PDA

View Full Version : Spe6no !!



rosencetooo
01-13-2008, 12:26
Dai te ne6tu za Prikovaniq prometei .. pls 4e imam klasno vuv srqda a nemam nikfa tema za nego :( a i v neta ni6to nenamiram ..

sexa_na_kompleksa
01-13-2008, 12:34
Виж това:

ЕСХИЛ „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ”


Една от присъщите за човека характиристики – любопитството, го кара да търси истините за своя произход, за сътворението на света, за ролята на мистичното и фаталистичното в неговото битие. И тъй като това желание никога не е лишено от актуалност, създадените някова древни митове за сътворението са познати и на съвременния човек. Макар да знаят, че тези сюжети са плод на човешкото въображение, поколението читати възприемат сераоите като действителни исторически личности, допренесли за културното развитие на човечеството. Една от тези емблематични фигури е Прометей – герой от Есхиловата драма „Прикования Прометей”.
Създадена по мита за Прометей, трагедията акцентрира вурху възмездието, което е наложено върху прогресивно мислещия герои. В дъли монолози Прометей разсъждава въху стореното и върху неговата съдба, но нито за мик не се отрича от смелото си деяние. Осъзнава, че ако мъките, които трябва да изтърпи, са цената за прогреса на човешкия свят, то с достойство би им устоял.
За благородното и високохуманно дело на Прометей в трагедията на Есхил се говори ретроспективно. Чрез мащабите на страданията, които трябва да се преодолеят, се ознава за параметрите на подвига, извършен в името на човешкия прогрес. В творбата Прометей е твърде статичен герой за разлика от динамичната си дейност преди оковаването му, за коята разбираме от ретроспективните му диалози. Но макар че „огненосецът” е с оковано тяло, продължава битката с гръмовержеца Зевс блогодарение на острия си ум, мръдростта, непокорството и стоицизма си. В словестния двубои със Зевсовите пратеници – Сила и Власт, както и в диалога с Океан Прометей демонстрира убедеността си в правотата на деянията си и невъзможноста да раболепничи пред Зевс. Затова се отказва от помощта на Океан. Със своите благодеяния Промей е осигорил бъдещето на хората. Не случайно и името му е оренторано към бъднините. Той не само им открива богатствата, с които разполага прородата, не само ги научава на различни занаяти, с което ги праяви независими и самоуверени, но ги дарява и с „голяма благодат” – надеждата:”на смътрните отнеха да виждат края си. / Надежди слепи вселих във душите им”.
Това е равносилно на „семито на огъня”. Защото, ако битът на човека е немислим без силата на огъня, то душата му е немислима без надеждата.
Оттук идва и гневът на боговете. Прометей, дарявайки на човека „огъня” на познанието, на прогреса, на успеха и бъдещето, е на път да изравни силите. „Едно дневките” вече не биха били толкова покорни и сртахливи, а ще вярват в изкована от самите себе си съдба. Следователно това ще разколебае властта и силата на Зевс. Не случайно те са въведени като герои още в пролуга на трагедията. Впрочем диалога между Хефест и Власт е наситен с дълбока смислена натовареност и носи универсални внушения. Обескораженият и разколебан в изпълнението на пердстоящото задължение ковач се подчинява на думите на Власт, но и не скрива неприязънта си към нея:
Езикът ти прилича на лицето ти.
Но не смее да не се подчинва на Зевсовата заповед, защото всички са негови роби („Едничък е свободен Зевс, властителят”). И тези роби оковават в здраво изковани вериги другия свободен – Прометей. Так ао тпролуга още прозира скрика метафоричност – просресивното мислене, хумаността, блогородството и свободолюбието трудно магат да добият популярност сред трагичното управление. Тиранът се бои от такива, които не живеят само за настоящето, а провиждат и в епохите напред. И още едно тълкувание на възмездието, наложено над героя, прозира в желанието на Власт по-здраво да бъде прикован Прометей, което градира:”... бързо му сложи оковоте”, „здраво бий с молата”, „по-силно бий”, „бий здраво”. Тези заповеди всъщност са израз на безсилие и страх, защото само слабият прибягва да силови мерки.
Но колкото да е оковано тялото на виновника Прометей, за мъдростта на благодетеля Прометей Хефест не може да изнамери вериги. Има основание Власт да се срахува от изобретателния ум на грешника:
Той зная път и в безизходни трудности.
Този и звод вероятно е вследствие цялата до сегашна непростима за боговете и хуманна за хората дейност на Прометей. Щом е дрйзнал да надхитри Зевс (сюжетът с жертвоприношението – костите за Зевс, а месото за човеците), щом се е осмелил да открадне огъня и да го даде на хората, то наистина за него няма безизходен път. Защтото за мъдростта и благородството не може да има „безизходни трудности”.
Мъдрият страдалец определя веригите, с които е окован, като „срамни”, защото те са плод на срамен и жесток закон – произвола. Героят осъжда властване то на Зевс и не чувства никаква вина за стореното. Тук обажде се поражда едно противоречие, коеот често е давало повод за противопожни тълкования на героя. Прометей е бог, но застава на страна на хората, посвещата себе си изцяло на човешкия прогрес и за тях той е спасител, провидение, благодеятел. По този начин обаче обявява война на олимпийците, краде от тях, мами ги, което се превръща в предател. Но важното в случая е, че Прометей никога не възприема себе си като такъв. Макари и бог, той е посветил себе си изцяло в служба на човешкия род и не смята, че е извършил нещо позорно, грешно и срамно. „Срамни” са веригите, които го правят неспосоебн да помага.
Сторенето от Прометей добива още по-героични измерения, защото самият той е предсказател и знаел, че проявената от него хуманност към хората няма да остане не наказана. Въпреки това е дал светлина в човешкото съществуване. Знаел е, че добротворчеството му противоречи на жестокостта на Зевс, но не се поколебал да го спечели за свой враг. Чакал е наказание, а не отплата, но желанието му да дарява надежда и щастие е по-голямо от страха му за страшната участ:
Аз знаех всичко предварително.
Да, чуйте: исках, исках, и така сгреших!
Пострадах сам, помагайки на хората.
Въпреки ясновидската си дарба, Преометей не могъл да види точно какво ще бъде възмездието за предателството и благодеянието му:
Не мислех, че такива страшни бедствия
Ще съхна върху зъбери приоблачни,
Че този пуст връх ще ми бъде жребият.
Има нещо симвелично в това, че мястото на неговите мъчения не е някоя пещера, дълбоко в земята, както говори той, а е на високите зъбери. Ситоиран имено на това място, героят е на границата между земно и небесно, между човешко и бежествено, между злото и доброто, приятелите и враговете. В тргедията не присъстват пряко нито представителите на земния свят – хората, нито властолюбецът Зевс. Тяхното участие обаче е заявено чрез самия Прометей. Защото тои е жертва на желанието си да бъде полезен на хората и съответно жетрва на суровия и жесток съдник Зевс.
До последно героят остава твърд в омразата си към Гръмовержеца. Не го плашат и думите на Хермест в Екзода. Зевсовият пратеник пряко нарича Прометей „хитрец”, „предател на боговете”, „грабителя на огъня” и изисква от него да издаде тайната., в която се крие причината за свалянето на Зевс от трона. Притеснен от отва предсказание, власнитък се бои за царската си мощ и чрез узнаването и иска да промени съдбата си. Но, както често древногръдките сюжети налагат извода, че в обапита да се промени съдбата всъщност се върви по предначертания от нея път. Така че мъфрият Прометей не смята да задоволи любопитството на Зевс и думите Хермес нe могат да го уплашат. Напротив, тук, във финала на трагедията, отново се експлицира проблемът за робството и свободата, който присъства и в началото (пролога). Въпреки непосилните страдания, Прометей не би се превърнал в роб, в послушик на Зевс. Достигнал дотук, извървял пътя на благородството, милосърдието и човеколюбието, жетрвал себе си, мъченикът за нищо не би се отказал от позицията си на хуманист и свободолюбец:
За твоята робия – запомни добре –
Не бих отстъпил моите страдания.
Той чувства, че не правят човека роб, аслабоволието и пораженският дух.
С проблема за свободата и робството Есхил неизмено разглежда и този за лудостта и разума. Видял, че не може да склони прикования да отговори на въпроса му, Хермес определя твърдостта на Прометей като лудост:”Разбирам, ти си болен от безумие!”. Наистина робската психика не може да приеме за разумно различното мислене и поведение, не може да се съгласи, че липсата на страх от стараха и предвидимото е нормална проява. За Хермес Птометей ее изгубил разсъдака си, още е дръзнал да живее за хората и да им осветява пътя към прогреса, още когато се е осмелил да надхитри Зевс. И времето не е успяло да вдъхне разум на „предателя”:”Но теб на разум то не е налучило.” Според Прометей обаче страхливците и робите с луди, защото бягат от собствената си свобода, не желаят да провидят в бъдещето и да се посветят на хуманистични идеали.
Естествено, че в случая силата е на страната на Зевс и изречението от Хермес се сбъдва – Прометей потъва заедно със скалата.Това е финалът на твората трагедия от трилогията на Есхил за Прометей. Но въпреки че „светкавици огнени”, „ветрове с яростен дъх” запращат героя в небитието и превръщат Зевс в победител, Прометей е този, който е символ на светлината, на човешкия устрем към усъваршенстването. Защото той не дава на хората само онзи огън, с който те улесняват бита си, а онзи, който гори в сърцата им и ги прави да се чувстват живи, потребни и стойностни. Огънят, който им помага да чертаят бъдещето си.








