anonymous485803
01-15-2008, 21:22
Здравейте млади хора! Признавам си, че чета вашия форум най-вече за да се посмея на бисери, но пък трябва да отбележа, че често чета и дълги смислени теми, на интелигентни хора тук. Сега забеляззвам, че вече е нужно регистрация за да се пише тук. Това е добра иновация. Преди ми се струваше, че някои от вас имат по 3, 4 самоличности тук. Аз си признавам, че преди около година се регнах тук само за да имам възможността да напсувам на лична "Готината мацка", която всъщност отдавна не пише вече тук.
Реших да напиша това есе след като изгледах филма Класа /Klass, има го по тракерите/, които е по действителен случай и след, като в Разград едно момче си отиде в опит да защити достойнството си, а в Самоков в аналогична ситуация друго беше пратено в болница. Навярно няма човек които в ученическите си години да не се е бил, да е бил бит или да са го били. До известна степен това е в рамките на нормалното. Съдейки по своя житейски опит с по-голямата част от хората с които сме се млатили като по-малки в момента поддържаме едни прекрасни приятелски отношения, вършим си услуги и като се срещнем по улиците само с поглед се разбираме, че съжаляваме за това което сме вършели преди години и се присмиваме на миналото. В настоящото изложение няма да споменавам за това нещо. Правя една голяма диференцияция. Ще наблегна на системния физически и психологически тормоз, които е част от ежедневието в училищата, и на които аз съм бил подлаган в продължение на пет години.
Като начало искам да разкажа съвсем на кратко какво се случи с мен. Когато бях ученик бях малтретиран и тормозен от няколко мой съученика. За щастие, чак до такива крайности както в гореспоменатия филм, не се е стигало, но все пак униженията на които бях подложен не бяха малки. Признавам си, че съм мислил за сюжет подобен на този във филма, но за щастие тогава бях малък и даже и да исках нямаше как да си набавя оръжия. Мисля обаче, че такъв сюжет не е начина за решаване на такива проблеми. Дори и тези негодници във филма не заслужават да умрат така. От гледна точка на времето аз бих пожелал на моите бивши съученици, които ми огорчиха пет години от живота, да живеят, и то дълго да живеят, цял живот да се сблъскват с трудности, да узреят и съвестта да не им даде мира за това което са направили. Вярвам в “ефекта на бумеранга”.
Ще разкажа за двама от тези, както се казваше проф. Бижков, калпазани. За останалите не бих искал да се сещам, защото смятам, че вече съм ги погребал в дебрите на подсъзнанието си, може би защото освен главно обиди и унижения, понякога съм получавал и уважение от тях. Нека първият го наречем момчето Х. През 80те години се беше прочул, по новините, с това, че едно малко момченце, оставено само в къщи посред зима, се опитало да се стопли и си запалило огън насред хола. В резултат на това получил висок процент изгаряния и лекарите едвам го върнали към живот. По видимите на ръцете, лицето и краката, кожата му беше присадена от задните части. Не е ясно дали краката му бяха криви по рождение или след пожара у тях. Заради това той беше комплексиран до много голяма степен. Не спря да се заяжда с мен и с много други мой съученици. Аз лично му влизах в положението и гледах да не му обръщам внимание, но малко преди завършване чашата преля. След многобройните закани от рода на “Айде стани, бе”, той си позволи да ми напише отсъствия в дневника. Аз така го омаах, че го уцелих в ухото и от там шурна кръв. В резултат на това слухът ме не работи на 100%. Целта на този нещастник била, да ме предизвика да го ударя в училище та да ме изключат мене. В резултат на това за малко не изключиха него. Не стига, че е с криви крака, кожа от лицето драна от д..то, а след тази случка и малко глух с дясното ухо. Ще разкажа и а другата персона. Ще го нарека лицето У. От него също имах немалко неприятности, но те бяха краткотрайни, в смисъл, че този човек беше изключен по средата на срока за обучението, заради натрупани отсъствия. Ако сте любопитни можете да го видите на това клипче, симпатягата с каската: http://www.zazz.bg/play:2290aeb3 Не бих искал да се впускам в подробности, но си извадих извода, че при общуване с такива калпазани важи принципа при общуването с непознати кучета. Имам в предвид, че когато човек се притеснява или страхува, те усещат това и го нападат, когато е войнствено настроен, се държат настрана, само дето когато е приятелски настроен пак гледат да го унижат, нещо което дори и кучетата рядко правят. Но все пак аз съм на мнение, че калпазаните нямат цялата вина, че са такива. 