Образът за Б-я и Бълг. в поезията на Вазов
без увод /
Родината, народът-Б-я, това е фокусът който събира всички линии на вазовата лирика, вечният извор на неговото вдъхновение, основната му тема, основният му образ. Цялото богатство на своя личен свят Вазов разтваря в големия свят на родината. Още в самото начало на своя поетичен път той изрича в тържествения ритъм на клетва: “На теб, българийо свещенна, покланям песни си сега!”/ Той е поет с голям диапазон на мисли и чувства, погледът му обръща широко света, сърцето му се вълнува от всички прояви на живота.Но нищо така ярко не разгаря неговия творчески пламък, както духът на Б-я.Той обича родината във всички нейни превъплъщения и чувството му към нея познава всички нюанси – от рицарския порив в защита на робинята и вдъхновеното преклонение пред героинята до гордостта от победителката по пойните полета, възхищението от великолепието на земята й и синовната нежност към обезверената, разкъсвана от диви ежби майка-България.
Но над всичко това стои преклонението на поета пред величествената красота на родната природа, звучността и хармонията на езика ни, преклонението пред всичко българско, съхранило и определило родовата ни памет и национално самочувствие.
Красотата на българската земя събужда у поета разнообразни чувства-възторг, синовна обич, патриотична гордост. В чувствата и впечатленията на Вазов от природата се примесват най-различни елементи от неговия светоглед и жизнена философия.
Природата е свързана със съдбата на народа, с неговото минало и настояще. Тя буди у поета размисли от патриотичен и нравствен характер /”На Ком”/.
Отношението на поета е едновременно пантеистично и субективно възторжено, израз на любов, в която природа и Родина се сливат /В стих.” Де е България” или “Към природата”, поетът изпитва чувство на преклонение/.
“Поклон на теб, природо, създанье необятно”…
В стих.”Към природата” природата е “създанье необятно”, нейната младост и красота са вечни, в нея има нещо божествено и тайно, велико и безкрайно, “невидимо кат бога”. В същото време поетът изразява своето дълбоко преклонение към природата с лиричното обръщение към нея и многозначителното /”Поклон на теб, природо..”/
Вазов възпява българската природа, затова пейзажът в стихотворенията е геогражски определен /”Де е България”; “Питат ли ме де е зората”/ Дори заглавията на стихотворенията му “На Ком”,”Родопи”,”При Рилския манастир”, подчертават дълбоката връзка на поета с родната земя, с Отечеството. В творбите му, свързани с природата, всичко говори за български роден пейзаж: /”бялото кокиче”, „великана бор”, „дъхавия здравец”/
Вазов изпитва национална гордост и самочувствие от красотата на Отечеството ни. Родината е висша ценност за човека, тя стои над всичко, тя е свята./”Отечество любезно”/. И това поетът го внушава чрвез оценъчни епитети “любезно”, „хубаво”, “чудно”, „омайно”, чрез възклицателни изречения, риторични въпроси/”Коя земя от теб е по-пъстра?”/. Българската земя за нето е не само “омайна”, „пъстра”, но тя е и богата на блага и божествени дарове. Чрез възходяща градация, изразяваща силата на възторженото чувство, Вазов показва, че в нея се събират /”хляб”, „свила”, „рози”, „нектар”/, цветя и плодове. Смяната на възклицателни с риторични въпроси издават силното вълнение на поета. Той смята, че Отечеството ни е един рай и неговото религиозно преклонение и обич личат от използването на ключовите думи “рай” и “святост”. Прозвучава известен скептицизъм, че този рай никой не го оценява. Природата е вечна, красива, божествена и затова Вазов често употребява библейско-религиозна образност и лексика. В нея има нещо “тайно и невидимо като бога”.
Чрез цветовата символика прави асоциация с вечното и божественото, цветове-символи /”бяло”,”златно”/
“С лъчи, с дъга, с смарагди,с румянец и злато”
“Към природата”
Поетът се чувства част от природата, слят с нейната красота и съвършенство. Там той е у дома.
В стих.”При Рилския манастир” чрез анафората “Сега съм у дома” Вазов убедително разкрива органичната си връзка с природата. Там той “волно диша”, там чувства нещата по-добре”, там трепти от нови усещания, чувства се поет, зарежда се с енергия, звуци и идеи. Природата е негов дом, защото търси утеха от ежедневието, отмора и творчески импулс. Тези стихотворения са и израз на неговото противоречие със съвременното, идейната пустота и затова не е случайно, че тук той се усеща добър и невинен, очистен от световните злини и тревоги.
Тези настроения са внушени чрез метафорична образност, хиперболи и език, богат на контрасти. Поетичните му изживявания намират израз в зрителни и слухови впечатления /”При Рилския манастир”/
“Сега съм у дома, сега съм пак поет”
Постига се ярък звуков ефект, сякаш чуваме шума на гората.
