sexa_na_kompleksa
01-13-2008, 12:06
Виж това:
ЛИЦЕМЕРИЕТО
/есе/
Лицемерието е порок – голям човешки недостатък, който винаги е съществувал. Всъщност синоним на лицемерието е двуличник.
Имало е лицемери винаги, във всяко чов. Общество, дори и сега в света на Демокрацията продължава да си съществува, защото злото и лъжата са неотлъчни спътници на лицемера, който под маската на добронамереност и сърдечност прави злини. Струва ми се, че лицемерието в каквото и да е общество да живеят хората и колкото и напреднало да е, то то е неунищожаемо, дори мисля, че се развива.
Ако Молиер ни показва във “Тартюф” /от едноименната ком./ един двуличник, който се представя пред обществото като скромен, безкористен, набожен и строг моралист, с една дума свят човек, той в действителност е шарлатанин, безбожник, похотливец, прелъстител, алчен за пари и имоти и пословичен чревоугодник, то съвременния двуличник ми се струва, че е не по-малко опасен.
Обикновено двуличникът във всички случаи е контактен, любезен изобретателен и приятен. И няма как. Всеки добър, доверчив човек общувайки с лицемер, не би помислил, че може да бъде измамен от този толкова “мил и добронамерен човек”, защото самият той не си е сторил това. А примери безброй. Измамник предрешен като митничар, любезен, умен, знаещ пред сградата на софийската митница така омаял с обещания някакъв човек и му прибрал накрая 18 000 лв. Друг от месеци търсен от полицията престъпник, любезен, изтънчен, вещ, срещу услуга за намиране на работа, за изготвяне на документите си докарвал по 5 000 лв. мес. заплата. Обикновено всички тия двуличници са крадци, мошеници Някаква жена ходейки по опашки магазини, се запознава с възрастни хора и когато им иде на гости ги приспива със сънотворни таблети и им ограбва цялата покъщнина
Примери за лицемери, за двуличница много. Още Молиер във своята комедия “Тартюф” ни съобщава за героя си, че е отдавна търсен престъпник. Още преди повече от 300 год. Човечеството е разбрало последиците от подобни субекти, властта тогава е била безкомпромисна към тях, както и сега. Защото макар лицемерието на иде не е такъв тежък порок като убийството но то също убива, макар и непряко. Ограбени хора във отчаянието си самоубиват, давят, стрелят, бесят. Какво са финансовите пирамиди преди години, които оставиха без пари и покрив хиляди хора в големите градове. Каки са приватизациите, които последваха по-късно. Това са крупни измами под лицемерното прикритие за добре вложени пари, но всъщност си е тотално ограбване.
И сега лицемерието си го има, то се шири по всички етажи на властта.
Колцина са депутатите, които работят за совите избраници? Останалите са лицемери, хамелеони,демагози, които работят единствено за себе си.
Лицемерието е порок и като недостатък на обществото ни тотално го отричам. Сега във време на народовластие, когато има свобода да изразиш себе си, да порицаеш съгрешения, нека всеки от нас има само едно лице - лице, което да показва без да се срамува. А това зависи от нас.
Лицемерието
В днешно време е почти невъзможно да не срещнеш човек,който е лицемер.Всъщност всеки човек малко или много е такъв,е може и да има някакви изключения,но определено те се броят на пръстите на едната ми ръка.Не знам как е било преди,но сега е така.Всеки гледа да смачка другия,който може би му е приятел.Опитва се да ти спечели доверието,казва ти уж всичко,което мисли,а зад гърба ти те прави едва ли не,най-голямата отрепка на света.Лицемерието,то ни заобикаля,то е навсякъде около нас.Има го дори в малките дечица,които се води,че не разбират почти нищо заради възрастта.Има го в мен,в този до мен,зад мен...има го навсякъде.
