kael_thas_II
01-15-2008, 23:16
нямам тези за образите на двамата но мога да ти дам теми варху образите им ! Дано успее6 да си отбере6 не6то!
Ето ги:
Ахил - Първият трагичен образ в "Илиада"
Омировият епос „Илиада” е показаhttp://www.teenproblem.net/forumтелен за възгледите, разбиранията и ценностната система на античните елини. Поемата пресъздава фрагмент от Троянската война, без да се постаhttp://www.teenproblem.net/forumвя акцент в съдържанието й върху хроhttp://www.teenproblem.net/forumнологичното развитие на междуполисния конфликт. Вниманието на Омир е наhttp://www.teenproblem.net/forumсочено към разкриването на нравствеhttp://www.teenproblem.net/forumната същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхиhttp://www.teenproblem.net/forumщение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалhttp://www.teenproblem.net/forumност, макар да остава уязвим като всеhttp://www.teenproblem.net/forumки смъртен.
Ахил се явява олицетворение на синhttp://www.teenproblem.net/forumтезираната представа за съвършенстhttp://www.teenproblem.net/forumвото на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античhttp://www.teenproblem.net/forumния воин - физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство. Придържайки се към нравстhttp://www.teenproblem.net/forumвената категория „айдос”, т. е. „вечен”, той се оказва модел за подражание и средство за идентификация на общhttp://www.teenproblem.net/forumността, към която принадлежи. Параhttp://www.teenproblem.net/forumлелно с характеристиката на безстhttp://www.teenproblem.net/forumрашен и жесток спрямо противниците си герой, непобедим на бойното поле, Ахил е разкрит и в своята уязвимост и колебливост, предпоставена от вътрешната му несигурност. Тази амбивалентност в образа му и предопределеhttp://www.teenproblem.net/forumнието, че е обречен да загине пред стеhttp://www.teenproblem.net/forumните на Троя, го определят като пърhttp://www.teenproblem.net/forumвия трагичен образ в литературата на древна Елада.
В повествованието на „Илиада” Омир описва образите на различни герои и се стреми да отразява събитията и прояhttp://www.teenproblem.net/forumвите им безпристрастно, като се дисhttp://www.teenproblem.net/forumтанцира от полисната им принадлежhttp://www.teenproblem.net/forumност. Независимо от това, възхищениhttp://www.teenproblem.net/forumето му безспорно се съсредоточава около личността на Ахил. Пелеевият наследник, квалифициран като „бързоног”, „безстрашен” и „богоравен”, е олиhttp://www.teenproblem.net/forumцетворение на идеализираното съвърhttp://www.teenproblem.net/forumшенство на воинската натура. Той е носител на едни от основните й качестhttp://www.teenproblem.net/forumва - духовни и физически - смелост, чувсhttp://www.teenproblem.net/forumтво за чест, доблест и отговорност, издръжливост и безпощадност спрямо врага. В духа на споменатата вече нравhttp://www.teenproblem.net/forumствена категория „айдос” - системата от героични и божествени норми на поhttp://www.teenproblem.net/forumведение, които го приобщават към вечhttp://www.teenproblem.net/forumността, Ахил се превръща във фигура, която може да служи за идентификация на ахейския военноплеменен колектив и за заплаха на троянския полис. По вреhttp://www.teenproblem.net/forumме на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълhttp://www.teenproblem.net/forumва от свързаната с огъня символика при описанието му в XXII песен:
как през полето се носи, сияещ подобно звездата, дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи бляскат сред звездния рой надалече
във мрака (24-26 стих),
страшният прът пелионски размахал
над своето дясно
рамо, и святкаше мед върху него,
подобно на блясък
от разгорели огньове или от
изгряващо слънце... (133-135 стих)
Той предизвиква боязън дори у достолепния и храбър Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
...треперещ безспир от боязън,...
