-13-2008, 07:32

Образът на спомена има нова модификация в елегията “Помниш ли, помниш ли…”. Той е разколебан като представа. Това разколебание очертават началния и финалния стих: “Помниш ли, помниш ли тихия двор…”, които обявяват реалното съществуване и: “Сън е бил, сън е бил тихият двор…” за съновидение. Опозицията “било” – “не било” е изражение на духовното разколебание между вярата и съмнението в романтиката на миналото. Елегичният спомен не е изцяло идеализиран, а е раздвоен като представа. Призован е отново “тихия дом”, но вместо видението на майката е визиран друг предметен характерен детайл - “белоцветните вишни”. Този образ е символ на загубената младост и радостта от пролетното възприятие на света. Белият цвят е емблематичен за творчеството на Йовков, където изразява стремеж към щастие, красота и живот. У Дебелянов той битува като признак на изгубено щастие, блян, красив спомен. Както чрез повторение на стихове и фрази, така и чрез преливането на анафори в края на осемстишията “моята” и “сън” е изградена лирическата мелодия. Усеща се амбивалентността на спомена – искан и неискан:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? –

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни…

Субектът вика спомена, желае да го усети в своето настояще. Мотивът е смислоорганизиращ. Началото се усеща съкралното пространство за “тихия двор” и “тихия дом”. Отново се изгражда така типичната за Дебеляновата поезия атмосфера на молитвена тишина. Във втората строфа се визира нова картина, която в самото начало създава впечатление за повтаряемост с първата, най-вече с мотива “Помниш ли”. Но се усеща и динамизиране, чрез което е осъществено и лесно възприятие на красивия спомен: “шъпот и смях в белоцветните вишни”. Следващият стих е организиран от възклицание и отрицание: “Ах не пробуждайте…”. Подобно на първата строфа се сменя изживяването и се появява образът на затвора. Тук той се актуализира. След като в първата строфа лирическият говорител е определил, акцентирайки на страданието “моя затвор”, а после е уточнил, наблягайки на тягостното и нерадостно чувство – “мрачен затвор”, сега той отново затвърждава този мрачен нюанс. И в тази елегия на блаженното несъмнено идеализирано в спомена минало е противопоставено безрадостното настояще. Контрапунктното настроение тук не е дадено в епилога, а е пронизало чрез противопоставянето цялото стихотворение.

Зловещ е образът на града и в " Помниш ли, помниш ли,..." , където лирическият субект изрича безнадеждно "аз съм заключеник в мрачен затвор". Градът е назован "затвор", "стража", "казън" и тези негови характеристики влизат в рязък дисонанс с нежната тоналност на поетизмите "белоцветните вишни", "светъл хор", "ангели".
Нови щрихи към образа на града - "мрачен затвор" наслагват и стихотворенията "В тъмница", "Жив в заключени простори" - където градът е представен ту в необятни и необозрими , ту в не по-малко потискащи, изолирани, затворени граници. Студен е градът с неприветливите улици, пусто е сърцето му няма ги топлината и любовта. "Тихият дом" и "тихият двор" с "белоцветните вишни" са противопоставени на "шумний", "скръбния град". Бащината къща с нейното интимно преживяно време противостои на безстрастното време на големия град. Градът за Дебеляновия субект е затвор и пустиня, но градът, със своите отрицателни психологико - нравствени характеристики, е почувстван като присъщ на самата му човешка същност.
Бездомен е една от най-честите самохарактеристики на Дебеляновия субект. В "Спи градът" самоопределението "бездомен" е заедно със "самин". Лирическият субект е "бездомен" именно, защото знае какво е дом и носталгично го призовава в паметта си при цялото съзнание за невъзвратимостта в този дом. Границата на бащиния дом е очертана не толкова от стените на стаите, колкото от оградата на двора. Трагичният бит на бащиното семейство е превърнал в дом и двора. Не случайно и Дебелянов сплита в едно образа на "тихия дом" с "тихия двор". И това отворено към природния дом битие на българина е свидетелство за цялостта и хармонията на българския традиционен живот.Тази отговорност на дома в поезията на Дебелянов се подчертава особено от антитезата, която противопоставя "тихия дом в белоцветните вишни..." на "заключеника в мрачен затвор" . Дебеляновият субект разбира бездомността си именно като "заключеник в мрачен затвор", а дома като светла отвореност към природното битие. Преди да призове в спомена си и да възкреси в словото си образа на бащината къща и "тихия дом в белоцветните вишни", Дебеляновият субект вече ги е загубил завинаги, безвъзвратно, станал е бездомник.