50% е тяхна, защото те са съзнателни същества и осъзнават какво вършат, 25% е на семейството, като най-малка социална клетка и там индивидът, расте и се възпитава, 25% на училището, като институцията която трябва да подготви и възпита човекът. Предлагам обаче, да направим един обзор на етимологията, която поражда антисоциално поведение в училищата. Тя се корени най-вече в първоспоменатата институция, както и в предишния житейски опит на индивида. Както вече изчерпах за лицето Х, неговата агресия се коренеше в комплексите му. Всички бяхме съпричастни, но никои не му е виновен, че е имал такава съдба, за сметка на това пък бяхме потърпевши. Е не малка вина според мен има и родителското тяло, което не се е поинтересувало за поведението на сина си, а и не е направило нищо по въпроса да му потуши комплексите. Нека да обърнем внимание и на лицето У. При него смятам, че майка му има повече от 25% вина. Още от първи курс го черпеше с цигари, купуваше му всичко по последна мода водеше го по екскурзии в чужбина, а той се отблагодаряваше с нисък успех и натрупани голям брой отсъствия. В общи линии го беше разглезила до ента степен. Дори след като жената стана “главен спонсор” на училището по онова време и наистина направи много, но в крайна сметка не можа да опази синчето си от изключване. Ето на какви порядки го възпита. Мога само да предполагам, че момчето имаше и друг комплекс. Още като 14 годишен имаше завиден релеф, дори и за по-големите, блъскаше яко и ядеше анаболи и други химии. Вероятно е имал и проблеми от ерекционно естество, които винаги избиват в агресивно поведение и трудно се покриват, но за тях може само да се гадае. Нямам лично виждане. Това е логична хипотеза, за буйното му и безкрупулно държание, не само към мен, а към повечето съученици, като изключим тарторите за какъвто и той се имаше.
Иска ми се да разгледаме етимологията и при мен. Лятото преди да започне учебната година майка ми си беше изгубила работата. Тя е голяма паника. Постоянно повтаряше и ми хленчеше как сме щели да останем гладни, как няма пари и т.н. Тогава аз бях едно 14 годишно лапе, връзвах й се и много се подтисках. Тя постоянно ме предупреждаваше да се пазя, да внимавам, как щели да ме пребият, да ме набият ограбят и т.н. Беше ме страх от всеки. Всичко това ме подтисна още повече. Тогава бях с диагноза страхова невроза. Страхувах се от всеки, виждах във всеки потенциална опасност. Въпреки, че в последно време доста се замогнах, тогава /95-96/ живеехме от една страна мизерно, но от друга смятам, че стандарта беше по-висок от сегашния, защото въпреки тогавашните ниски доходи можех да си позволя да се отдам на любимото ми занимание ски, когато си поискам, пък със сегашните що годе високи доходи, едвам събирам за едно качване в седмицата и почивчица в Банско. Аз лично не исках да тревожа нашите и гледах да не им искам пари за нищо, ходех със стари дрехи, отказвах да приемам джобни, не се поддържах и т.н. В началото имах възможността да се социализирам със съучениците си, дори и имаше начин да запазя дистанцирани добри отношения с калпазаните, до степен да не ме закачат, и да не им се бъркам в работите. Първите месеци постоянно ме канеха на дискотека /тогавашната Ритъм/. Аз винаги отказвах, защото ми бяха натяквани страхове, че като ида на дискотека ще ме пребият, ще се пропия, ще изхарча много пари, ще стана наркоман, ще пропадна и т.н. Дистанцирах се, не общувах много, страхувах се почти от всеки. Бях развил хюманфобия. Няколкото калпазани усетиха това и започнаха да ме тормозят третия месец след старта на учебната година. Търпях ги цялата първа учебна година. Терорът им загрубя към края. Тогава моите родители се опитаха да решат нещата по дипломатичен път и говориха с родителите на някои от тях. Резултатът беше спокойно завършване на учебната година и известно спокойствие в началото на втори курс. Малко след това обаче нещата отново загрубяха. Вторият срок на учебната година подадох писмено оплакване по каналния ред, до Директора. Имаше един педагогически съветник, които ми обеща, че ще ме вземе под крилото си, ще дойде в час на класния, ще оправи нещата и т.н. След това обаче, не се появи, а постоянно “си лафеше” с въпросните калпазани. Дочух даже, че наистина е направил опит да си свърши работата, като им казал “Абе какво се занимавате с тоя нещастник, я гледайте пи….тата дето минават”. Да доста професионално казано.