(XXII песен, 136,137,140 стих)
Притежаващ физическа красота и виhttp://www.teenproblem.net/forumсоко нравствена - по принцип - ценносhttp://www.teenproblem.net/forumтна система, Ахил се явява олицетвоhttp://www.teenproblem.net/forumрение на единното, хармонично същесhttp://www.teenproblem.net/forumтвуване на съвършенството във външhttp://www.teenproblem.net/forumността и духовността. Гневът му - колhttp://www.teenproblem.net/forumкото и да е лош съветник в някои случаи - все пак играе роля на градивна за поhttp://www.teenproblem.net/forumвествованието способност, след като направлява и определя действията и реhttp://www.teenproblem.net/forumшенията му. Неговата „безмерна ярост” се проявява както спрямо съперниците му на бойното поле: „...от ярост обhttp://www.teenproblem.net/forumхванат/грозно се взира със поглед разискрен,... (XXII песен, 94 стих), така и в реhttp://www.teenproblem.net/forumакцията му към Агамемнон, наранил воhttp://www.teenproblem.net/forumинската му чест:
Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
или да спре яростта си, гнева си голям да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
богоравен отправи
към Агамемнон Атреев,
не сдържайки никак гнева си... (I песен, 1, 148, 192, 224 стих), а накрая дори в скръбта му: „в яростна скръб по жената със дивно препасано тяло” (I пеhttp://www.teenproblem.net/forumсен, 429 стих). Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказhttp://www.teenproblem.net/forumва неконтролируема. Тя придобива разhttp://www.teenproblem.net/forumмери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. В съгласие с древноелинските религиhttp://www.teenproblem.net/forumозни закони, то трябва да бъде погреhttp://www.teenproblem.net/forumбано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Омир определя делото му каhttp://www.teenproblem.net/forumто „позорно” и отбелязва осъдителноhttp://www.teenproblem.net/forumто си отношение, независимо от цялосhttp://www.teenproblem.net/forumтния си стремеж към безпристрастhttp://www.teenproblem.net/forumност и от възхищението си към Ахил, „най-страшен от всички герои”.
Паралелно с описанието на воинскаhttp://www.teenproblem.net/forumта първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спряhttp://www.teenproblem.net/forumмо останалите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит и в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драмаhttp://www.teenproblem.net/forumтични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характерът му в неговата интимна страна, лишена веhttp://www.teenproblem.net/forumче от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълваhttp://www.teenproblem.net/forumщата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон - действия, които представляват приоhttp://www.teenproblem.net/forumритет на човека. Плачът на Ахил:
В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
Тъй каза, леейки сълзи:
дочу го почтената майка,... (I песен, 349 и 357 стих) е своеобразен външен израз на нарушената му душевна хармония. Независимо от факта, че не се протиhttp://www.teenproblem.net/forumвопоставя на пратениците на Агамемhttp://www.teenproblem.net/forumнон, когато му отнемат Бризеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувсhttp://www.teenproblem.net/forumтвие, а самоотвержените му усилия в сраженията не са справедливо възнагhttp://www.teenproblem.net/forumрадени.
У Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античhttp://www.teenproblem.net/forumната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Заhttp://www.teenproblem.net/forumконите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с реhttp://www.teenproblem.net/forumшението на Агамемнон като по-високоhttp://www.teenproblem.net/forumпоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт - отвличанеhttp://www.teenproblem.net/forumто на Елена от страна на Парис, е почhttp://www.teenproblem.net/forumти идентична с действията на Агамемhttp://www.teenproblem.net/forumнон спрямо него по отношение на Бризеида. С Временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му приhttp://www.teenproblem.net/forumнос за победите на ахейците. Мотивиhttp://www.teenproblem.net/forumте му са изцяло обосновани от негова гледна точка - в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективhttp://www.teenproblem.net/forumните интереси на общността, към кояhttp://www.teenproblem.net/forumто принадлежи, за да ги постави като свой приоритет.