ЕСХИЛ - „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕИ”
Прометей е познат още от древногръцката митология. Кога¬то Зевс сваля от трона баща си Кронос, Прометей е сред малци¬ната титани, които му оказват по¬мощ и затова впоследствие той е приет добре от новия бог. За раз¬лика от времето, когато старите богове и хората взаимно са се за¬читали и са живели в мир, Зевс решава да унищожи хората и да засели Земята с нов, по-добър чо¬вешки род. Тогава единствено ти¬танът Прометей се противопоставя на това ре¬шение на Зевс и за да спаси хората, им дава божествения огън, науките, занаятите и изкус¬твата. Разбирайки това, Зевс жестоко наказва своя някогашен приятел, като го приковава към скала в планината Кавказ. Според древногръцкия мит, вината на Про¬метей не е само спасяването на хората. Той е прорицател, знае кой ще свали Зевс от трона на Олимп и как може да отклони съдбата, но не желае да издаде тайната. Упоритият му от¬каз предизвиква Зевс и той го подлага на изте¬зания за векове в подземното царство Аид, пос¬ле отново го връща на скалата. Черен орел, пра¬тен от Зевс, разкъсва всеки ден черния му дроб. Освободените титани и майката на Про¬метей - Темида, го молят да се подчини на Зевс, но Прометей е все така непреклонен. Той знае каква му е съдбата и очаква героя Херку¬лес. След много години Херкулес идва и убива орела. От Олимп долетява Хермес. Волята на Зевс е титанът да бъде освободен. Чак тогава Прометей разкрива великата тайна - синът на богинята Тетида ще бъде по-велик от баща си, затова Зевс трябва да се откаже от брак с нея.
Есхил не е първият древногръцки автор, който разработва мита за Прометей. Преди него е писал Хезиод, който представя Прометей в сво¬ята „Теогония” в по-различна светлина. Есхил обаче внася ново съдържание в мита, без да го променя съществено. Неговият Прометей се противопоставя на Зевс от хуманни подбу¬ди. Човекът е искрицата живот сред хаоса на Космоса. Боговете първо го създават, а после го оставят да живее в мрак - смъртен, безпо¬мощен и неук, обречен на гибел. Спасението чрез огъня, който им дава Прометей, всъщност символизира духовното възраждане на чове¬чеството. Титанът се превръща във възвишен образ, в пламенен човеколюбец и борец сре¬щу всяка тирания и потисничество над хора¬та.
На сцената Прометей е прикован, неподви¬жен. Цялата вътрешна енергия на героя се из¬лива в словото. Образът му се оформя в раз¬витието на конфликта чрез диалозите, чрез мо¬нологичните му речи, както и чрез лирически¬те партии на Океанидите.
Началото на действието представя приковаването на Прометей от бога-ковач Хефест, ко¬ето става под зоркото око на верните служите¬ли на Зевс - Власт и Сила. Хефест изпитва съ¬чувствие и състрадание към Прометей, но по¬корен на боговете, той изпълнява дълга си. В раздвоението на Хефест, породено от роднинството му с Прометей и верността към гръ¬мовержеца, за първи път загатва за съмне¬ние относно спра¬ведливите решения на Зевс.
През цялото това време Прометей мъл¬чи, но всъщност не¬говото мълчание е изпълнено със значе¬ние. То изразява и страдание, и гордост в страданието, и твърдост в мъката, и бунт срещу несправедли¬востта и жестокостта на Зевс, и презрение към слугите на властника. Едва когато остава сам, страданието изригва в зов към природните сти¬хии:
Свещен ефир и ветрове развихрени! Вий, изворни води и вий, усмихнати вълни в морето! Земьо, всекърмилнице, и ти, всевиждащ слънчев кръг! О, вижте как аз, богът страдам от ръцете божи!
Неизмерна е обидата на Прометей от това, че той, богът, е подложен на изтезания и болка като обикновен смъртен. Унизено е божестве¬ното му достойнство. Върху грандиозния фон на всеобщата природна картина - „развихрени ветрове”, клокочещи извори, морски вълни, плодни поля, огрени от слънчевите лъчи, а в контраст - непристъпни планински зъбери и разпънат върху скалата бог, окован във вериги - страданието на Прометей добива космичес¬ки измерения и се превръща в предвестник на катастрофа от световен мащаб.
Всъщност нерадостната съдба на хората от¬давна е измъчвала Прометей, но това става яс¬но за читателя (зрителя), едва когато при него идват съчувстващи океанидите. Сякаш забра¬вил за собствената си мъка, Прометей излива болката си по нещастната съдба на човешкия род. По времето на Кронос хората са живели „подобно на видения”, „в мъгла и мрак”. Още от¬тогава Прометей не може да приеме този факт и заедно с майка си Темида-Гея, след като не може да вразуми властниците, стават поддръж¬ници на Зевс и му помагат да се изкачи на престола. Но разочарованието на Прометей и майка му е още по-голямо, защото Зевс ре¬шава да погуби човешкия род. И никой от бо¬говете не смее да оспори решението му. Един¬ствен проницателният Прометей се противо¬поставя на това решение, защото само той раз¬бира, че по този начин ще бъде нарушен све¬товният ред. И въпреки че разгневява върхов¬ния бог, Прометей спасява от гибел човечест¬вото и с готовност приема жестокото наказа¬ние на Зевс. Трогателна е саможертвата на ге¬роя в името на слабите „еднодневки”, но имен¬но тази саможертва възвисява Прометей. Той си поставя висока нравствена цел и я постига въпреки всичко - изправя се сам срещу всич¬ки богове, за да докаже своята правота и нес¬праведливостта на Зевс. Човеколюбието на Прометей ражда активност и върши подвизи: „Да, чуйте: исках, исках и така сгреших!” Прометей дарява на хората благата на разума и извежда човечеството на широкия друм на цивилизацията и прогреса. Образът на Про¬метей въплъщава творческото начало и твор¬ческото дръзновение на човека, символизира силата на разкрепостения творчески дух.
Но образът на титана олицетворява и нещо друго. За да защити съществуването на чове¬чеството и завоеванията му по пътя на прогре¬са, Прометей е готов да изтърпи най-тежки страдания, без да изпитва и най-малкото коле¬бание или съмнение. Твърд и непреклонен, мъ¬ченикът е готов да носи своя кръст, докато Зевс се смири. Така образът на Прометей се прев¬ръща в образ на деятелната, активната защита на постиженията на човешкия творчески дух.
В битката за справедливата си кауза Проме¬тей естествено се превръща и в борец срещу тиранията и потисничеството на Зевс. Есхил непрекъснато набляга, че Зевс наказва Проме¬тей не заради грешката му, а от властност и амбиция. И самият Прометей мисли така. За¬това той свързва наказанието си с произвола на „нововлезлия бог” и тъй като нищо друго не му е останало, той воюва със слово. Речта му е изпълнена с ненавист, подигравки и ирония. Зевс е „дързък и безмилостен”, погазва свети добродетели, не зачита приятелите, унищожа¬ва достойнството, .тъпче законите. Обвинени¬ята на Прометей намират подплатеност и в теж¬ката съдба на невинната девойка Йо, станала жертва на сластолюбието на Зевс и на ревността на Хера. И ето я сега, превърната в ужасно кри¬лато животно, Йо е осъдена да блуждае в пространството, докато настъпи избавлението й. „Не е ли безсърдечен повелителят на боговете” -задава риторичен въпрос Прометей.
Прорицателят обаче знае, че властта на ти¬рана няма да е вечна: „Той е твърд и жесток, и закон е сега произволът му, знам. Ала доще часът.” Зевс ще падне, защото е по-слаб от Съдба¬та, направлявана от „трилични Мойри” (пазителки на нравствения ред). Освен това Про¬метей знае тайната, от която зависи бъдещето на Зевс, и която поддържа напрежението на конфликта в трагедията. Прометей може да предотврати възмездието, което очаква Зевс, но няма да го направи, защото той го заслужа¬ва напълно. Сблъсъкът между Прометей и Зевс е сблъсък между два различни типа мислене и поведение. Това най-ярко проличава в драма¬тичния диалог между Прометей и Зевсовия пра¬теник Хермес, който с властен и нетърпящ въз¬ражение тон иска да научи от какъв враг тряб¬ва да се пази неговият господар. Изпълнен с презрение към „слугата на боговете”, Проме¬тей е непоколебим. Той е готов за нови беди, но не възнамерява да издаде тайната си.
Трагедията завършва с космическа катастро¬фа, която отпраща титана на нови мъчения в подземното царство. Заедно с него тръгват и вече вярващите Океаниди. Авторът не въвежда Зевс на сцената. Така той превръща персоналния конфликт в сблъсък на два типа гражданско по¬ведение. Прометей е поборникът не толкова срещу тиранина Зевс, колкото срещу тирания¬та като политическа система, която смазва и убива човека. Неговият образ отдавна се е превър¬нал в символ на бореца срещу тиранията и при¬мирението с неправдата в живота.