Свика се съвет, на които присъстваха Директорът, родителите на калпазаните, моя баща и педагогическите съветници. Противно на очакванията аз и калпазаните бяхме оставени пред вратата, а възрастните заседаваха около 2 часа. След това бяхме поканени вътре, и беше направен опит да заровим томахавката. Аз поисках извинение, но нещата бяха така представени, че Директорът ме нахока и ми каза, че колкото тези момчета имат вина, толкова и аз имам вина. Каза, че си “затваря очите” пред това което е станало. Нужно било и извинение от моя страна. Като се има в предвид, че някои от нещата бяха опиране на нож, насочване на пистолет, хвърляне вещите на ми, системни обиди, тормоз и унижения. Посъветвах се с мои приятел адвокат и той ми каза, че в такива казуси най-често вината пада върху жертвата, било нормално, особено като не можеш да се защитиш сам. Някои от родителите на калпазаните бяха свестни и съвестни хора и те дойдоха и ми поднесоха лично своите извинения, след което ме потупаха по рамото и ми казаха “Не се притеснявай”, “Не им обръщай внимание”. Педагогическите съветници ме молеха да сменя училището. Аз бях инат и исках да видя до къде ще стигнат нещата. Сега обаче до някъде съжалявам. Оцелях още три години с големи мъки. Опънах се и аз. Пребих двама трима, ядох и аз бой и атаките поне временно секваха, но не за дълго. След като завърших имаше позитивен и негативен резултат. Негативния е, че излязох социален инвалид, и до ден днешен имам проблеми с общуването, които се старая да прикривам умело, психологическата травма нанесена ми през ученическите години ще остане за цял живот. Пътят на ресоциализацията беше труден. Той започна след като влязох в университета /от първия път/. Първоначално според моите колеги съм се “държал странно”, “често джентълменско”, но си личало, “че ми има нещо”.
Позитивите са, че получих една добра закалка за живота. Неща които повечето ми познати са в състояние да изкарат извън равновесие мен не могат. Хората около мен казват, че съм доста корав. Все пак от тогава минаха почти 8 години, вече съм на почти 27 и с течение на всяка измината година, се чувствам по-добре, но пораженията върху психиката ми и социалното осакатяване, което умело прикривам ще си останат за цял живот.
Искам да се обърна към всичките калпазани и да им кажа: Абе пичове, какво са ви виновни другите, че не ви стават пишките? Кой ви е виновен, че вашите ви лишават от джобни и имате незадоволени потребности? Знаете ли, че да демонстрираш сила срещу по-слабия говори за вашата крехка психика, за вашата неувереност в себе си и комплексарщина? Според Фройд корените на агресивното поведение са в сексуалната незадоволеност. Какво и пред кого си мислите, че доказвате като тормозите по-слабите?