Подбудите му да се включи отново акhttp://www.teenproblem.net/forumтивно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му Желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Действията му са показателни какhttp://www.teenproblem.net/forumто за силната му привързаност и дружеска близост с най-добрия му приятел, таhttp://www.teenproblem.net/forumка и за непосредствената зависимост на решенията и действията му от индиhttp://www.teenproblem.net/forumвидуалната преценка, неподчинена и несъгласувана с интересите на колектиhttp://www.teenproblem.net/forumва. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел (XVIII песен) и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта - своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намереhttp://www.teenproblem.net/forumнията си.
Неговата човешка природа е разкриhttp://www.teenproblem.net/forumта и в XXIV песен. След проявата на преhttp://www.teenproblem.net/forumкомерна ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря циhttp://www.teenproblem.net/forumвилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:
„Старче Приаме!Да бъде тъй, както ти сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
за колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
китка Приама,
повече да се не плаши в душата си
клетия старец.
В обобщен план образът на Ахил се оказва амбивалентен, двойнствен, съчеhttp://www.teenproblem.net/forumтаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявява конфликтът между принадлежността на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедhttp://www.teenproblem.net/forumливост, желанието за приоритетна поhttp://www.teenproblem.net/forumзиция на личните характеристики и постижения при създаването на йерархияhttp://www.teenproblem.net/forumта, от друга страна. Ахил е и трагичен образ, защото е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговиhttp://www.teenproblem.net/forumте възможности сила - предопределениhttp://www.teenproblem.net/forumето на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор.
Проблемът за противоречието между колективните и индивидуални интеhttp://www.teenproblem.net/forumреси се проявява особено категорично през класическата епоха и повлиява силно върху създаденото в нейните вреhttp://www.teenproblem.net/forumмеви граници литературно творчестhttp://www.teenproblem.net/forumво. Векове по-рано обаче, в рамките на т. нар. „геометрична” епоха, в епичесhttp://www.teenproblem.net/forumката си поема „Илиада”, Омир достига до извода за този конфликт. Аналитичhttp://www.teenproblem.net/forumната му проницателност при тази изhttp://www.teenproblem.net/forumпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богаhttp://www.teenproblem.net/forumтата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминаhttp://www.teenproblem.net/forumлото героично минало, превръщат „Илиhttp://www.teenproblem.net/forumада” в неделима част от европейскоhttp://www.teenproblem.net/forumто и световно културно наследство.
Образът на Ахил
Омировият епос “Илиада” пресъздава фрагмент от Троянската война, без да се поставя акцент в съдържанието й върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Внимението на Омир е насочено към разкриване на нравственaта същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхишение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалност, макар да остава уязвим като всеки смъртен.
Най-значителните герои в “Илиада” са Ахил – от страна на гърците и Хектор – от страна на троянците.
Ахил е изцяло изграден върху контраста. Често между противоречивите качества липсва всякакъв преход. Със своите бързи излитания и сривове той напомня ексцентричността на Омировите богове, които винаги преминават от едно към друго емоционално състояние.
Ахил се явява олицетворение на синтезираната представа за съвършенството на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античния воин – физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство. Придържайки се към нравствената категория “айдос”, т.е “вечен”, той се оказва модел за подражание и средство за идентификация на общността, към която принадлежи.
Ахил е най-силният, най-храбрият, най-бързият (“Ахил бързоноги”) и най-красивият от гръцките воини пред Троя. Син е на цар Пелей и на морската богияна Тетида. Той е млад, с “руси къдри”, най-силен между всички гърци и троянци, изпълнен с буйна енергия. Носи “огромен меч”, който изважда с “яка десница”. Омир често го нарича “бързоног”, “богоравен”, “любимец Зевсов”. В двубоя с Хектор поетът го сравнява с планински ястреб:
“Както планинският ястреб, най-бързолетната птица,
мигом се стрелва, подгонва някоя плаха гугутка,
и настрани тя понирва, а с пронизителен писък
той я настига, връхлита, алчен в сърце си за нея,
тъй той запален летеше...”