ЕСХИЛ - „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ”
СВОБОДАТА НА ДУХА - ВЕЧЕН БУНТ ЗА ХУМАННОСТ

Образът на Прометей остава дълготраен из¬раз на борбеното начало в личността, която се стреми към прогреса и чийто водещ знак е ху¬манизмът. Почти всяко човешко поколение съз¬дава своя представа за Прометей според древ¬ния гръцки мит или според образа, създаден от драматурга Есхил. Но неизменно тази предста¬ва отбелязва спонтанното одобрително възпри¬ятие на топлото съчувствие у титана Прометей към човешкия род, стремежът му да го съхра¬ни и да му даде знания и умения да просъщес¬твува в началото на своя земен път.
Прометей е символ на борещата се личност, която надмогва страдания и несправедливост, осъзнавайки своята правота в един дълбоко дра¬матичен конфликт, създаден от две неприми¬рими позиции - човеколюбие и справедливост срещу тирания и грубо разрушаване на всяко хуманно начало. Заедно с това се откроява и индивидуалността, която се стреми към възви¬шеното и доброто срещу бездушното и жесто¬ко налагане на канони и ограничения над лич¬ността. Така всъщност като обект на несправед¬ливо назидание става този, който стои на спра¬ведлива позиция, само защото тиранинът е по-силният в този конфликт. Въпреки че е прико¬ван, въпреки статичната поза на Прометей, ли¬чи неговата непреклонност, неизчерпаема воля и енергия на духовно смел титан.
Неизбежният ход на събитията, усещането за необятност на времето и страшната разпра меж¬ду боговете поражда и едно силно осезаемо напрежение в драмата.
Въпреки че Прометей е взел съзнателно ре¬шението за своите действия и че целта му е осъ¬ществена, то честта и авторитетът на титана са прицел на злорадстващи за бедата му очи.
Противникът на Прометей, всемогъщият вла¬детел Зевс, не присъства в трагедията, но един невидим негов поглед сякаш присъства и деб¬не всяка дума и жест. Може би затова би могло да се приеме почти като дързост поведението на всички, които критикуват Зевс. Впечатлява, че сред тях са дори послушните подчинени на могъщия владетел. Хорът го окачествява като „жесток”, със „сърце неумолимо”, „дух непрекло¬нен”, а властването му - „безбожно”. Характер¬ни за това са думите: „Няма да се спре, догде не се насити или додето не бъде отнета с тежък бой властта му!”
Изниква въпросът дали това е израз на сво¬бодна воля, макар и плахо изразена? Може би това е по-скоро подтик към отмъщение, но да бъде извършено от друг някой, който ще пое¬ме тежкия дял, защото страхливите не могат да понесат жребия на бореца. Те могат само да наблюдават отстрани, да дават уклончиво мне¬ние, без да се ангажират с пряко действие. Та¬ка хорът океаниди слуша със състрадание, но и не престава да упреква титана: „Как тъй? Какво очакваш? Та не Виждаш ли, че си сгрешил? А как - да не приказваме -нерадост е за мен, за теб - страдание.”
В противовес на това звучат уверените думи на Прометей, съдържащи ярката индивидуалност на титана-борец: „Да, чуйте: исках, исках и така сгреших!”
Силно впечатлява гордото самочувствие и дълбоко заложеното чувство за достойнство. Не може такава личност да се сдържа, да мълчи или бездейства, както съветва „благонамереният” Океан. Съзнателната гордост на Прометей сразява с презрително спокойствие лицемерната мъдрост: „Безсмислен труд и празно добродушие!”
Така всъщност титанът отхвърля примамливите примки на властта и личното благоденствие, за да се устреми непримирим срещу несправед¬ливостта на тирана. Макар и сразен бог, прико¬ван безпомощно над бездната, Прометей разобличава верните слуги на Зевс, нищожните лакеи, нагодили се към новата власт безкритично. Според Хермес, прикованият титан е само „ед¬на поразена от лудост глава”. Може би затова той не може да проумее непреклонното упорс¬тво: „Защото гордостта на неразумния сама е по-безсилна и от нищото. ”
Това явно е житейската философия на слуга¬та, съдещ за другите според своя изменчив мо¬рал.
Единствен Прометей съхранява своята пози¬ция - да следва неотклонно нравствения си ко¬декс, въпреки превратностите на съдбата. С та¬зи позиция той неотменно привлича към себе си Зевсовия гняв. Макар и чрез думи, борбата тук е всъщност борба между Вселената, божес¬твения промисъл и неокованата душа.
Трагичната вина на Прометей засилва проти¬востоянието между духовната сила и висшата несправедливост; между необходимостта, под¬крепена от законите на доброто, и от друга стра¬на - произвола. В средата на това противостоя-ние е страданието, ужасяващо с размерите си, защото е отредено за бог. Но заедно с това стра¬данието е измерено чрез преживяното почти по човешки. Това изразяват думите на Прометей към Йо: „Току-що спрях да плача над теглилата си.”
Страданието на титана обаче често се при¬месва със сарказъм, който, макар и отдалеч, уязвява върховния бог. А неговата уязвимост личи и в разказа на нещастната Йо. Зевс е едновре¬менно и жесток, и несправедлив, и жалък в чис¬то човешки слабости - желанието към Йо. Сам нарушител на една нравственост, Зевс не би могъл да бъде и върховно справедлив, и пази¬тел на законите. Но в античните представи това е възможно. Божествената върховна власт е пър¬вопричината за бъдещите нови отношения меж¬ду Зевс и Прометей, според вещателствата на Промислителя:
... суровият гняв
ще притихне и той ще подири съюз
и приятелство с мен
и желан при желан ще се върне.
Такъв съюз би разрешил острото противоре¬чие между титана и владетеля на Олимп. Той ще укрепи авторитета на единия и властта на другия. Изразител на това става хорът:
И вярвам аз,
че някога, избавен от оковите,
със Зевса ще се мериш по могъщество.
Но засега защитникът на хората - огненосецът Прометей, стои прикован в адски мъки. Сил¬ната му личност продължава да устоява на стра¬данието, защото е убеден в правотата на своята позиция. Само свободомислещият човек е спо¬собен да се противопостави на тиранията, на всеки опит да се потиска индивидуалното на¬чало: „Единствен аз оспорих тези планове. Аз само дръзнах.”
Прометей влиза в конфликт със Зевс, воден не от желание за слава, а за да утвърди нова истина в сътворения свят. Със закрилата на ти¬тана човечеството проглежда от мрака и неве¬жеството. Огънят на Прометей за хората е огъ¬нят на просветлението и спасението. Прометей отклонява смъртоносния за хората удар. Разме¬рите на жертвоготовността му се разкриват чрез разказа за бавното и мъчително приобщаване на безпомощните „еднодневки” към суровата действителност чрез чудодейните открития на титана-закрилник. Той ги обучава в непознати дотогава сръчности и умения, разкрива им ве¬ликия смисъл на заобикалящата ги Природа. Той пръв извлича от недрата й металите, чертае знаците на бъдещето, използва богатствата й ка¬то лек за болестта, изобретява азбуката и числа¬та. В този разказ се чувства висша радост от сто¬реното добро.
Именно чрез хуманизма си Прометей успя¬ва да надмогне самотната гордост, страдание¬то, нетърпимостта на Зевс към провинението.
Макар и подложен на жестоки мъки, титанът разкрива себе си като борбена личност. Стра¬данието му напомня дългия, но възвишен път към хармония в душата. Това е път и към плода на знанието.
Прометей въздига в култ вярата в доброто, в развитието на заложбите, в природните закони, които са свързани единствено със свободната воля и разум. Хуманизмът на Прометей е ед¬новременно сила и свобода. Затова може би той изпитва удовлетворение от съзнанието за доб¬роволната жертва в името на една висша цел.
Според самия Прометей, когато научава хо¬рата на съчувствие един към друг чрез страда¬нието, той създава в сърцето им усет за доброто и лошото. Искрицата човеколюбие смекчава жестокостта на бедите, утолява ги с нежност и доброта. Неслучайно бъдещият спасител на Прометей ще бъде от човешкия .род, от рода на изстрадалата Йо. Така неговата велика доб¬рина към хората ще го възмезди за страдания¬та, понесени в името на стремежа му да ги при¬общи към непознатия свят, превръщайки го в светлина и радост за хората. Така обновлението на природата ще възвърне жадувания ред и справедливото възмездие ще сътвори отново спокойствие и хармония.
Ето как човеколюбието увеличава свободата на духа, който остава безсмъртен. Точно както предрича сам за себе си Прометей: „Смърт не ми е съдена.”

rosencetooo
01-13-2008, 12:45
misi mnogo :-) ako nameri6 i nekfi drugi pokazvai :))) :P

sexa_na_kompleksa
01-13-2008, 13:12
Ето:

http://ivasilev.hit.bg/mat/Bogdanov_ecxil.htm

http://liternet.bg/publish/yeftimov/edu/prometei.htm

Античността нарекла Есхил \"баща на трагедията\". Това почетно прозвище се оправдава не само от предимството, че живял преди Софокъл и Еврипид, а и защото в неговото творчество трагедията се превърнала от тържествена оратория в драма.
В пети век - века на гръцката класика - ценели Есхил за високата идейност и възвишената поетичност на неговия образен език,[1] който, естествено, тогава бил напълно разбираем. Особено показателна е оценката на консервативно настроения Аристофан. В комедията си \"Жаби\" той представил Есхил и Еврипид в спор за първенство. Бог Дионис слиза в царството на Плутон, за да изведе на земята своя любимец Еврипид. Там той изслушва техния спор за целите на трагическото изкуство и понеже аргументите на Есхил силно натежават в критическата везна на трагическия бог, той се отмята от своя любимец и вместо него тържествено извежда на земята Есхил.
Вековете не се съобразили с Аристофановата оценка. Скоро престанали да разбират Есхил и цялата популярност минала в блюдото на Еврипид. Много по-реален и психологичен, той намирал слушатели през цялата античност и във всички епохи на новото време, докато пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма рядко намирали отклик в буржоазна Европа. Единствената активна форма, живяла в просветителския и романтичен век, бил \"Прикованият Прометей\". Наистина по-цялостно превъплъщение Есхил получил в музикалната драма на Вагнер. Но дори двадесети век, който натежал от култура, черпи безразборно сюжети от античността, избягва Есхил. Затова присъствието на Есхиловата \"Орестия\" в \"Мухите\" на Сартър е формално, то е по-скоро горделива литературна реминисценция, отколкото действително обръщане към древността на Есхиловата трагедия.
Истинският родител на атическата трагедия всъщност е атинската демокрация от края на шести и началото на пети век пр.н е. Новите обществени обстоятелства предизвикали превръщането на първобитното театрално представление в сериозна драма. От гледна точка на тази метаморфоза на обществените процеси в неповторимия феномен на атическата трагедия Есхил е носителят на необходимостта, геният- изразител, който се издигнал до високата задача. Сложният синтез на обществените тенденции успял да се осъществи благодарение на зрелостта на редица предходни театрални и литературни форми. Следователно причината за появата на атическата трагедия не е нито само в зрелостта им, нито само в тенденциите, които ги актуализирали, нито само в гения на Есхил, а в неповторимото общо действие на трите фактора.
Научната точност изисква да различаваме атическата трагедия като драма с висока идейна атмосфера и като театър. От гледна точка на предходните форми Есхиловата драма естествено завършва еволюцията на фолклорния театър и на сценичните достижения на няколко предходници. Затова обхващането й като литература не може да започне със самата нея.
Театърът дремел дълбоко в първобитния народен живот. Но там той бил миметическо действие, култ, не драма Първобитните се отнасяли по своеобразен начин активно към околния свят. Те вярвали, че редица магически действия насочват обстоятелствата в желана посока или предотвратяват катастрофа. Те вярвали, че ловът се облекчава и увенчава с успех, ако бъде представен предварително в ритуална игра. Така в дълбоката древност театърът съществувал като неделима съставка на магическото действие, в което преобличането[2 ] и представянето се вършели не с художествена, а с утилитарна цел. Театрални елементи съдържа и древният ритуал на оплакването, който откриваме изобразен върху антични съдове или описан в епическата поезия. Един заплаквач подема тъжния възглас, след него започват и другите. В облекчителния ритъм на оплакването могат да се разкажат заслугите на покойния. Това дало повод да се говори в науката за т.н. тренетичен[3] произход на трагедията.
Още по-силен бил театралният момент в култа на боговете и героите. В деня на празника адептите на култа представяли страданията и приключенията на честваното божество. Прочути били мистериите на богинята на плодородието Деметра, чествани в съседната на Атина Елевзина, родното място на Есхил. На празника представяли скитането на обезумялата от скръб богиня[4] след изчезването на любимата й дъщеря Кора, представяли вероятно помирението и благодарностите на Деметра към жителите на Елевзина, които я приели радушно, също как научила Триптолем да засява жито. В Делос представяли борбата на Аполон с питона. В Сикион хор пеел за мъките на аристократическ ия герой Адраст. За да отслаби аристократите, тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с един нов култ, с чието разпространение се свързва възникването на трагедията - култа на Дионис.
Не се знае точно откъде пристигнал в Гърция Дионис. Най-възможно е да е слязъл от север, от Тракия. Той бил по начало селско божество, което символизирало виталната сила на зачатието. Като бог на лозата и виното той сменил старите божества на житото, когато лозата взела превес в стопанството на Гърция. Негови свещени животни били козелът и пантерата, а измежду растенията освен лозата символизирал го още бръшлянът. Култът му силно напомнял религията на египетския Озирис и някои умиращи и възкръсващи малоазийски божества[5]. Празнували го напролет буйно и колективно. Адептите му изпадали в транс, като търсели в екстаза да постигнат самия бог. Нощем в планината, изпълнени с оргиастичната същност на бога, те разкъсвали и изяждали животното- Дионис. По този начин той потичал в телата им[6]. Свирепият аграрен бог носел сила, единение и динамика. Той се отличавал от старите аристократическ и божества, които живеели далече от човека и чийто култ бил съзерцателен и неподвижен. Дионис напротив предполагал колектив и го създавал в екстаза. Затова неговият култ скоро станал носител на нарастващите демократически тенденции в гръцкия свят и предизвикал яростна съпротива сред старата аристокрация. Религиозният конфликт на тъжно-веселата селска екстатика и градската сериозност се отразил в митовете за жестокото отмъщение на Дионис срещу ония, които не повярвали в него. Така пострадали цар Ликург в Тракия, Икарий в Атика и Пентей в Тива, който бил разкъсан от своята собствена майка[7], заслепена от Дионис. На края Дионис бил приет и поставен в Олимпийския пантеон. Негова майка станала тиванската царица СемеЛа, а негов баща естествено Зевс. Недоносен поради ревнивия съвет на Хера, тъй като Семела пожелала Зевс да й се покаже в естествен вид, Дионис се родил в огненото величие на бога-съпруг и след смъртта на майка си довършил утробния си живот в бедрото на своя баща Зевс. Като всяко младо божество Дионис си присвоил някои атрибути на старата аграрна религия. Той присъединил към своята свита козите хорове и сатирите, получовеци- полукозли, които отдавна съществували във фантазията на народа в Пелопонес.
Тираните, едноличните властители от 6 в.пр.н.е., които узурпирали властта в гръцките полиси, за да обуздаят старата аристокрация, и които управлявали известно време в интерес на народа, усетили важната идеологическа функция на Дионисовия култ и се погрижили да го внедрят като оръдие на демократичната власт. По това време именно тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с Дионис, а Периандър в Коринт дал възможност да се прояви легендарният поет Арион, който може би е първият трагически автор. Смята се, че Арион пръв придал на ритуалната религиозна песен в чест на Дионис сериозен характер и в същото време, за да запази веселата същност на празника, прибавил към изпълнението на хора представление на сатирите. Ако това е вярно, Арионовата драма почти не се различава по форма от атическата трагедия. Но безспорно е, че с въвеждането на култа се слели театърът на Дионис и старата хорова лирика, смесили се митологическата героика и селската активност. Изглежда в Коринт липсвали необходимите обществени условия, за да се осъществи докрай процесът на филтрация на идеи и форми в жанра на трагедията. Това станало в Атина.
Политическата история на Атика от 6 в.пр.н.е. е изключително богата със събития - почти вековна борба със старата земеделска аристокрация, реформите на Солон, тиранията на Пизистрат, реформите на Клистен, бавно и сигурно придвижване към класическите форми на полисната демокрация. И Солон, и Пизистрат разбирали значението на литературата за демократическат а революция. Сам Солон бил поет и правел всичко, за да изведе Атина на широкия друм на общогръцката култура. Пизистрат продължил неговата политика на разширяване на кръгозора. Той въвел рецитацията на Омир на празника Панатенеи и с това открил епическото сказание като извор за бъдещата поезия. Но специалната му заслуга е в създаването на градския празник на Дионис - Големите Дионисии[8], честван в края на март и началото на април, когато задължително се представяли трагедии. Това, което само се рецитирало на Панатенеите, можело да се види на Големите Дионисии. Но Пизистрат въвел в Атина не селския Дионис, а един сериозен Дионис от Беотия[9] и може би с помощта на културни чужденци направил нещо подобно на това, което сторил Арион в Коринт.
Първият трагически поет бил от Атика, от дема Икария. Наричал се Теспид. Пизистрат го повикал в Атина и той представил в 534 г. пр.н.е. на първите Големи Дионисии първата трагедия. Това е рождената дата на атическата трагедия. Есхил ще се реди след десетина години и само за три десетилетия трагедията ще се превърне в пълноценно драматично произведение. Сега тя е все още хорова песен, а авторът, единственият актьор, отговаря на въпросите на хора[10], като сменя костюмите и маските си и създава по този начин илюзията за множественост. Играело се на кръгла площадка, заобиколена отвсякъде с публика. Понеже главното било в танца и пеенето на хора, тази позиция била напълно удобна.
Най- значителният автор между Теспид и Есхил бил Фриних. Той получил първата си награда в същата Олимпиада, когато изгонили тираните от Атина[11]. В 494 г. пр.н.е. той разплакал публиката с трагедията \"Превземането на Милет\", за което му наложили парична глоба, защото внушил слабост у атиняните, като показал трагедията на превзетия от персите Милет. Но в 476 г. Фриних се поправил с \"Финикийките\". Този път показал унинието в персийския лагер след битката при Саламин. От фриних притежаваме само няколко незначителни фрагмента.
Най-трудният въпрос в историята на атическата драма е как трагедията изоставила Дионисовата веселост и станала сериозна. Тази промяна едва ли се извършила с хрумването на един човек - на един Арион или Пизистрат. Още повече че в културата на Пизистратовата еюха имало нещо пародийно и подражателно, което напомня пародийния дух на сатировската драма. Пизистрат може би покрил с известна сериозност култа на Дионис, но едва ли по време на тиранията трагедията приела възвишен и сериозен дух.