Искам да се обърна към жертвите на насилие и агресия в училището. Пичове, преди около месец бях решил да ви посъветвам да се опълчите. Да проявите активност. Не крийте от родителите си. Разкажете им какво става, нека и те да вземат отношение. Не се оставяйте да ви тъпчат. Веднъж може да ви набият, може и втори път третия път можете и вие да набиете или пък поне да ни ви закачат за малко. След като видях какво се случи, с момчето от Разград, които се опита да защити честта си, след като беше напсуван от свои съученик и за това заплати с живота си, или пък с момчето от Самоков, които отиде в болница, бих ви посъветвал НЕ ГО ПРАВЕТЕ!!! Обърнете се към нужните органи. Педагогическите съветници, най-често не заслужават дори и ниските заплати които взимат, и не си вършат работата. Само пият кафета и си говорят по цял ден. Ако въпроса е сериозен, обърнете се към ДПС /детска педагогическа стая/. Там имам наблюдения, че хората гледат да си вършат съвестно работата, но за съжаление както самите те казват, “нашата работа в 80% от случаите е изгубена кауза”. Най-добре сменете училището. Ако ви убеждават колко перспективна и добра е вашата специалност, пак го сменете! В моя случай беше така. Само хвалеха специалността, колко била търсена и перспективна, пък и аз си бях инат, не исках да отстъпвам. Може би заради лошите асоциации с това време сега не искам и да чуя за това дето го учех. От собствен опит мога да ви кажа, че ако сте млади и амбициозни пари винаги можете да изкарате. Нервите които сте изхабили обаче няма кои да ви ги възстанови. Нека пак да погледнем етимологията. Когато гледах репортажа по Би Ти Ви за случая в Разград, репортерката беше в дома на онзи дебил. И какво, баща му вечно пиян на кирка, майка му всеки момент очакваше, че ще я удари, и какъв сптереотип от къщи копира това момче, че може да си бие хората на спокойствие и ето го резултата. Смърт. Според мен отговорност трябва да се потърси и на директорката на училището. В репортажа тя каза нещо от рода на: “Ми ние си го знаеме, че е буйно и агресивно дете”. Добре, бе, като си го знаете какво правите?? Защо не вземете мерки? Чакахте да убие човек и тогава се сетихте? Това все едно да пусна битбул, без повод, без намодник, да ухапе някои, и чак тогава да се сетя, че аджиба мога да го държа изкъсо или пък, да го извеждам само през нощта. Но какво става реално обаче. С изключените ученици се получава едно прехвърляне на топката. Изхвърлят ги от едно училище, приемат ги в друго и там старата песен на нов глас. Пак има насилници и насилващи. Дори им се отдава възможност да тормозят повече хора в новите училища в които биват преместени. Не мислите ли, че трябва да има някакви специални училища за калпазани /както навремето се бяха превърнали СПТУтата, или пък ученик които е изключен два пъти от училище да има право да учи само като частен ученик, или вечерно?? Не може ли да се вземат превантивни мерки?? Не е ли възможно да се приеме правилник или закон, според които дори и при най-малка проява на насилие, учениците да бъдат изключвани?? Каво се чака??
Евалата на ония пичове от Перник, за които четох във вестника, че хванали далеч от училището един техен съученик, които постоянно се заяждал, натупали го едно хубаво и сега ги викат в РПУ-то. Според мен дори награди трябва де им дадат. Поне моята практика показва, че известно време ще има спокойствие, но след това този човек пак ще започне да си избива комплексите. Според мен това е един от начините. Ако се дърви на група хора, възможно най-далеч от училището, бой, ама не много як, само малко и поне за известно време ще се озъпти. Жалко е обаче, че най-често системния тормоз в училищата се упражнява върху единици или най-много двойка хора, “задръстените зубари” или най-плахите, които не могат да се защитят сами. Е вярно е, че човек трябва да се бори и да не дава да го мачкат. Така е не само в училище, но и през цели живот. Съгласен съм. Но защо трябва да се унижават по-слабите?? С какво са го заслужили те?
Ето това е наистина тъжно:
По Лора
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек - като теб.
Превод: Влади Фиданова
Лора Граймс е 14-годишно момиче от Бристъл, Великобритания, което се самоубива, след като е системно малтретирано в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо оставя стихотворение, което моли да бъде прочетено на погребението му.
Това стихотворение и историята на Лора се превръщат в основа на кампанията “Училище без насилие”
От скоро тече и реклама по телевизията. Но каква е ползата? Гореизброените случай нито са единични, нито са рядкост. Най-лошото е, че на повечето от тях не се дава никаква гласност. Прави ми впечатление, обаче, че дори и развито общество като американското не е успяло да се справи с този проблем. Забелязвате ли, че през известно време по новините казват, как в щатите някакъв пич влезнал въоражен до зъби в гимназията или колежа където учи, и убил няколко свои съученика, ранил други и накрая се самоубил. Дали е случайно?
Според мен трябва да има своевременна намеса на институциите. Така наречените педагогически съветници, не правят нищо, обаче излизат по улиците, наравно с учителите да искат по високи заплати, макар, че дори както казах не са си заслужили и по-ниските които взимат. Ако има добра координация между тях и ДПС, ако се свикваше педагогически съвет, дори за най-малкото провинение, ако се правеше проучване какъв е психоклимата в класовете, кои ученици са проблемни и трябва да се поставят под наблюдение, охраната по училищата не само да се задява с ученичките и да люпи семки, ами да е на щтрек и много други неща, нещата нямаше да стоят по този начин. Според мен ключът е в по-добрата връзка и координация между институциите: училище – педагогически съветници /психолози/ - ДПС /полиция/ - семейство. Нека не бъдем безучастни!!! Нека не си затваряме очите пред това което става в училищата и да не го отминаваме с лека ръка!!! Утре и нашите деца могат да бъдат жертва.