(песен 22)
Ахил е носител на качествата, характерни за идеализираното съвършенство на воинската натура. Той е смел, притежава чувство за чест, доблест и отговорност, издържливост и безпощадност спрямо врага.
Ахил добросъвестно изпълнява своите патриотични задължения; безкористен е, у него намира защита всеки, който се обърне за помощ или услуга. Той е необикновено решителен и храбър и подобно на троянския герой Хектор винаги е в първите редици на боя. По време на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълва от свързаната с огъня символика при описанието му в 17 песен:
“как през полето се носи, сияещ подобно звездата,
дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече
във мрака
(24-26 стих)
Той предизвиква боязън дори у достолепния и храбър Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
“Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
.....треперещ безспир от боязън....”
(22 песен, 136, 137, 140 стих).
Ахил е прекрасен приятел –на дружбата му с Патрокъл са посветени едни от най-хубавите страници на поемата. Той проявява човечност и разбиране на другите: когато силно разгневен, след свадата си с Агамемнон, седи пред своята палатка, известителите, пратени от Агамемнон, не смеят да му съобщят неприятната всет:
“Плахи и с почит към царя, застанаха двамата тамо
и му ни дума не казваха и не попитваха нищо.
Ала разбра той в душата си всчико и първи начена:
“Поздрав, о вестници бързи, що Зевс и човеци изпращат.
Близко дийдете! Не сте вий виновни пред мене, а царят,
Що ви за руменобузата Бризовка тук изпраща”
(песен 1)
Какво благородство проявява в тоя случай Ахил. Или когато Приам отива в гръцкия лагер да измоли тялото на обичния си син Хектор, Ахил, дълбоко трогнат от бащината му скръб, го ободрява, угощава го и дава трупа на Хектор, за да бъде погребан в Троя достойно.
Отрицателните качества на Ахил, обаче, го правят много по-правдив и сложен. На десетата година на Троянската война, когато Агамемнон му отнема красивата пленница Брезеида, Ахил е необикновено честолюбив – той се обижда от Агамемнон до такава степен, че се отказва да взима участие в по-нататъшните битки, отказва се да участва повече в сраженията. По такъв начин излага на страшни бедствия цялата гръцка войска. Затова Омир нарича неговия гняв (който е главната тема на "Илиада”) “гибелен”, “що докара мъки безброй на ахейци”. Неговата “безмерна” ярост се проявява спрямо съперниците му на бойното поле: “...от ярост обхванат/грозно се взира с поглед разискрен..." (22 песен, 94 стих). Тя се проявява и в реакцията му към Агамемнон, наранил воинската му чест:
“Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
.....
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
Или да спре яростта си, гнева си голям
Да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
Богоравен отправи
Към Агамемнон Артеев,
Не сдържайки никак гнева си...”
(песен 1, 1, 148, 192, 224 стих)
Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказва неконтролируема. Тя придобива размери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. Той проявява крайна жестокост: той не само убива Хектор, но се и гаври с трупа му, като го влачи, привързан за колесницата си. В съгласие с древноелинските религиозни закони, тялото на Хектор трябва да бъде погребано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Затова Омир определя делото на Ахил като “позорно” и отбелязва осъдителното си отношение, независимо от цялостния си стремеж към безпристрастност и от възхищението си към Ахил, “най-страшен от всички герои”.
Паралелно с описанието на воинската първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спрямо сотаналите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драматични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характера му в неговата интимна страна, лишена вече от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълващата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон – действия, които представляват приоритет на човека. Плачът на Ахил е своеобразен външем израз на нарушената му душевна хармония:
“В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
....
Тъй каза, леейки сълзи:
Дочу го почтената майка....”