Този дух трябва да потърсим не в повърхността на фактите, а в духовните промени на атинското общество, настъпили след изгонването на тираните при откритата демократизация на политическия строй. Солон и Пизистрат подготвили с реформите си атинското общество, колектива на равните граждани. Но чак с установяването на демократичната власт и при засилената външна опасност атиняните усетили на дело своето общество като колектив от граждани. Особено в борбата с деспотична Персия, която заплашила в началото на пети век гръцкия свят, Атина изпитала силата и виталността на демократичната система и това я изпълнило с гражданско достойнство. Новата политическа обстановка пораждала чувство за увереност и свързаност. Поколението на Фриних и Есхил живеело със съзнанието, че е създало устойчив правов ред и било изпълнено с готовност да го съхрани.
Атическата трагедия отразила тази обществена актуалност във възвишения конфликт на един абстрактен герой с някаква митична сила. Този конфликт всъщност криел действителното взаимоотношение на човека с обществото, новите връзки на гражданина с полисната общност, на която той бил подчинен и упован. Неговата личност придобивала значение именно в конфликта с общността, която я изграждала и издигала до трагическо самосъзнание.
Атическата трагедия изразявала едно mо-висше разбиране за ред и справедливост. За Омир правдата[12] е просто обичай. За Солон в началото на шести век тя има и някакво социално съдържание. Атическата трагедия завършва еволюцията на тази категория, като я поставя в основата на драмата на човечността.
Чрез трагедията поетът- гражданин се обръщал към колектива от граждани. Митът и религията му позволявали да се изрази обемно, да засегне житейските проблеми в пълнота, да им придаде една извънвременна първична сериозност. Така те звучели като важно обобщение и като пример за поведение. В света на трагедията действителният живот се издигал и пречиствал във вечната структура на митичната истина.
Конкретните обществени конфликти се стопявали в грамадния вечен конфликт. С твърде специфичния елемент на този конфликт - съдбата, атинянинът митично изразил и увереност в своето съществуване. Тя му служела за етичен център и художествено укрепявала колебанията във възприятието на справедливостта .
Атическата трагедия открито внушава морално- философски идеи, още повече че представя не толкова събития, дори не действия, а по-скоро мотивите за действие и техния духовен израз[13]. Особено в първоначалния си ораторен вид, когато хоровите партии имали превес, тя представлявала всеобща идеална лирическа реакция на действителния свят.
Атическата трагедия била немислима без робовладелската демокрация, която създала новото възприятие за света и най-важно активно отношение към човешките проблеми. Човешката активност, която дремела и във фолклорните театрални форми, покълнала при новата обществена ситуация, за да се увековечи в жанра на трагедията. Обществената актуалност проникнала в старата весела драма и станала нейно съдържание.
Важна дата в историята на трагедията е 501/500 г. пр.н.е. Тогава окончателно бил закрепен редът за представяне на трагедии на празника Големите Дионисии. В три последователни дена трима автори извеждали своя хор и се състезавали с три трагедии и една сатировска драма, като пародирали по дионисовски сериозния сюжет на трилогията. Казват, че поетът Пратин бил този, който въвел сатировската драма, за да върне трагедията към стария Дионисов празник, когато тя твърде много се отдалечила от култа на бога.
Няма данни за това как- музикалната оратория събрала зрителите в амфитеатър и се отдръпнала срещу тях, за да представи първото елементарно действие. Трудно е да си представим музиката, танца и пеенето. Още в произхода си атическата трагедия е синтетично изкуство, в което музиката и танцът имали превес. Хористите се свързвали ритуално в един култов колектив, достоен да почита бога. С времето партиите на хора отстъпили на диалога и трагедията загубила религиозния си характер, но запазила докрай своя възвишен тон. Нейните герои идват от древността и на високите контурни[14], скрили лица в маски, те представят хора с друг ръст и други възможности. Античният зрител настоявал за един своебразен митичен реализъм и представлението трябвало да удовлетвори представите му за силните и едри герои на митическите сказания.
Никога не бива да забравяме условностите, в които оживявал достигналия до нас текст на гръцките трагедии. Без музиката и митичния реализъм, без белотата на каменния театър[15] и синьото небе, под което на пълна светлина се разигравала драмата, ние губим емоционална представа за величието и размерите на античния театър.
Възможно е името на Есхил да събира повече заслуги за развитието на трагедията, отколкото имал атинянинът Есхил. Възможно е неговият принос за създаването на трагедията да се преувеличава. Но това е неизбежно. То се случва с всички, които имат първото място.
За не много дългия си живот Есхил създал 70 трагедии и 20 сатировски драми. От тях достигнали до нас 7 трагедии и около 400 фрагмента. Най-щастливият случай е, че сред тях е единствената цяла трилогия. Това е прочутата \"Орестия\". Есхил спечелил 13 победи през живота си, първата през 484 г., когато вече не бил млад човек. Роден е през 525 г. пр.н.е. в свещеното градче Елевзина и принадлежи към стар аристократическ и род. Говори се, че бил посветен в Деметрините мистерии и дори бил наказан затова, че в своя трагедия издал някаква свещена тайна. По-скоро мистериите на Деметра първи наранили неговото въображение. Той бил най-напред гражданин и войн, а после поет. Надписът на гроба му, съчинен вероятно от него, съобщавал, че на това място почива войнът от Маратон, но нищо не казвал за поета. Есхил се гордеел с участието в битките срещу Персия[16] и проявил тази скромност да премълчи поетическото си дело. Това било израз на сериозното отношение към живота на онова поколение, за което театърът е все пак нещо странично.
Младостта на Есхил съвпада с първите години на демокрацията. Есхиловите политически възгледи са издържани в духа на примирение на крайностите и спазване на мярка, т.е. в демократичния дух на първия атински реформатор Солон. Когато с времето демокрацията превишила мярката така, както я разбирал Есхил, той се оказал защитник на някои по- консервативни институции. Предполага се, че към края на своя живот Есхил се настроил съвсем скептично към новостите на демокрацията[17 ] и може би затова прекарал последните си дни в Сицилия в двора на сиракузкия тиран Хиерон. Там в Гела починал и бил погребан.
Есхил посетил Сицилия двадесетина години mо-рано по покана на същия този Хиерон. Тогава представили тържествено неговите \"Перси\". А за основаването на град Етна Есхил написал специална трагедия. Не се знае какво научил от старата драматична традиция в Сицилия, от сицилийския мим и митологичната травестия. Предполага се само, че впечатления от пребиваването в Сицилия активизирали Есхил за написването на трилогията за Прометей, представена скоро след връщането му в Атина[18]. Имало вярване, че под Етна лежи прикован Тифон, стоглавият великан, опълчил се срещу боговете и наказан от Зевс. Може би видът на пушещата Етна събудил представи и мисли за мощта на върховния бог и справедливостта на властта му. Може би в Сицилия Есхил прибавил към трилогията, чиято първа част е \"Перси\", сатирната драма \"Прометей\", в която представял възторга на изумените сатири при вида на огъня, донесен от Прометей от небето. Титанът най-напред се появил на сцената в традиционния си смешен вид.
За прерастването на сериозната оратория в драма Есхил има огромни заслуги. Той въвел втория актьор и създал вероятно сцена срещу амфитеатрално разположената публика. Той намалил партиите на хора, свел го до 12 души и увеличил ролята на диалога[19]. Негова заслуга са театралните машини, с които на сцената се спускали богове и излизали сенки на покойници изпод земята. Есхил въвел пищни декорации, разнообразил танците и музиката. Неговата дейност обхваща цялото театрално дело. Той бил автор, драматург, режисьор, композитор, балетмайстор, декоратор и не на последно място актьор. Дори само от текста на трагедиите личи редкият му синтетичен талант, способността му да показва и движи човешки маси, да съчетава слово и музика в единството на силен сугестивен двигател. Есхиловата постановка целяла мощно въздействие върху сетивата, преживяване, не само рационален извод.
За точната преценка на цялото творчество на Есхил достигналите седем трагедии са недостатъчни. Някои от тях, понятни само в целостта на трилогиите, в този си вид представляват възвишени оратории с елементарно действие, не драма. Неговите сюжети третират важно епохално събитие, което се нуждае от огромен плац време, за да се осъществи. Есхиловата трагедия третира често и човека в епохален план. Съответно и конфликтът приема космически размери. Есхил го разрешава обикновено положително, не с гибел, а с примирение и сливане. В края тържествува иманентната справедливост, която активно променя ония, които са стоели срещу нея. Драматичното действие прилича на урок по истина.
Трагизмът в драмата на Есхил рядко се преживява усложнено психологически. Колебанието на Есхиловите герои е обикновено просто и завършва с разумен избор. Затруднен, първият колебаещ се герой в гръцката трагедия Пеласг в \"Молителките\" на Есхил чувства нужда да се гмурне в дълбините на мисълта, но колебанието му свършва скоро със справедливо решение. Разколебан в правотата на отмъщението и вече вдигнал меч срещу родната майка, Орест се обръща с въпрос към Пилад. Но верният приятел му напомня повелята на Аполон и колебанието рухва в действие.
Понякога Есхил умее да създава и по-сложни психологически типове, подчинени на външната сила, но в същото време способни за собствена воля. Такъв сравнително сложен характер е убийцата Клитемнестра в \"Орестия\". Есхил я представя престъпна и страдаща, можеща да оправдае действията си, пленително активна. Разбира се, дори Клитемнестра носи нещо архаично. Нейната трагедия е външна, не е доведена до съзнанието. Няколко десетилетия я делят от Медея.
Най-силен Есхил е там, дето кръстосва старата представа за родовия грях с необходимостта от лична воля. Една надлична сила влече рода на Агамемнон към гибел. В същото време личните несъвършенства и страсти оправдават стихията на родовия грях. Старото проклятие донася гибелта на Агамемнон, но той като че ли предизвиква Клитемнестра за убийството - пожертвал е тяхната дъщеря Ифигения. Сама Клитемнестра го подканя да стъпи на скъпия килим, за да предизвика завистта на божеството и с това да му навлече нещастие. По Омировски религиозните и чисто човешките мотиви съществуват успоредно. Но общо взето, Есхил не се занимава с човека вън от цялостта на действието. В движението на хора и събитията като намира образ за всяко абстрактно положение, той като че ли музицира човешката същност.