Реших да напиша това есе след като изгледах филма Класа /Klass, има го по тракерите/, които е по действителен случай и след, като в Разград едно момче си отиде в опит да защити достойнството си, а в Самоков в аналогична ситуация друго беше пратено в болница. Навярно няма човек които в ученическите си години да не се е бил, да е бил бит или да са го били. До известна степен това е в рамките на нормалното. Съдейки по своя житейски опит с по-голямата част от хората с които сме се млатили като по-малки в момента поддържаме едни прекрасни приятелски отношения, вършим си услуги и като се срещнем по улиците само с поглед се разбираме, че съжаляваме за това което сме вършели преди години и се присмиваме на миналото. В настоящото изложение няма да споменавам за това нещо. Правя една голяма диференцияция. Ще наблегна на системния физически и психологически тормоз, които е част от ежедневието в училищата, и на които аз съм бил подлаган в продължение на пет години.
Като начало искам да разкажа съвсем на кратко какво се случи с мен. Когато бях ученик бях малтретиран и тормозен от няколко мой съученика. За щастие, чак до такива крайности както в гореспоменатия филм, не се е стигало, но все пак униженията на които бях подложен не бяха малки. Признавам си, че съм мислил за сюжет подобен на този във филма, но за щастие тогава бях малък и даже и да исках нямаше как да си набавя оръжия. Мисля обаче, че такъв сюжет не е начина за решаване на такива проблеми. Дори и тези негодници във филма не заслужават да умрат така. От гледна точка на времето аз бих пожелал на моите бивши съученици, които ми огорчиха пет години от живота, да живеят, и то дълго да живеят, цял живот да се сблъскват с трудности, да узреят и съвестта да не им даде мира за това което са направили. Вярвам в “ефекта на бумеранга”.
Ще разкажа за двама от тези, както се казваше проф. Бижков, калпазани. За останалите не бих искал да се сещам, защото смятам, че вече съм ги погребал в дебрите на подсъзнанието си, може би защото освен главно обиди и унижения, понякога съм получавал и уважение от тях. Нека първият го наречем момчето Х. През 80те години се беше прочул, по новините, с това, че едно малко момченце, оставено само в къщи посред зима, се опитало да се стопли и си запалило огън насред хола. В резултат на това получил висок процент изгаряния и лекарите едвам го върнали към живот. По видимите на ръцете, лицето и краката, кожата му беше присадена от задните части. Не е ясно дали краката му бяха криви по рождение или след пожара у тях. Заради това той беше комплексиран до много голяма степен. Не спря да се заяжда с мен и с много други мой съученици. Аз лично му влизах в положението и гледах да не му обръщам внимание, но малко преди завършване чашата преля. След многобройните закани от рода на “Айде стани, бе”, той си позволи да ми напише отсъствия в дневника. Аз така го омаах, че го уцелих в ухото и от там шурна кръв. В резултат на това слухът ме не работи на 100%. Целта на този нещастник била, да ме предизвика да го ударя в училище та да ме изключат мене. В резултат на това за малко не изключиха него. Не стига, че е с криви крака, кожа от лицето драна от д..то, а след тази случка и малко глух с дясното ухо. Ще разкажа и а другата персона. Ще го нарека лицето У. От него също имах немалко неприятности, но те бяха краткотрайни, в смисъл, че този човек беше изключен по средата на срока за обучението, заради натрупани отсъствия. Ако сте любопитни можете да го видите на това клипче, симпатягата с каската: http://www.zazz.bg/play:2290aeb3 Не бих искал да се впускам в подробности, но си извадих извода, че при общуване с такива калпазани важи принципа при общуването с непознати кучета. Имам в предвид, че когато човек се притеснява или страхува, те усещат това и го нападат, когато е войнствено настроен, се държат настрана, само дето когато е приятелски настроен пак гледат да го унижат, нещо което дори и кучетата рядко правят. Но все пак аз съм на мнение, че калпазаните нямат цялата вина, че са такива. 