Вазов има пристрастие към планинския пейзаж, към величествените разкошни форми, към буйните движения, ярките цветове и силните звуци. Поетът смята, че българската природа е пълна с такъв разкош, с тези звуци и багри.
В своята поезия Вазов противопоставя човека с неговото несъвършенство на природата с нейното съвършенство, противопоставя възторга от божия свят, от чистата му красота, на разочарованието и скептицизма си от града, лъже културата, хаоса в политическия и обществен живот, упадъка на личния и обществен морал.
Същите идейни и естетически представи за хармонично съвършенство, неизчерпаемо богатство на всичко родно, определят и отношението на Вазов към езика ни.
В стихотворението “Българският език” поетът води полемика с ругателите на родния ни език, които го наричат “груб”, „немузикален”. За Вазов езикът ние свещен, свързан с родовата ни памет, с мъченическата ни национална съдба.
Поетът прави великолепна характеристика на българския език, противопоставяйки достойнствата му на тези, които го хулят. Българският език е “гъвкав”,”звънлив”,”с руйни тонове”,”изразителност жива”,”хубост,мощ”/
Оценъчните епитети, възклицанията, риторичните въпроси, внушават патриотичната гордост на Вазов от хубостта и съвършенството на езика ни. Така той укрепва националното самочувствие, че всичко българско и родно има непреходна стойност.
Патриотизмът и родолюбието на Вазов се изразява не само в преклонението на земята и езика ни, но и в отразяването на историческата съдба на нацията ни, в обезсмъртяването на подвига и героизма на българина.
“Епопея на забравените” е художествено отражение на историческия, духовен и нравствено-етичен живот на родината и народа, на най-значимите и преломни моменти в историческото ни развитие. Зората на Възраждането се разкрива в одата
“Паисий”. Паисий поставя началото на нашето Възраждане, той е първият историограф на нашето време. В своята “История славянобългарска” не просто проследява събитията на нашето минало, но го прави с цел да въздейства върху националното самочувствие на българина, че сме имали славни царе. Трябва да си върнем историческата памет и да се гордеем с нашето минало. Възраждането е период, в който се извършва разкрепостяване на човешкия дух, навлизат нови идеи, нараства националното самочувствие, започва борба за независимост, не само политическа, а социална и духовна, тъй като църквата в този период е под влияние на гръцката Патриаршия. Нашето Възраждане е специфично, характерно с това, че най-важният проблем е борбата против турското иго.
Следващите преломни моменти в историческото ни развитие, отразени в цикъла “Епопея на забравените” са борбата за национална независимост – четническата идеология на Раковски – пионер на националноосвободителното движение, разкрито в одите “Раковски” и “Караджата” и организирана националноосвободителна борба чрез комитети вътре в страната”Левски”. В одите, отразили Априлското въстание и освободителната Руско-турска война Вазов пресъздава духовно-психологическите процеси в живота на родината и народа, пътят от пробуждането и самоосъзнаването на народа до висшите му духовни и исторически изяви.
В идейно-тематичната основа на цикъла поетът влага идеята за исторически и духовно-психологически скок, осъществил се в живота и съзнанието на нацията през този период. За пълноценното му и въздействащо художествено пресъздаване изиграва роля романтичната хиперболизация, идеализацията, поетичната приповдигнатост и прослава.
“и всякоя възраст, пол, класа, душа
размърда, разбуди като гора спяща..”
или “И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века”
одата “Каблешков”
Одите си Вазов посвещава на личности, свързани с различни моменти от историческото ни развитие, но подредбата в цикъла не е съобразена с хронологическия принцип. Започва с одата “Левски”/края на нашето Възраждане/.Вазов не иска да спазва точно хронологията. За него Левски е най-доброто изражение на народния дух. Левски е еманация на националните ни добродетели и качества.
Целият този процес на Българското възраждане, всичките тези борби са довели до раждането на тази личност. Няма кой да му съперничи по идеализъм, по нравственост в нашата история. Но в одата “Левски” всъщност са пресъздадени нравствените и духовно-психологически характеристики на българина като личност.
Програмната стойност на произведението “Левски” е да постави универсалния за целия цикъл философски проблем за смисъла на човешкия живот като съществуване, посветено на хуманни цели и идеали, и за нравствения дълг на човека пред обществото и хората.
Вазов утвърждава чрез образа на Левски положителните и непреходни стойности в човешкото поведение: активен хуманизъм, действеност, съпричастност към човешкото страдание, желание за обществена полезност. Съвестта е висш критерий за човешката нравственост и основен стимул на човешкото поведение. В конкретно историческия образ поетът търси вечните ценности в човешката етика и морал /в монолога на героя ключовите понятия са “душа” и “съвест”/, чувство за дълг пред хората, лична последователност и принципност, вътрешно съгласие със собствената съвест, с индивидуалния си морал и житейската си философия. Показани са практическото осъществяване на моралните, идейни и нравствени принципи – всеотдайност, себеотрицание, патриотизъм, нравствена скромност и безкористност. Авторът преосмисля традиционните християнски добродетели в хуманен аспект, като мярка за “святост” става човекът.