Есхил твърде много се отдалечил от Омировата представа за боговете. Художествената традиция го карала да извежда на сцената богове. Но във възгледите си за божеството Есхил стоял много по-близко до йонийските натурфилософи - до един Анаксимандър или Хераклит. Като тях той вярвал в иманентната справедливост па света, в единния закон и единната субстанция Често някаква справедливост- закон, Есхиловият Зевс значително отстъпва от митологичната представа за бога с човешки вид. Но Есхил не е философ. И в него могат да се открият противоречия, резултат на резюмиращия творчески мироглед, наследен от Омир.
В съкровището на духовната култура Есхил е оставил един образ, който би стигал, за да се помни вечно името на поета. Прометей е може би най-популярният античен образ.
Като символ на мъченик, деятелен човеколюбец и бунтар той привличал в ново време поети, художници, музиканти, помагал им да изразят нови човешки състояния и ги сродявал. Прометей служил на френското просвещение, представил гения в периода \"Буря и натиск\", бил символ а творческа сила в естетиката на Шефстбъри, бил страдалец, бунтар или самотник за романтиците. Той станал музика у Бетовен, сто години по-късно у Скрябин. Два противни гения Микеланджело и Рубенс се помирили в него[20].
Като Едип, Сизиф, Нарцис, като много други антични образи Прометей е символ в езика на човешката култура. Наред с другите символи той осъществява косвеното присъствие на античния свят в съвременността. Благодарение гъвкавостта на подобни символи съществува културна традиция.
Но символът на бунтаря е само дума в езика на културната традиция, докато оригиналният Прометей е цял сложен и конкретен свят. Популярността на символа затъмнила оригиналния смисъл. Различните времена имали нужда само от различни страни на този смисъл. А дългата употреба го опростила, той станал почти еднозначен.
Една от благородните задачи на науката е да се грижи за символите на културата и когато станат абстрактни, да потърси в историята оригиналното им съдържание и доколкото е възможно да им върне чрез него тяхната гъвкавост и многозначност, да ги събуди за нови възможности.
На пръв поглед може да се стори, че всички мотиви, цялата драматична ситуация в \"Прикованият Прометей\" е Есхилово дело. Всъщност никое поетическо произведение не може да бъде изцяло оригинално. Напротив, само с различаването на традиционното може да се усети и разбере оригиналното в една творба.
Затова ако за символа Прометей оригинал е \"Прикованият Прометей\" на Есхил, то и той има някакъв оригинал, който отвежда далеч преди Есхил, много преди да съществува литература, във фетишисткия период на първобитното съзнание, когато родовият човек обожествявал предметите и явленията. Много прели да се очовечи в главите на хората, Прометей бил просто огънят, станал после атрибут на неговата творческа сила. Бог от по-старото поколение, той е син на титана Япет и вероятно разполагал с огъня и занаятите. Когато дошли новите богове, а с тях и малоазийският Хефест, Прометей загубил силата си. С огъня се разпореждал сам Зевс, а на Хефест олимпиецът възложил материалното изкуство и занаятите. Така изтикан, Прометей продължил да съществува като локално божество. Чествали го със специален празник, наречен Прометей kрай Атина, като устройвали щафетни надбягвания с факли. Един късен мит го представя и за създател на хората, които Прометей слепил от кал. Дори показвали мястото, дето работел титанът[21]. В конфликта на Зевс и Прометей има зърно от бунта на старото божество, което отстъпва с недоволство функциите си на бог от но-младото поколение. Но това зърно е покрито с мотиви от по-ново време.
Когато с разложението на родовото общество митологията загубила ролята на синкретичен мироглед и постепенно започнала да се превръща в литература, били натрупани толкова противоречиви версии за един мит, че се наложило да се внесе порядък в разказа за боговете. Това сторил беотийският поет Хезиод в своята \"Теогония\". Тя била вероятно главният извор на Есхил за Прометеевата трилогия, в която бащата на трагедията давал нова концепция за враждата на Зевс и Прометей.
Какво разказвал Хезиод. Когато се възцарили новите богове на Олимп, започнал пазарлък със смъртните коя част от жертвеното животно да бъде за боговете и коя за хората. Прометей, който напомня по-късния Хермес, хитро разделил жертвеното месо на две. На една страна оставил кокалите, покрити с тлъстина, а на друга месото, скрито в кожа и сухожилия. Зевс се помамил и избрал по-лошата част. (С този мит се обяснявал обичаят при жертва да се изгарят кокалите и тлъстината, а месото да се оставя.) Зевс страшно се ядосал, отнел на хората огъня и изобщо ги лишил от прехрана. Но Прометей продължил своите шеги, откраднал огъня от Олимп в тръстиково стъбло и го върнал на хората. С това пък се обяснява древният способ за запазване на огъня. Тогава Зевс го наказал жестоко, като го приковал на Кавказ. А за хората поръчал на Хефест да създаде гръцката Ева-Пандора, която им занесла с любопитството си всички злини и пороци. След много години гневът на Зевс се умирил и в прослава на своя син Херакъл той му позволил да освободи Прометей.
В друг вариант на мита се разказва, че Зевс дори замислил да унищожи човешкия род поради неговата негодност. Прометей се възпротивил единствен между боговете. Във всички случаи той е на страната на хората.
Гръцката митология представя хаотично и художествено историята на родовото общество. С измамата на Прометей, открадването на огъня, с Пандора и Херакъл са разказани цели исторически периоди и революции. Но те са смесени в свободна разказна конструкция. Тъкмо в неустановеностт а на митологичния разказ, в неговата естествена многозначност се корени свободата и широтата на разработката на Прометеевия мит от Есхил.
Той представил титана веднъж в сатирната драма \"Прометей\". Но там, наобиколен от ликуващите при вида на огъня сатири, Прометей не излизал от рамките на бурлескното Хезиодово сказание.
У Хезиод конфликтът Зевс - Прометей е нещо дребно и обикновено. Подигравчимта Прометей не само не помага на хората, но им вреди. Доброто, което им донася, цели да ядоса Зевс и те по-късно го плащат с огромни мъки. Структурно Есхил не изменил нищо - Прометей е с хората срещу Зевс и страда заради това. Но от каламбурната ситуация той създал възвишено трагическо действие.
С това той отговорил на вкусовете на своята публика, воините- победители при Маратон и Саламин. За тях театърът бил храм и трибуна и те търсели да изживеят там естетически възвишеното близко минало. А Есхил не можел да върви срещу вкуса и характера на публиката, неговата задача била да разбира и да изразява този характер. Представете си сериозна, морална и непосредствена публика, която реагира емоционално, не е капризна и няма особено силно критическо чувство. Настроена положително, тя по-скоро приема, отколкото отхвърля. За нея театърът не е развлечение, а сериозно обществено занимание. Именно за тази публика Есхил хуманизирал мита за Прометей. Пътят, по който минал шегобиецът Прометей, за да стане герой и човеколюбец, е пътят, по който буфонната игра се превърнала в сериозно драматично действие.
В митичния си вид конфликтът не бил нито драматичен, нито трагичен. При преобразуването най-напред отпаднала измамата с жертвеното месо и гневът на Зевс се оправдавал с открадването на огъня. Но сериозният конфликт изисква и сериозна цел, затова Прометей открадва не за да разсърди Зевс, а за да помогне на хората. Есхил постига едновременно две цели. Прави Прометей човеколюбец, придава му сериозни възвишени черти и намира основание за състрадание - зрителите ще състрадават на своя благодетел. Прометей се противопоставил на Зевсовото намерение да унищожи негодния човешки род и става първопричина за прогреса. За Хезиод тиранът беше причина за злото на земята. С проста градация Есхил преобръща и уголемява значението на Прометей, за да го направи достоен за конфликта в божествения план и за да включи в него съдбата на човечеството.
Но това не е достатъчно основание за състрадание. Прометей трябва да страда несправедливо. От друг митологически цикъл към благодетеля на хората се прибавя и мотивът за помощника на Зевс. Прометей помогнал на Зевс в борбата с титаните за установяване на неговия ред. Следователно новият властник дължал победата си на Прометей.
След тия промени и образите, и ситуацията са възвишени, но конфликтът все още е лиричен, защото Зевсовата сила е независима от Прометей. за да стане конфликтът драматичен, то и Прометей трябва да има някаква власт над Зевс. Той я има най-напред чрез справедливостта , която е на негова страна. Но е необходимо още нещо, за да стане тази зависимост конкретна. Тогава от цикъла за Ахил Есхил използвал мотива за голямата тайна. Темида отървала Зевс от гибел, като предрекла, че от желания брак с морската богиня Тетида ще се роди син по-могъщ от бащата, който ще му отнеме властта. Зевс се отказал от намеренията си, а Тетида се омъжила за царя на Фтия Пелей. Есхил смесил Темида с майката на Прометей Гея и така титанът научил толкова важната за Зевс тайна за брака с Тетида. Тази тайна става неговата сила срещу Зевс. Тя поставя в зависимост върховния бог. Така конфликтът звучал вече и драматично, и трагично.
Всички промени Есхил извършил съобразно с възможностите на мита и съобразно с необходимостта от сериозно възвишено действие. Но дотук той бил малко нещо идеолог и философ. Истинската работа на поета и драматурга започнала с претворяването на сюжета в слово и движение, в музика и декор.
Митът за Прометей Есхил развил в трилогия. Оцеляла само първата част. Другите две \"Освободеният Прометей\" и \'Прометей- огненосец\" не достигнали до нас. Въпреки това \"Прикованият Прометей\" внушава достатъчно убедително колосалните размери на цялото.
Есхил разделил наказанието на Прометей. В първата част на трилогията той е прикован на края на света в Скития и чак във втората трагедия след 30 000 години, прекарани в дълбините на Тартара, ще бъде прикован в Кавказ. Тогава наказанието ще бъде отежнено с орела, който ще кълве вечно прерастващия черен дроб. Есхил взел тази подробност от мита за великана Титий.
На сцената скалата била изобразена. И ударите на Хефестовия чук звучали действително. Това поразявало публиката. Прометей мълчи. Той ще проговори, когато стане напълно неподвижен и сам. Словото ще бъде тогава единствената възможност за израз. Но макар да мълчи в пролога, Прометей се оформя в реакциите на тия, които го приковават, служителите на Зевс - Сила, Власт и Хефест. На Власт й стига знанието \"единствен свободен е Зевс, властителят[22] , за да бъде дръзка и враждебна. Нейните ритмични подкани към Хефест разкриват робската ярост на слугата. Хефест, напротив, съчувства и се колебае, за него освен подчинението има и други връзки - роднинството и дружбата. Есхил изгражда от естественото сродство на двата бога на занаятите емоция на привързаност. С ударите на чука расте страданието на Прометей и състраданието на Хефест. Но приковаващият се подчинява на новия ред, който откъсва ръцете от сърцето му. Когато след малко Прометей заговори за Зевсовата несправедливост , Есхил вече ще я е внушил с позицията на Хефест.
Останал сам, Прометей издига глас, мълчаливото страдание се излива в реч:
\"Аз, богът страдам от ръцете божии!\"
Противопоставен о е това, което не бива да бъде противопоставен о: богът страда от бог. Това е равно на световен катаклизъм. И тази несъвместимост се разпада на нови несъвместимости : той не може да мълчи, нито да говори; знае, че нищо неочаквано не ще го сполети, но въпреки това страда. Богът Прометей страда напълно по човешки в самота и неподвижност.
Дали страданието и неговите причини ще изчерпят трагедията? Оратория ли ще бъде тя? Сцената се оживява от хора на Океанидите. Те притичват с боси нозе, ударът на чука ги е смутил в \"далечния пещерен кът\".
Съчувствието на Хефест сега продължава в песента на женските божества, които по природа са състрадаващи. Те разпитват. Есхил подготвя далечната развръзка на трилогията. Прометеи е сгрешил пред новото божество, кост\" наложило опре челен ред, разпределило длъжностите и почестите. И огънят се паднал на Хефест. А Прометей дръзнал да наруши хармонията, вмесил се в реда. Есхил не отделя историята на Прометеевата грешка спрямо Зевс от съчувствието на Океанидите. Всеки факт от миналото се реагира в настоящето и всяка нова реакция извежда нещо от миналото. Изведнъж на повърхността излиза най-важното:
\"ще почувства нужда блаженият цар съзаклятния план да разкрия!
Че той ще отнеме от него и скиптър, и чест.\"
Трагедията ще бъде истинска драма, защото страдащият Прометей може да причини с никаква тайна страдание на Зевс. Следователно божата воля не е изключителна и те двамата с Прометей са истински антагонисти. Наистина Зевс не се явява никъде. Други представят силата и властта му с това Есхил умело избягнал принизяването на божеството в пряк диалог с Прометей. Но неговото появяване не е необходимо. Зрителят знае за него толкова определени неща, колкото и за Прометей. \"Зевс е тиран и закон е сега произволът му.\"
Политическото съдържание на понятието \"тиранин\" само характеризира Зевс. Новият бог е узурпирал властта и макар да е въвел ред, той наказва Прометей не в името на някаква справедливост, а от властничество и амбиция. С това демократично тълкуване на властника Зевс Есхил подготвя Софокловия Креон[23] .Дали напомнял на зрителите за Пизистратовата епоха, или за тиранията на Хнерон, която наскоро видял в Сицилия? Независимо от реалните факти, които се крият зад образа, Есхил създал актуален образ. Но той е също етап в развитието на Зевс, показано в изгубените части на трилогията. С думите \"безмилостни са всички нови властелини\" се намеква за промяната, която ще претърпи богът в своето развитие.
Есхил представил всички страни на драматичната хармония: страданието за справедливо дело, тирана Зевс, съчувствието, тайната, коя го ще промени непримиримия върховен бог. Нататък той ще комбинира тоновете, ще повишава един, ще приглушава друг. Майсторството на Есхиловия израз не е в логичността на драматичното развитие, а в едновременното внушително движение на мотивите.
В първия епизод Океанидите научават от Прометей неправдите на Зевс - Прометей и майка му Темида-Гая били \"Зевсови поддръжници\" в борбата с Кронос, но Зевс забравил благодеянието, след като Прометей спасил смъртните от гибел. Океанидите изтръпват - направил е нещо прекомерно, това е грешка, нима не е знаел. \"Аз знаех всичко\", отговаря Прометей. \"Да, чуйте, исках, исках и така сгреших!\" Мотивите стават все по-ясни в общото движение. Прометей е не само мъченик за хората, той е доброволен мъченик. Неговата трагедия, преминала през съзнанието, се извисява и става символ на човешка активност. Гордата деятелност поражда винаги страдание.
Съчувствието на Океанидите е смутено от прекомерността на Прометеевото дело. На крилат кон долита баща им Океан за ново съчувствие, по-мъжествено и по-принципно на пръв поглед. Океан съветва:
\"Виж кой си, промени си характера,
да стане нов, защото нов е властелинът.\"
Океан желае да примири, той е дух на отстъплението, на подчинението и разума. Но тъкмо когато се готви да отлети при Зевс да моли прошка за непокорния, Прометей го уплашва с едно единствено \"гледай да не разгневиш сърцето му\". Изведнъж разумът се превръща в страх, а съчувствието в благоразумие. Океан и Прометей силно контрастират. Единият е способен да страда хиляди години, у другия доброто намерение се стопява за няколко минути. От този епизод титанът излиза още по-възвисен.
Но увереността, че е прав и че ще дойде ден на спасение, не намалява страданието, защото Прометей страда физически в настоящето. Размисълът не утешава, а издига страданието на по-висока степен, на степента на парадокса:
\"Да. толкова неща открих за смъртните нещастен аз, а ето, сам не зная как да се спася от днешните страдания.\"
Прометей подробно излага своите благодеяния към хората - това минало на подвига, увеличаващо сега мъката на настоящето, онази сила на деятеля, станала причина за неподвижното страдание. Той не само спасил от гибел човешкия род, като се застъпил за него единствен сред боговете. Прометей отворил очите и ушите на хората, научил ги да строят домове, да разпознават звездите. На него човешкият род дължал писмото \"всепамет и всемайка на изкуствата\"; на него знанието да гадае по вътрешностите на животните и \"незнайните знамения на огъня\". Прометей създал цивилизацията и прогреса, като извел човека от тъмнината на миналото. С образа на Прометей Есхил открил нов възглед за хода на човешката история.[24] .Докато за Омир и Хезиод златният век се намирал далече в миналото, а след него следвали епохи на упадък, Есхил видял с исторически очи хода на човешкия прогрес и символизирал този възглед в делото на човеколюбеца Прометей, който дал сила и единение на скоросмъртния човешки род.
Прометеевото щастие е в миналото, когато творял за хората. Настоящето е нещастие. Той страда и от контраста на миналата мощ и настоящата немощ. Границата на трагизма е спасителното знание, че Зевс е по-слаб от съдбата и нему не е съдена вечна власт. Щом се яви опасността действието да стане патетична оратория, излиза на помощ тайната. \"Ти криеш нещо важно без съмнение\" - казва обезпокоен и ангажиран хорът. Тайната, която ще спаси Прометей, е драматургичната сърцевина на трагедията. Тя поддържа равновесието между двамата антагонисти.
Есхил държи здраво юздите на трите стихии: епическата - власт- справедливост, лирическата - страдание- съчувствие и драматургическа та - тайната. Щом придаде на една по-голяма сила, тя се предава органично и на другите.
На сцената излиза гонената по света и превърната в крава Ио - жертва на Зевсовата любов и Херината ревност. Още едно несправедливо страдание, причинено от Зевс, закрепява каузата на Прометей, прави я обективна и силна. Прометей все пак е сгрешил нещо, \"прекомерно... почел смъртния човешки род\". Ио е виновна само с красотата си. \"Не е ли безсърдечен повелителят на боговете?\" Ио научава бъдещето на своите страдания от страдащия Прометей и възкликва: \"Да умреш веднъж е по-добре, отколкото да изнемогващ всеки ден\". \"На мене и смъртта не ми е дадена\" - отговаря Прометей и вълната общо страдание и съчувствие се разделя. Титанът страда повече, защото е безсмъртен. Но той няма да страда вечно. Отново има нужда от тайната и в диалог с Ио Прометей я разкрива почти напълно: Зевс желае брак, от който ще се роди син, по-могъщ от него и спасението е да свали оковите на Прометей, за да научи какъв е този брак. Хорът най-после разбира в какво е силата на Прометей.
Но Ио научава още нещо - далечен неин потомък след 13 поколения ще стане освободител на титана. И на него както на нея сега Прометей ще посочи бъдещия път. Скрил се зад титана, Есхил с любознателностт а на учен и пътешественик указва на Ио страните и племената, през които ще мине нейният мъчителен път. Щастлив повод, за да прояви младежката ревностност на своето поколение към знание и движение.
Отново сме в допир с пластичната техника на Есхил. Ио се свързва с цялото с няколко връзки - по аналогия, защото страда подобно страдание; по контраст, защото тя смъртната страда в движение; докато Прометей безсмъртният страда в неподвижност; сюжетно, защото е баба на Херакъл, бъдещият освободител на Прометей. Включено с няколко основания, страданието на Ио звучи органично в цялото.
С изчезването й всичко е свършено. Тайната не може да се изрече по-ясно, справедливостта е изцяло на страната на Прометей. За момент се нарушава хармонията, губи се лицето на антагониста Зевс. Тайната трябва да достигне до него и да го засегне. Останал сам, Прометей я изрича дръзко към небето като явна заплаха. \"И как не тръпнеш, като богохулстваш?\" - нита хорът. \"Защо да тръпна? Смърт не ми е съдена\" - отговаря смело Прометей. Страданието се превръща в бунт, за да бъде предизвикан антагониста Зевс. \"За мен е по-нищожен той от нищото.\"
Зевс се появява в лицето на Хермес. \"Слуга на повелителя\" го нарича Прометей. Той повтаря Власт от пролога на трагедията. Но сега титанът не мълчи. Започва яростна схватка на два типа поведение. Хермес е дошъл да научи какъв е бракът, който заплашва Зевс. На робската му дързост Прометей отговаря с дързостта, на чиято страна са свободата и справедливостта . Хермес заплашва, Прометей упорства, хорът тръпне. Бунтът на титана минава всички граници. Тогава Зевс задвижва стихиите, продънва го в дълбините на земята и го връща от бунта в страданието.
Кулминацията е в самия край на трагедията[25]. Нарастването върви успоредно с разкриването на Прометей, която остава в центъра на действието. Композицията на \"Прикованият Прометей\" непосредствено зависи от характеровото развитие на главния образ. С пулсацията на всеки нов диалог бунтът нараства, за да свърши с катаклизъм...
Споровете около смисъла на \"Прикования Прометей\" напомнят споровете около \"Хамлет\". Пък и не само в това има прилика между Есхил и Шекспир. Публиката и на двамата ги разбирала конкретно. Но с изчезването на обществено- психологическат а атмосфера, която дишали, те станали трудни за разбиране и предложили богата храна за абстрактни изводи и постройки.
Така от \"Прикования Прометей\" оставал жив само някой момент от цялото - бунтарството или богоборството, или пък само страданието, или дори самият факт на приковаването, което напомняло на християнския апологет Тертулиан, например разпъването на Христос. Но безусловно неразбираема и чужда за бъдещите поколения останала ясната цел на Есхил да покаже тържеството на универсалното единство-добро. Неговите герои страдат, за да достигнат до знанието за това единство. Затова Есхиловият Прометей е по-богат от символа Прометей.
Рядко има друг образ, чиято история да може да предаде така пълно движението на човешката култура като Прометеевия образ От вярата, че е огън през Хезиод, Есхил, Тертулиан, Беикън, Волтер, Гьоте, Шели, Маркс до Андре Жид и Йоханес Бехер той е като дума която се обогатява и обеднява, става привлекателен или войнствен, оръжие или жалба, служи за оперативен символ на реалното безсмъртие на човечеството. В това отношение символът е повече от богатия и сложен Прометей на Есхил.