(песен 1, 349 и 357 стих)
Независимо от факта, че не се противопоставя на пратениците на Агамемнон, когато му отнемат Брезеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувствие, а саможертвените му усилия в сраженията не са справедливо възнгарадени. У Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Законите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с решението на Агамемнон като по-всикопоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт – отвличането на Елена от страна на Парис, е почти идентична с действията на Агамемнон спрямо него по отношение на Брезеида. С временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му принос за победите на ахейците. Мотивите му са изцяло обосновани от неговата гледна точка – в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективните интереси на общността, към която принадлежи.
Едва когато неговият близък приятел Патрокъл, облякъл неговите доспехи, е убит от Хектор, у Ахил пламва желанието за мъст. Подбудите му да се включи отново активно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел (18 песен) и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта – своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намеренията си.
Ахил е и капризен, сълзлив и мек. Неговата човешка природа е разкрита и в 24 песен. Там той разказва тъжния мит за човешкото равенство в обречеността. В този момент той изгубва героическия ореол, хуманизира се и се изравнява с ония, които бяха изложени на унищожителната му стихия. След проявата на прекомерната ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря цивилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:
“Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти
сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
За колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
Китка Приама,
Повеч да се не плаши в душата си
Клетия старец.”
В обобщен план образът на Ахил е двойнствен – съчетаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявава конфликтът между принадлежнoстта на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедливост, от друга.
Ахил е първият трагичен герой в гръцкия свят. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далеч от тях, защото е обречен на смърт. Той е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговите възможности сила – предопределението на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор. Благодарение на тази обреченост той става сложен.
В епическата си поема “Илиада” Омир достига до извода за конфликта между колективните и индивидуални интереси. Аналичтичната му проницателност при тази изпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богатата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминалото героично минало, превръщат “Илиада” в неделима част на европейското и световно културно наследтсво.
Образът на Хектор
Хектор е един от най-обаятелните образи в поемата. Не случайно по традиция го наричат “любимото чедо на Омир”. За него Омир използва епитетите “лъчезарен” и “велик”. Образът на троянския вожд няма предходна степен в микенския епос. По всичко личи, той е дело на Омировото хуманно въображение. Никъде другаде у Омир не може да се открие такова нравствено извисяване, както в душата и характера на този герой. Не бива да се чудим, че гръкът Омир е избрал своя любимец от троянския лагер. Епическият поет живее и твори на троянска земя. Троянската старина му е не по-малко скъпа от ахейската. Добродетелите, с които дарява Хектор, за нас са твърде несложни. Но връх на всички е чувството за обществен дълг. Като грък от класическа Гърция Хектор притежава развито обществено чувство. Себе си и своята съдба той вижда само през участта на Троя. Хектор е най-ярката опора на троянците през усилните дни, които преживяват. Активен защитник на своя град, физически силна и духовна личност, Хектор се издига като първият патриот в историята на гръцкото съзнание. Сравнен с егоиста Ахил, в моториката на чието сърце личното играе първенстваща роля, Хектор блести със своя разум, с тази все още рядка способност да рзаличава степени в ценностите. Казано по друг начин, той притежава модерен мироглед. Дори последните думи пред смъртта му са израз на грижа за някакъв ред, за една пречистваща хуманност. Като моли Ахил да не сквернят телата си, той иска да преодолее варварския обичай, засищането на гнева. Но сравнен с Ахил, той е малко еднообразен независимо от няколкото тъмно петна, които големият художник поставя, за да запази релефността.
С отеглянето си в Троя Хектор се среща първо с група тревожни троянски жени, после с майка си и една от сестрите си, след това с Парис и Елена, накрая с Андромаха и Астианакс. Чрез тази поредица от срещи поетът очертава символично всички социални групи, с които е обвързан героят. Вниманието на разказвача е фокусирано върху Хектор, но художествената тъкан на текста подсказва, че той не се схваща като самостоен индивид, изолиран от живота и съдбата на колектива.