50% е тяхна, защото те са съзнателни същества и осъзнават какво вършат, 25% е на семейството, като най-малка социална клетка и там индивидът, расте и се възпитава, 25% на училището, като институцията която трябва да подготви и възпита човекът. Предлагам обаче, да направим един обзор на етимологията, която поражда антисоциално поведение в училищата. Тя се корени най-вече в първоспоменатата институция, както и в предишния житейски опит на индивида. Както вече изчерпах за лицето Х, неговата агресия се коренеше в комплексите му. Всички бяхме съпричастни, но никои не му е виновен, че е имал такава съдба, за сметка на това пък бяхме потърпевши. Е не малка вина според мен има и родителското тяло, което не се е поинтересувало за поведението на сина си, а и не е направило нищо по въпроса да му потуши комплексите. Нека да обърнем внимание и на лицето У. При него смятам, че майка му има повече от 25% вина. Още от първи курс го черпеше с цигари, купуваше му всичко по последна мода водеше го по екскурзии в чужбина, а той се отблагодаряваше с нисък успех и натрупани голям брой отсъствия. В общи линии го беше разглезила до ента степен. Дори след като жената стана “главен спонсор” на училището по онова време и наистина направи много, но в крайна сметка не можа да опази синчето си от изключване. Ето на какви порядки го възпита. Мога само да предполагам, че момчето имаше и друг комплекс. Още като 14 годишен имаше завиден релеф, дори и за по-големите, блъскаше яко и ядеше анаболи и други химии. Вероятно е имал и проблеми от ерекционно естество, които винаги избиват в агресивно поведение и трудно се покриват, но за тях може само да се гадае. Нямам лично виждане. Това е логична хипотеза, за буйното му и безкрупулно държание, не само към мен, а към повечето съученици, като изключим тарторите за какъвто и той се имаше.
Иска ми се да разгледаме етимологията и при мен. Лятото преди да започне учебната година майка ми си беше изгубила работата. Тя е голяма паника. Постоянно повтаряше и ми хленчеше как сме щели да останем гладни, как няма пари и т.н. Тогава аз бях едно 14 годишно лапе, връзвах й се и много се подтисках. Тя постоянно ме предупреждаваше да се пазя, да внимавам, как щели да ме пребият, да ме набият ограбят и т.н. Беше ме страх от всеки. Всичко това ме подтисна още повече. Тогава бях с диагноза страхова невроза. Страхувах се от всеки, виждах във всеки потенциална опасност. Въпреки, че в последно време доста се замогнах, тогава /95-96/ живеехме от една страна мизерно, но от друга смятам, че стандарта беше по-висок от сегашния, защото въпреки тогавашните ниски доходи можех да си позволя да се отдам на любимото ми занимание ски, когато си поискам, пък със сегашните що годе високи доходи, едвам събирам за едно качване в седмицата и почивчица в Банско. Аз лично не исках да тревожа нашите и гледах да не им искам пари за нищо, ходех със стари дрехи, отказвах да приемам джобни, не се поддържах и т.н. В началото имах възможността да се социализирам със съучениците си, дори и имаше начин да запазя дистанцирани добри отношения с калпазаните, до степен да не ме закачат, и да не им се бъркам в работите. Първите месеци постоянно ме канеха на дискотека /тогавашната Ритъм/. Аз винаги отказвах, защото ми бяха натяквани страхове, че като ида на дискотека ще ме пребият, ще се пропия, ще изхарча много пари, ще стана наркоман, ще пропадна и т.н. Дистанцирах се, не общувах много, страхувах се почти от всеки. Бях развил хюманфобия. Няколкото калпазани усетиха това и започнаха да ме тормозят третия месец след старта на учебната година. Търпях ги цялата първа учебна година. Терорът им загрубя към края. Тогава моите родители се опитаха да решат нещата по дипломатичен път и говориха с родителите на някои от тях. Резултатът беше спокойно завършване на учебната година и известно спокойствие в началото на втори курс. Малко след това обаче нещата отново загрубяха. Вторият срок на учебната година подадох писмено оплакване по каналния ред, до Директора. Имаше един педагогически съветник, които ми обеща, че ще ме вземе под крилото си, ще дойде в час на класния, ще оправи нещата и т.н. След това обаче, не се появи, а постоянно “си лафеше” с въпросните калпазани. Дочух даже, че наистина е направил опит да си свърши работата, като им казал “Абе какво се занимавате с тоя нещастник, я гледайте пи….тата дето минават”. Да доста професионално казано.