Прикованият Прометей
Т
ези, които твърдят, че знаят какво е съдържанието на Есхиловия театрален опус върху мита за Прометей, са големи смелчаги. Защото до нас е достигнал изцяло само текстът на “Прикованият Прометей”, а пък е имало и още две части - “Прометей Огненосец” и “Освободеният Прометей”. Освен това “Прикованият Прометей” е втората по ред трагедия. Имаме нещо без начало и край. Все едно хващаме по телевизията само втората серия от трисериен филм. Затова и когато мислим върху това дали трагедията на Есхил има или няма завръзка, кулминация и развръзка и по-скоро не ги откриваме, поне не в очаквания от нас вид, причината за това се крие главно в този факт. “Прикованият Прометей” много прилича на онези мраморни гръцки скулптури от класическата епоха, които са с отчупени крака или ръце, с отронени носове или откраднати глави. Без да се има предвид тази изгубена днес цялост, изобщо няма да може да се реконструира задоволителна картина на Есхиловия труд.
Н
еуместно е да се твърди, че Есхил не е познавал този банално ефектен начин за въздействие на зрителя - тритактовостта на завръзката (която въвлича в действието и те прави съпричастен на един интересен и вълнуващ сюжет), кулминацията (която трябва да те преобърне и трансформира, да те зашемети, точката на най-силния натиск на творбата върху теб) и развръзка (която да те освободи от напрупаното напрежение и окончателно да те промени). Не че тези елементи липсват в “Прикованият Прометей”. Обратно, Есхил подобно на Омир е автор, при когото едно парче от пъзела е организирано като целия пъзел. Завръзка, кулминация и развръзка има както отделната трагедия, така и трилогията като цяло - за това знаем от единствената напълно запазена трилогия на Есхил, “Орестия”.
С
иметрията е една от отличителните черти както на “Илиада”, така и на Есхиловите произведения. Есхил е майстор на широките платна, на мащабните творби, за чийто епически произход историците са единодушни. Но и от много характеристики на трагедията се вижда, че тя си носи епическия ген.
Р
аботата е там, че Есхил е сред онези автори, които са страхотно ценени от съвременниците, но които след това се превръщат в класици, които никой не разбира и не чете (като казвам “чете”, имам предвид по-модерните времена, когато текстовете за театър могат да се ползват и като книги). През 5 век пр. Хр. Есхил е авторитет, защото, първо, в неговите трагедии се дискутират най-високите идеи на времето. Второ, защото са били смятани за високохудожествени.
З
а разлика от произведенията на малко по-късните Софокъл и Еврипид в Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери. По-скоро става дума за герои-идеи. Това съвсем не означава, че не са художествени или увлекателни. Та дори и в литературата на XX век съществува така нареченият “роман на идеите”, в който положението е горе-долу подобно. Значи, ценели са Есхил по причини, заради които в друго време друга публика би го освиркала като безинтересен. Но това в никакъв случай не означава, че веднъж завинаги той е безнадеждно остарял.
Т
рагедиите му са били считани за 24-каратова поезия. Това е втората причина да бъде тачен. Той се е придържал към Омир, но е употребявал и нови художествени средства. Сам обичал да казва, че “се храни с трохите от богатата трапеза на Омир”. Наистина ползвал Омирови сюжети и пишел с най-високи интонации и патетизъм съвсем според стандарта за качество, наложен от Омир. Но във формата направил много промени. Отдалечил трагедията още повече от епоса, от който произхождала. Докато предходникът му Теспид все още ползвал само един актьор и трагедията представлявала неравностоен диалог, в който актьорът като спарингпартньор само пита Хора, който отговаря надълго и нашироко, Есхил въвел втория актьор и така създал условия за конфликт между герои, условия за истински драматургичен сблъсък. После - на трона на всемогъщото при Омир сравнение Есхил коронясал метафората и етимологията. А какво беше метафората? Етимологията й е “пренос” (“мета” означава “през”, “върху”, а “фора” е форма на глагола, който значи “нося”). Значи метафора - това е преносното значение. Афористично казано - сравнение, оперирано от своето “като”, от връзката между уподобяваните лица или предмети. В трети епизод на “Прикованият Прометей” се казва, че “Салмидес разтваря челюсти”, докато Омир би казал, че Салмидес са скали, които се разтварят и затварят като челюсти. Метафората е по-стегната и ударна от бъбривото сравнение. А етимология - това е проследяването на произхода на думите и понятията. В същия пасаж, в който се говори за Салмидес, има и пример за етимология. Прометей разказва на кравата Ио какво я чака и пътьом казва, че ще стигне Босфора - “сиреч Крави брод”. Босфор значи точно това - “място, през което минава (или е минала) крава”. Протокът ще се казва така точно защото оттам ще мине Ио.
Б
езспорно Есхил е бил голям майстор на стила. С една дребна стилистична хватка той е можел да създаде атмосфера, да въвлече зрителите, да ги направи съучастници в живата картина на разиграващите се събития. Той не е познавал декорите в оная форма, която им придава Софокъл. Затова е било много важно по други начини да убеди зрителя, че случващото се е истина, да го накара да забрави, че е само на театър. Прочут пример от друга трагедия - трагедията “Перси”, е имитацията на бойните викове на варварите перси в песните на Хора от персийски старейшини.
Н
о Есхил скоро, за няколко десетилетия, започнал да изглежда твърде патетичен. След появата на Еврипид, всъщност след разширяването на демокрацията, когато на власт дошли по-ниски прослойки, Есхил станал неразбираем и непопулярен. Друго си било да си психолог като Еврипид. Да пренесеш конфликтите изцяло в дома, в семейството.
Д
окато при Софокъл и Еврипид героите са хора, при Есхил в ролята на героите виждаме само богове и дори по-скоро стихии. Когато Прометей е наказан, той потъва сък скалата както не би могло да се случи на никое човешко същество. Самият Прометей се обръща в монолозите си единствено към стихиите, към силите на природата - в началото и края главно към Въздуха. Всички герои на “Прикованият Прометей” носят следите на стихиите, от които произхождат: Хефест и Прометей са свързани с огъня, яхналия крилат кон Океан и крилатите океаниди - с водата и въздуха, Хермес - с подземната земя, Ио - със земята.
С
тана дума, че Есхил не винаги е бил това, което е сега, и може би невинаги отсега нататък ще бъде това, което е сега. Все пак всяко време има своята представа за театъра и за класиците му. По времето на старогръцките поети-драматурзи трагедията не е била и литература, нейните функции са били да въздейства върху гражданина посредством възможността за идентификация с героите, които са били представяни на живо пред него. Интересно е мнението на професор Александър Фол, един от специалистите у нас по темата “антична култура”. Той разказва как театралната форма получава възможност за развитие, подкрепяна от атинската държава. Тиранът Пизистрат неслучайно строи театри за представления на Дионисовите обреди. В театъра той и съветниците му са виждали политически инструмент - в никакъв случай точно пропаганда, но при всички случаи нагледен начин да се говори за обществените проблеми. Пизистрат бил един от онези владетели, които са дошли на власт като узурпатори (старогръцката дума “тюранос” е значела точно това), защото, въпреки благородния си произход, идва на власт с помощта на най-бедните селяни от планинските околности. Но като управник се огражда с многобройни съветници измежду поетите и философите на своето време и наред с реформите, които извършва (а те са доста), поканването на Теспид в Атина и поставянето от него на първата трагедия на Големите Дионисии през 534 г. пр. Хр. са актове с голямо значение за държавата.
Д
оказателство за политическата роля на трагедията е един случай с поет, който е побеждавал в състезания преди Есхил да се появи на хоризонта, но и далеч след Пизистрат, тъй като състезанията между трагиците са въведени чак някъде около 500 г. пр. Хр. Това е случаят с Фриних. В 494 г. пр. Хр. той разплакал публиката с трагедията си “Превземането на Милет” и му била наложена парична глоба. В тази трагедия той представял ужасното зрелище на превзетия от персите град Милет. Милет бил един от двата огромни като територия, жители и значение гръцки градове в Мала Азия. Задачата на Фриних била, така да се каже, да нахъси атиняните за участие в задаващите се гръко-персийски войни, а вместо това с трагедията си той ги отчайвал. Внушавал им слабост. А поставянето на една трагедия било толкова скъпо за онова време, колкото някой холивудски епос от типа на “Гладиатор” или “Терминатор II”. Та с парите за декорите и актьорите можели да оборудват поне един боен кораб от клас “триера”. Да не говорим, че в началото държавата имала и други разходи, свързани с театъра - на зрителите било плащано да ходят на театър.
Е
схил винаги е поставял трагедии с политическо звучене. Например занимавал го е проблемът за Ареопага. Той е искал да се запази значението на този свещен съд в момент, когато неговата песен е била изпята - демокрацията е изисквала други начини за въздаване на гражданска справедливост. Чрез трилогията “Орестия” Есхил показал, че е против превръщането на Атина в имперски град, че е против богатството, което разваля.
Т
ова съвсем не значи, че трагедиите му са били пряка агитация. За такава деградация на театралното действо е било малко раничко. И всеки, който прочете “Прикованият Прометей”, ще се убеди без проблем. А в “Орестия” далеч по-важно от политическите намеци било да се напомни на зрителите, че всичко трябва да се мери с нравствените критерии, които винаги са пуснали корени в миналото. И днес се случва, когато се говори за политика, да се намеси категорията морал. Но това са все предизборни трикове - модерната държава е рационална и моралът няма нищо общо с реалната политика. За Есхил не е било така.
А
ко може да се обобщи какво все пак е било основното послание на Есхиловата трагедия, то това е била идеята за Съдбата. Есхил постоянно напомнял на атиняните, че дори безсмъртните богове са безсилни пред Съдбата. Какво остава за човеците, тези “еднодневки”, на фона на голямото време на боговете. И все пак - единоборството на човека със Съдбата, единоборство смело, но предрешено, е било една от главните теми на старогръцката драма изобщо. Защото в живота на античния човек сляпата случайност е играела решаваща роля, а строгите, жестоки механизми на битието изглеждали наистина непознаваеми, неподвластни на волята и разума. Не бива да забравяме, че гърците от онова време били хора, склонни към анализ и рационално осмисляне на нещата. Те вярвали в силата на разума.
И
деята за всемогъщата Съдба присъства и в “Прикованият Прометей”, където нищо не се случва, без да е било предвидено от мойрите, които предели нишките на живота. И Прометей, но и Зевс се подчиняват на предписаното. Тъй че всеки ще получи заслуженото за своето поведение. Но Съдбата може да се открие и във всички останали трагедии на Есхил. Например в трилогията “Едиподея”, от която е запазена само последната част - “Седемте срещу Тива”. Поставена в една от щастливите години на атинската държава, тя напомняла на гордите с успехите си атиняни, че нищо не е вечно, че опасности дебнат отвсякъде, че не бива да се предизвиква Съдбата.
В
ината на героя в старогръцката трагедия всъщност винаги се състои в несъобразяване със Съдбата, с полагащото ти се. Именно престъпването на предначертаното, нарушаването на наследения ред е хюбрис, светотатство. Защо все пак в недостигналата до нас трета част на трилогията Прометей се примирява и разкрива на Зевс тайната на неговото сваляне от власт? При всички случаи не от страх. Не от страх, а защото чрез страданието той е стигнал до знанието и е осъзнал неразрушимите връзки, който спояват световния ред.
И
зключително любопитен е фактът, че един от убедените в прогресивното развитие на човешкото общество философи на XIX век, Карл Маркс, е бил страстен поклонник на Есхил. Маркс, мислителят, който е бил убеден, че човечеството се развива с помощта на революционни промени, е харесвал Есхил, който е консерватор, привърженик на един вече остарял за времето си (средата на 5 в. пр. Хр.) държавен модел. Пазител на заветите на маратонското време1, защитник на модела за живеене и мислене, чрез който, според него, обединилите усилията си гърци съкрушили азиатските пълчища, Есхил не скрива недоверието си към всяко нововъведение. Но за Маркс Есхил, наред със Шекспир, е един от “най-великите драматурзи, които някога е създавало човечеството”. Това може да се обясни с възможността Есхил да е бил криво разбран. Наистина, за Маркс Прометей например е типичен бунтар, който изразява несъгласието си с авторитарния режим на Зевс. Но за него Прометей е и хуманист - готов на саможертва в името на човечеството. А за избора на Маркс от значение са били и мащабите на Есхиловата трагедия, великанските образи, които обрисува в тях.
В
сичко е великанско. Актьорите са ходели на високи, много високи обувки - котурни. Носели са внушителни маски. Представлението на една трилогия траело цял ден, а в състезанието участвали трима драматурзи. Тъй че съвсем като в народната приказка зрителите “три дни яли, пили и се веселили”. Известният режисьор Питър Брук, пък и не само той, днес също поставя Есхиловите творби по този начин - с дължина цял ден. Но днес това вече е експеримент, на тези постановки ходят малцина особено издържливи почитатели на театъра.
“Прикованият Прометей” има много общи черти с епоса, в частност с Омировите поеми. Още в пролога всеки съвременен читател може да се убеди какво място заемат изрежданията, колко повторително е изградена трагедията. Под натиска на Власт Хефест приковава първо едната ръка на Прометей, после другата, след това забива клин в гърдите му, след това с верига оковава ребрата му, стяга в железа краката му. И през цялото време Хефест е ръчкан, съпротивлява се с думи, вайка се. Читателят днес остава с впечатлението, че не е изпусната нито една подробност от приковаването. То е прекалено детайлно, нищо не е останало за доизмисляне от читателя, за досещане. Всичко е изведено наяве. Когато по-късно Прометей разказва какво е направил за хората, той става направо досаден в подробния си разказ. Почти (почти - защото не е чак толкова конкретен, предметен, изброителен, нагледен) в стил Омир той изрежда самовлюбено какво е изобретил или дарил. Ами когато предсказва бъдещето на Ио? Тогава наистина става страшно: той споменава какви ли не места - една подробна картография на познатия свят, след което пък раздипля генеалогията (произхода и родствените отношения) на героите от царския род, на който тя ще сложи начало.

rosencetooo
01-13-2008, 13:27
dobre mersi mnogo .. mislq 4e vsi4ko tova 6te mi pomogne mnogo za klasnoto .. mersi otnovo hqh :P :-)

elenageorgieva7
01-23-2011, 13:31
СПЕШНО МИ ТРЯБВА АНАЛИЗ НА ПЪРВИ ЕПИЗОД НА ПРОКОВАНИЯ ПРОМЕТЕЙ ! АКО МОЖЕ ДО ДНЕС