Преди време една позната ми каза,че ако си лицемер,можеш да постигнеш всяка цел,която си поставиш,но аз не смятам така.От една страна,тя е права,защото винаги тези,които могат остават в сянка,а другите "можещи" са на преден план.Но всъщност какъв е смисъла на това да имаш две лица?Пред единия си един,а пред другия друг?Не е ли по-добре хората да те опознаят,такъв какъвто си,но като един,а не като два варианта?Защо задължително като си поставиш някаква цел,трябва да нараниш някого?Може би заради двете лица!Защото първото е добро,подкрепящо,обичащо,а второто мразещо,зло,винаги гледащо да те нарани.Да,това е лицемерието!
Но лично на мен ми е направило впечатление,че най-голямо лицемерие има при известните хора-певци,актьори,водещи на TV програми и прочие.При тях както и при голяма част от хората,то е нещо естествено,нещо,без което не може...Тоест искаш ли слава,пари и отворени врати навсякъде,трябва да бъдеш един от тях.
Не знам как е било преди,но сега е така...Лицемер ли си всичко е твое,е почти всичко.За да поемеш по този път,трябва и да се замислиш дали си струва,защото освен печалба,можеш и да получиш голяма загуба.Тази загуба може да е любовта,приятелството и още много други,но те са най-важни,защото без тях не можем!!!
Ето и за втората тема, но е върху "Хамлет", не знам дали ще ти помогне:
Съмнението като житейски принцип
(есе върху „Хамлет”)
Съмнението не е разрушение, то оставя нещото да бъде налице. То превръща фактите в идеални същности, битието в идея. Съмнението е и в основата на Шекспировата трагедия „Хамлет”.
Да се съмняваш в нещо, означава да оставиш нещото като чисто интелектуално съдържание, да не променяш съдържателно нищо в него, и заедно с това да го снижиш до ранга на предположение, като едновременно с това го възвисиш до ранга на идея. Поставянето под съмнение на даден въпрос отдава на човек възможността да премисли своите бъдещи действия.
В ренесансовото произведение „Хамлет” съмнението е изразено чрез меланхолията. Главният герой е представен като меланхолик – той бързо възприема ситуацията, в която се намира, но бавно й отреагирва. Хамлет се колебае дали да отмъсти за убийството но баща си, или не. Поставен е под съмнение въпросът дали изобщо има някакъв смисъл, или полза от отмъщението. Това е доказателството, че идеалът на ренесансовия човек е достигането на един хармоничен и хуманистичен свят.
Всеки човек обаче тълкува съмнението по свой собствен начин. За едни то е израз на тяхната разумност. Човек, който поставя под съмнение своите действия и размишлява върху тях, е наричан разумен от тези хора, хората, които смятат съмнението за разумно действие. Съмнявайки се, те се стараят да избегнат конфликтите, до които може да доведе една необмислена постъпка. За тях това е една голяма стъпка в човешкото развитие, тъй като е признак на рационално мислене и силен стремеж към идеализиране на обществото чрез преосмисляне на действията.
За друга група хора съмнението, тази нерешителност, това продължително премисляне на всяка постъпка, е знак за страхливост. За тях да се съмняваш, означава да изгубиш вяра в себе си, в действията си, в тези, които са около теб, в идеала и хармонията. Този тип съмнение е за хората, бягащи от реалните последствия на своите дейности, страхуващи се от това какво би ги чакало, ако направят това, което им се иска, без да се тревожат за това, върху което действието им ще има отражение. За мен съмнението е може би точно този вид. Когато се колебая в действията си, то обикновено е от страх за това, което ще последва. Но не толкова често се съмнявам. Нашият ренесансов герой обаче е винаги в съмнение. Но той не се страхува да извърши нещото, което си е намислил, а набляга на разумното, на размисъла за това, дали е необходимо едно необмислено действие, само заради отмъщението.
Съмнението не променя решението за действие. То променя начина и средствата. Като житейски принцип съмнението е играло важна роля в епохата на Ренесанса, играе я и в днешно време. То е израз на стремежа към идеалното и хармоничното, който стремеж може да се осъществи само с помощта на усъвършенстваните чрез осмисляне действия. Ясен пример е и трагедията „Хамлет”. Шекспир е представил в нея ренесансовия, стремящ се към идеал, но и същевременно трагичен човек, за когото съмнението не е достатъчно средство за осъществяване на хармония и съвършенство, и който в същото време поставя под въпрос съществуването им.