Свика се съвет, на които присъстваха Директорът, родителите на калпазаните, моя баща и педагогическите съветници. Противно на очакванията аз и калпазаните бяхме оставени пред вратата, а възрастните заседаваха около 2 часа. След това бяхме поканени вътре, и беше направен опит да заровим томахавката. Аз поисках извинение, но нещата бяха така представени, че Директорът ме нахока и ми каза, че колкото тези момчета имат вина, толкова и аз имам вина. Каза, че си “затваря очите” пред това което е станало. Нужно било и извинение от моя страна. Като се има в предвид, че някои от нещата бяха опиране на нож, насочване на пистолет, хвърляне вещите на ми, системни обиди, тормоз и унижения. Посъветвах се с мои приятел адвокат и той ми каза, че в такива казуси най-често вината пада върху жертвата, било нормално, особено като не можеш да се защитиш сам. Някои от родителите на калпазаните бяха свестни и съвестни хора и те дойдоха и ми поднесоха лично своите извинения, след което ме потупаха по рамото и ми казаха “Не се притеснявай”, “Не им обръщай внимание”. Педагогическите съветници ме молеха да сменя училището. Аз бях инат и исках да видя до къде ще стигнат нещата. Сега обаче до някъде съжалявам. Оцелях още три години с големи мъки. Опънах се и аз. Пребих двама трима, ядох и аз бой и атаките поне временно секваха, но не за дълго. След като завърших имаше позитивен и негативен резултат. Негативния е, че излязох социален инвалид, и до ден днешен имам проблеми с общуването, които се старая да прикривам умело, психологическата травма нанесена ми през ученическите години ще остане за цял живот. Пътят на ресоциализацията беше труден. Той започна след като влязох в университета /от първия път/. Първоначално според моите колеги съм се “държал странно”, “често джентълменско”, но си личало, “че ми има нещо”.
Позитивите са, че получих една добра закалка за живота. Неща които повечето ми познати са в състояние да изкарат извън равновесие мен не могат. Хората около мен казват, че съм доста корав. Все пак от тогава минаха почти 8 години, вече съм на почти 27 и с течение на всяка измината година, се чувствам по-добре, но пораженията върху психиката ми и социалното осакатяване, което умело прикривам ще си останат за цял живот.
Искам да се обърна към всичките калпазани и да им кажа: Абе пичове, какво са ви виновни другите, че не ви стават пишките? Кой ви е виновен, че вашите ви лишават от джобни и имате незадоволени потребности? Знаете ли, че да демонстрираш сила срещу по-слабия говори за вашата крехка психика, за вашата неувереност в себе си и комплексарщина? Според Фройд корените на агресивното поведение са в сексуалната незадоволеност. Какво и пред кого си мислите, че доказвате като тормозите по-слабите?
Искам да се обърна към жертвите на насилие и агресия в училището. Пичове, преди около месец бях решил да ви посъветвам да се опълчите. Да проявите активност. Не крийте от родителите си. Разкажете им какво става, нека и те да вземат отношение. Не се оставяйте да ви тъпчат. Веднъж може да ви набият, може и втори път третия път можете и вие да набиете или пък поне да ни ви закачат за малко. След като видях какво се случи, с момчето от Разград, които се опита да защити честта си, след като беше напсуван от свои съученик и за това заплати с живота си, или пък с момчето от Самоков, които отиде в болница, бих ви посъветвал НЕ ГО ПРАВЕТЕ!!! Обърнете се към нужните органи. Педагогическите съветници, най-често не заслужават дори и ниските заплати които взимат, и не си вършат работата. Само пият кафета и си говорят по цял ден. Ако въпроса е сериозен, обърнете се към ДПС /детска педагогическа стая/. Там имам наблюдения, че хората гледат да си вършат съвестно работата, но за съжаление както самите те казват, “нашата работа в 80% от случаите е изгубена кауза”. Най-добре сменете училището. Ако ви убеждават колко перспективна и добра е вашата специалност, пак го сменете! В моя случай беше така. Само хвалеха специалността, колко била търсена и перспективна, пък и аз си бях инат, не исках да отстъпвам. Може би заради лошите асоциации с това време сега не искам и да чуя за това дето го учех. От собствен опит мога да ви кажа, че ако сте млади и амбициозни пари винаги можете да изкарате. Нервите които сте изхабили обаче няма кои да ви ги възстанови. Нека пак да погледнем етимологията. Когато гледах