Оценката за значението на отделната личност се осъществява чрез съизмеримостта й с народа, чрез разкриването на въздействието й върху колективното съзнание и живот- пробуждане и укрепване на националния дух, активизиране на патриотичните чувства и мобилизиране на борбената енергия , гордо възвисяване.
Разкриването на неразривната връзка и вътрешното взаимодействие между личността и народа представлява основен похват в изграждане на идейно-тематичната основа на произведенията.
Особеностите на Вазовите оди се състои в това, че те са героични оди. В основата на всяка от тези оди стои значителна героична личност, но винаги показана във връзката й с народа, който всъщност израства в цялостните измерения на цикъла като герой и творец на историята. Преломът в народното съзнание е резултат от подвига на личността и от нейното нравствено обаяние, приобщаването на народа към идейните, етични и морални императиви на героите и достигането до проявите на масов героизъм.
Колективният народен героизъм, величествената изява на гордия и саможертвен български дух са изразени най-силно в одата “Кочо” или “Защитата на Перущица”. Излиза на пръв план, събрал в могъщата си гръд героизма на единиците. И това виждане на поета вярно отразява обективния ход на историята.
Още самото начало на “Кочо” е твърде характерно за цикъла. В един широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид в повечето случаи авторът на “Епопея на забравените” започва с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, в който разбира се “гледната точка” е най-често не толкова буквално зрителна, колкото общкествено-историческа. И това придвиждане, како впрочем почти всички преходи в “Епопеята”, става внезапно и рязко, отграничавайки обикновено твърде ясно една въвеждаща част със специфични “уводни” функции.
Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да отсенят смисъл и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално към един лирически разказ в тона на възпяване и възторг. Но от друга страна, още първият стих “провокира” вниманието ни с необичайната външно противоречива оценка на възпяваното историческо движение:
“О, движенье славно, о марчно движенье,….”
Следващият стих разяснява и същевременно задълбочава тази антитеза:
“дни на борба горда, о, дни н паденье!”
А третият и четвъртият стих я превръщат в ясна и същевременно диалектически всеобхватна формулировка, основана , от една страна върху антиномията “геройство и срам”, синтезираща полюсно противоположните черти на възпяваното драматично време, а от друга страна – върху пронизващото целия цикъл противопоставяне на минало и настояще. Защото в поетичното виждане на автора епохата на Българското възраждане и нациаоналноосвободителнит е борби е “непозната” за съвременнниците не толкова поради отдалечеността си във времето, колкото поради обстоятелството, че е изпълнена с пориви и дела, които със своя обществен идеализъм и историческа мащабност са вече чужди на хората от издребнялата и меркантилна буржоазна действителност:
“ Епопея тъмна, непозната нам,
епопея пълна с геройство и срам!”
След това широко историческо обобщение, авторът внезапно прави поетичен скок във времето и изправя читателя пред изображението на самота събитие:/”Храмът беше пълен с моми невести…”/ Приа това още с първите щрихи, които ни въвеждат в картината на перущенския бой показват, че поемата ще разказва всъщност само за гордата борба, а падението и срамът, включени в уводната характеристика на епохата, са само историческия фон, нужен , за да се открои още по-ярко героичният подвиг на перущенци.
Още в първите изобразителни щрихи авторът на “Кочо” изрично подчертава, че вижда героите на перущенската битка не само като въстаници, а в тяхното цялостно човешко битие на майки, и бащи, съпруги и невести:
“Храмът беше пълен с моми и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести…”
И в това виждане е единството на героично-трагичния патос на поемата, в чийто централен епизод главният геройа ще се разгърне именно в двоен план – “бодър” докрай като въстаник и безкрайно “злочест” като баща.
Във втората част художникът вече навлиза в по-конкретни детайли на картината. Неговите герои тук са не определена жена или мъж, конкретен старец или дете, а въобще майката, жоената, мъжът, старците, децата. И Тъкмо затова техните действия, изразени в описателното минало несвършено време, не протичат пред нас във времето, а само ни представят характерното за поведението на различните категории герои на кървавата драма:
“Майката мълвеше:”Чедо! Не се бой!”-
и даваше сину напълнена пушка;”
Патриотичната преданост, чувството за национална чест и достойнство са духовно-психологическата основа на масовия подвиг.
Започва разказът за несломимата патриотична гордост на Перущица. Това е най-възвишената и на-красива форма на ероаизма – когато се биеш вече не за физическата, а само за моралната победа, не за да спасиш загубеното сражение, а просто за да защитиш човешкото си и национално достойнство. Любимото Вазово “изведнъж”, с което той отбелязва внезапно влизане в кадъра на нова картина.