Срещата на Хектор и Андромаха при Скейските порти е нещо естествено за Омировото виждане на човека, на някакво мъчно постижение. В този откъс историческото и общочовешкото съществуват в единството на съвършена поезия. Както винаги, думите се предхождат от енергично движение. Хектор има малко време, изтичал е до дома си да види Андромаха. Но тя е излязла с детето. Вестта за затрудненията на троянците я е отвела на градската стена. Срещата е изградена с невероятна пестеливост. В откъса няма чувство без действие и думи, които не биха станали веднага действителност.
Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Току-що са се завтекли един към друг, но вече стоят неподвижно, защото ще говорят. Омировите лица спират движението, за да говорят, след това настава мълчание, за да се движат. Хектор се вглежда в детето, безмълвно се усмихва, Андромаха заплаква и го улавя за ръката.
Хектор обича като ли повече Астианакс. Обърнал се към него, той забравя Андромаха. Но детето се сгушва уплашено в пазвата на бавачката. Тогава Хектор сваля шлема, за да се превърне от воин в баща. Той вече не плаши, поема сина си и го целува. Това превращение е повече от красива сцена на родителска обич. Той вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще събере в своята личност достойнството и силата на родния град. Следователно Хектор обича в него не само своето дете в съвременен смисъл, а нещо повече, той обича рода, който ще се изяви в Астианакс като в първороден син. Тази сцена става общонароден символ. Понеже личността Хектор е идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащинска обич става идентична с надеждите и целите на държавата. Човечността и дълбокото обаяние на неговото мъжествено и нежно сърце се проявяват в пълната си сила: той е решен да изпълни докрай дълга си като вожд на своя народ, надявайки се, че боговете ще запазят сина му, който ще бъде достоен негов заместник. С детенцето си в ръце той се обръща към боговете:
“Зевсе и всички безсмътрни! О, дайте на моето чедо
като баща си да стане прочут сред войските троянски,
личен по сила да бъде и Троя могъщ да владее.
Нека един ден да кажат, като от битка той иде:
“Тоя надмина баща си! Нека врази да убива,
брони във кръв да донася, майци си сърце да радва!”
Отношението на Хектор към Андромаха е също много показателно. Хектор само погалва Андромаха, защото се нажалява, макар жалбата да не отива на “светлобронния Хектор”. Той се измъчва донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, за това, че тя може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката, свикнал е да бъде храбър и да тачи славата на баща си.
На думите Андромаха, която го моли да не се излага на големи опасности, безстрашният воин отговаря:
“Всичко туй мъчи и мене, но срам ще е страшен, невясто,
срам пред троянци и пред дълополи троянки,
ако далеко от битката, като страхливец отбягна.
Туй и сърце ми недава, защото съм свикнал да бъда
Всякога храбър в боя сред първи троянци да тичам,
Светлата слава на татка и своята слава да пазя”
(песен 6)
Хектор знае, че Троя скоро ще погине, и наистина най-много го мъчи мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: “Туй е жената на Хектор, който бе първи в боя”. Обичта на Хектор говори изцяло чрез неговата воинска и гражданска чест. Той обича преди всичко жената на Хектор, на онзи Хектор, на когото е задължен да служи, понеже той изразява самата Троя и самия народ. Хектор обича Андромаха с възвишена съпружеска любов, с рядка за епоса духовност. Това се доказва особено в контраст с любовната сцена между Парис и Елена в същата шеста песен.
Хектор се очертава като нежен син и прекрасен съпруг и баща в знаменитата сцена, в която е представено сбогуването му с Андромаха.
Обичта на Андромаха към Хектор е също много силна. Тя наистина го моли да остане зад градската стена, да пази живота си, защото без Хектор за нея е по-добре да не живее. Загубила е всичките си близки, той е и неин баща, майка, брат и стопанин. Тия думи не са външна форма, израз на привързаност, а действително съдържание. Андромаха обича Хектор, защото чрез него тя става личност. Тя не го обича като индивид, когото по своя воля може да напусне. За нея Хектор е съдба, символ на щастие, самият живот.