репортажа по Би Ти Ви за случая в Разград, репортерката беше в дома на онзи дебил. И какво, баща му вечно пиян на кирка, майка му всеки момент очакваше, че ще я удари, и какъв сптереотип от къщи копира това момче, че може да си бие хората на спокойствие и ето го резултата. Смърт. Според мен отговорност трябва да се потърси и на директорката на училището. В репортажа тя каза нещо от рода на: “Ми ние си го знаеме, че е буйно и агресивно дете”. Добре, бе, като си го знаете какво правите?? Защо не вземете мерки? Чакахте да убие човек и тогава се сетихте? Това все едно да пусна битбул, без повод, без намодник, да ухапе някои, и чак тогава да се сетя, че аджиба мога да го държа изкъсо или пък, да го извеждам само през нощта. Но какво става реално обаче. С изключените ученици се получава едно прехвърляне на топката. Изхвърлят ги от едно училище, приемат ги в друго и там старата песен на нов глас. Пак има насилници и насилващи. Дори им се отдава възможност да тормозят повече хора в новите училища в които биват преместени. Не мислите ли, че трябва да има някакви специални училища за калпазани /както навремето се бяха превърнали СПТУтата, или пък ученик които е изключен два пъти от училище да има право да учи само като частен ученик, или вечерно?? Не може ли да се вземат превантивни мерки?? Не е ли възможно да се приеме правилник или закон, според които дори и при най-малка проява на насилие, учениците да бъдат изключвани?? Каво се чака??
Евалата на ония пичове от Перник, за които четох във вестника, че хванали далеч от училището един техен съученик, които постоянно се заяждал, натупали го едно хубаво и сега ги викат в РПУ-то. Според мен дори награди трябва де им дадат. Поне моята практика показва, че известно време ще има спокойствие, но след това този човек пак ще започне да си избива комплексите. Според мен това е един от начините. Ако се дърви на група хора, възможно най-далеч от училището, бой, ама не много як, само малко и поне за известно време ще се озъпти. Жалко е обаче, че най-често системния тормоз в училищата се упражнява върху единици или най-много двойка хора, “задръстените зубари” или най-плахите, които не могат да се защитят сами. Е вярно е, че човек трябва да се бори и да не дава да го мачкат. Така е не само в училище, но и през цели живот. Съгласен съм. Но защо трябва да се унижават по-слабите?? С какво са го заслужили те?
Ето това е наистина тъжно:
По Лора
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек - като теб.
Превод: Влади Фиданова
Лора Граймс е 14-годишно момиче от Бристъл, Великобритания, което се самоубива, след като е системно малтретирано в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо оставя стихотворение, което моли да бъде прочетено на погребението му.
Това стихотворение и историята на Лора се превръщат в основа на кампанията “Училище без насилие”
От скоро тече и реклама по телевизията. Но каква е ползата? Гореизброените случай нито са единични, нито са рядкост. Най-лошото е, че на повечето от тях не се дава никаква гласност. Прави ми впечатление, обаче, че дори и развито общество като американското не е успяло да се справи с този проблем. Забелязвате ли, че през известно време по новините казват, как в щатите някакъв пич влезнал въоражен до зъби в гимназията или колежа където учи, и убил няколко свои съученика, ранил други и накрая се самоубил. Дали е случайно?
Според мен трябва да има своевременна намеса на институциите. Така наречените педагогически съветници, не правят нищо, обаче излизат по улиците, наравно с учителите да искат по високи заплати, макар, че дори както казах не са си заслужили и по-ниските които взимат. Ако има добра координация между тях и ДПС, ако се свикваше педагогически съвет, дори за най-малкото провинение, ако се правеше проучване какъв е психоклимата в класовете, кои ученици са проблемни и трябва да се поставят под наблюдение, охраната по училищата не само да се задява с ученичките и да люпи семки, ами да е на щтрек и много други неща, нещата нямаше да стоят по този начин. Според мен ключът е в по-добрата връзка и координация между институциите: училище – педагогически съветници /психолози/ - ДПС /полиция/ - семейство. Нека не бъдем безучастни!!! Нека не си затваряме очите пред това което става в училищата и да не го отминаваме с лека ръка!!! Утре и нашите деца могат да бъдат жертва.