“Изведнъж видях там зидът съборен”.
Това е кулминацията в развитието на действието.ПРеделно сгъстяване на драматичното напрежение, след което неминуемо трябва да последва оглушителния взрив ва развръзката . Но вместо това се отприщва един мощен лирически изблик:
“Перущице бледна, гнездо на герои,
слава, вечна слава на чедата твои…”
Тази неудъяржима в своите градации поетична възхвала е безспорно най-хубавият, найа-вдъхновен момент от поемата. Тази възторжена възслава на националния дух, това увенчаване с поетични лаври на “бледната “ Перущица и неайнаите герои е самата сърцевина на произведението, това, което именнно превръща малката поема в ода. Имащ чувството, че вскичко друго – обстоятелствата и случките – поетът разказва само , за да има възможност да излее този своя възторг. Да изрече вдъхновеното:
“и нашта свобода ти я освети,
и за толзоз жъртви гордо отмъсти.”
И да вреже в съзнанието на поколенията своето преклонение пред града –светиня.
“Поклон на теб,граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!”.
Тази художествена позиция определя смисъла и идейно-емоционалния патос и на одата “Опълченците на Шипка”
Само 4-5 годни след Освобождението, когато светът все още недоверчиво поглеждаше към един народ, за чието съществуване доскоро беше забравил, Вазов защити честта на България чрез величавите образи на своята” Епопея.” Не може да се обвинява за позора на робските години народ, който има в историята си такива събития и герои; свобода, която е изкупена с толкова българска кръв, не може да се счита само “дар” от великодушния руски брат – този увод към “Опълченците на Шипка” не е ли всъщност вдъхновение и на целия цикъл?
Тържествен е моментът, тържествен е и тонът. От позициите на общонародната признателност поетът издига за героите пиедесталувенчава ги с венци, изваайва ги в пози, които въплъщават патоса на тяхната борба. Героите се явяват пред нас във върховни моменти от своя живот, когато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Именно в тази ода Вазов разкрива саможертвеното отвоюване на народната свобода.
Между одите “Кочо” и “Опълченците на Шипка” забелязваме композиционна и идейно-смислова близост – като лирически встъпления и отклонения; любимото Вазово “изведнъж”, с което ни въвежда на няколко пъти във възловите преломни моменти на “Епопеята”, или лаконичната поетичска характеристика на епохата, в която е ситуиран героят:
“О,движенье славно, о мрачно движенье,
дни на борба горда, о дни на паденье”
“Кочо”
и “Нека носим още срама по челото,
синила от бича, следи от теглото,”……
“Нека! Но ний знаем,че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно!”
“Опълченците на Шипка”
За да възвиси българските герои, Вазов не само е намерил образни ситуации, които сами по себе си пластически ярко внушават тяхното историческо величие /апостолството на Левски сред народа,лаконичния му отговор пред съда, трагедията на семейството на Кого, който убива жена си, детето си и накрая себе си, песанията на тъмния и непознат монах пред жумящата лампа, окованите в тъмница братя Миаяладинови, които шепнат преди смъртта си: “Как много те любим , Българийо мила!”, баталната епопея на Шипка, когато хвръкват дори мъртвите трупхове и “РАдецки “ пристига с гръм”, но и не пески собствените си емоционални и патетични оценки чрез каскади от епитетни градации, интонационно-ритмични натрупвания, исторически сравнения. Поетът сравнява Левски с Хус, Сен Симон, с Прометей, предателя му с Юда, а самия Левски нарича “готов сто пъти да умре на кръста Христов”. Опълченците на Шипка Вазов сравнява с “шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”.
“Опълченците на Шипка” представлява хронологическо продължение и идейно-нравствено потвърждение на “Кочо” – конкретноисторическата основа и същност на народните прояви.
Финалът на творбата се явява идейно-поетично обобщение на смисъла на целия цикъл, а именно проблемът за духовното безсмъртие.
Уверен в положителните стойности на народния характер, убеден в потенциалните духовни заложби на нацията и в нейната нравствена добродетелност, Вазов не може да остане вантодушен към обезценяването на великите исторически стремления и възрожденския българин, към живота на родината си в следосвобожденската действителност. Превърнал я , подобно на своите герои от “Епопеята,във висш смисъл на житейската си и творческа биография, той не само обезмъртява величествените й исторически прояви, но безкомпромисно изобличава и моментите на нейните социални и духовни падения . Съзнанието за идейното обезценяване на националните идеали, за нравственото израждане на обществото и личностите в него, определя ярката изобличителна струя в творбите на Вазов, тематаично свързани с времето след Освобождението.
Eто още:
http://literatura.kabinata.com/vazov2.htm
Успех!