pls pls pls SPE6N0 :P pls

[k0t3]

утре имам класно по литература и плс може ли някой да ми даде ОЛВ на някоя от тези теми:

"Маминото детенце"
1.Какво разбираме от портретното описание на Нено чорбаджи (началото на повестта "Маминото детенце" от Л. Каравелов)?
2.Какво внушава описанието на обстановката в началото на повестта "Маминото детенце" (1ва глава)?
3.Кой е виновен за опропастения живот на Николчо ?

"На прощаване"
4.Кое подтиква бунтовникът към страшния , но славен път на борбата?
5.Какви са чувствата на лирическия герой към близките му хора ?
6.Кое е най-скъпото за бунтовника?


а ако не намерите за тези теми , тогава плс ми пратете на каквато и да е
или нещо въобще за съчинението ОЛВ :) благодаря предварително

[n1ght_shadow]

кфо е ОЛВ :^)

[kael_thas_II]

дано успее6 да си отбере6 не6то
само тоба имам!


"Мамино детенце"

# Увод: В повестта "Мамино детенце" възрожденския писател Любен Каравелов разкрива паразитния експлоататорски начин на живот на българската чорбаджийска класа в последните години преди освобождението и как това съсловие от двигател на обществото се превръща в спирачка за културното му и духовно развитие. Авторът отразява пътя на моралната деградация на "маминото детенце" и причините за пропадането му.

"Образите на Нено и Неновица в I и II глава"
# Теза: В първа и втора глава на повестта портретната характеристика, съчетана с наблюдение над речта и мислите на главните герои Нено и Неновица дава ясна представа за тяхното безполезно съществуване, за консуматорския им начин на живот, за липсата на нравствени достойнства. Във физическите и духовни портрети на героите са синтезирани най-характерните отрицателни черти на чорбаджийското съсловие.

"Пътят на моралното падение на Николчо"
# Теза: Лошият родителски пример на Нено и Неновица, семейното възпитание на Николчо, ролята на училището, в което учи той и приятелите, с които се сдружава, водят до нравственото пропадане на чорбаджийския син и до двете му кражби, които закъснялата лекция на Нено не може да спре. Авторът справедливо наказва това експлоататорско семейство за физическите и морални насилия над обикновените граждани на Казанлък.




"На прощаване"

# Увод: Написана по повод подготовката за преминаване на р.Дунав от Румъния в поробена България с четата на Жельо войвода през 1868г., поемата "На прощаване" от Христо Ботев е послание на автора към бъдещите поколения за трудния, но славен път, който трябва да извървят в името на най-святото нещо - свободата.
"Сигурен живот в робство или страдалческа смърт в името на свободата"

# Теза: В стихотворението "На прощаване" отлриваме лирическия образ на един духовно свободен човек - борец за народна свобода. Чрез този герой поетът революционер отрича доброволно лишилия се от воля за свобода човек, предпочел сигурен живот в робство, и прославя като единствено достойно и героично поведението на хора, напуснали света на робската зависимост, за да поемат пътя на борбата, на страдалческата смърт в името на свободата.





МОТИВИТЕ ЗА ЖИТЕЙСКИЯ ИЗБОР НА БУНТОВНИКА ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” НА ХРИСТО БОТЕВ

Христо Ботев създава стихотворението ”На прощаване” като изповед пред майка си за своите борчески пориви. В чувствата, мислите и идеала на нашия гениален поет се разкрива духовният облик на участника във възрожденските борби на народа ни. Лирическият герой на стихотворението е бунтовникът имигрант, посветил живота си на родината и свободата.
В лирическия увод на поемата се разкриват мотивите на младия човек да поеме по опасния път на борбата, който го отдалечава от бащиното огнище, но го доближава до собствената му представа за осмислен и достоен живот. Сред тях се откроява пламенното родолюбие, ненавистта към поробителите и готовността за саможертва в името на националната независимост. Бунтовникът се вдъхновява от вярата, че революцията е единственият изход от робията. Затова всеки, който мечтае за свободата, трябва да допринесе за нейното осъществяване. Лирическият герой е личност с горд и непреклонен дух, личност, която повече не може да живее в условията на примирението.
За бунтовника майката е единствения човек, пред който той чувства морално задължение да изповяда мотивите, които го тласкат далече от нея. ”На прощаване” е мъжествена по своята тоналност творба и същевременно е израз на дълбока и нежна обич. Още първите и стихове завладяват с привързаността към майката и желанието да и бъде вдъхната утеха и сили за идващите тежки дни. Всъщност само този, който обича майка си и близките си, е способен да обича родината и своя народ. Пред най-близкия си човек – негов изповедник и морална опора, бунтовникът споделя онази искрена обич към родния край, която го е насочила към идеала и борбата за свобода. Само синекдохата ”бащино ми огнище” е дори достатъчна, за да открие топлотата на чувството към отечеството. То не е просто географско понятие, то е роден дом и близки, национално пространство, побрало робската участ на българския народ. Към него с тъга и копнеж гледат ”очите на емигранта”, осъден ”от турска черна прокуда” на ”тежка чужбина”. Поетическите образи, заимствани от народните песни, предават ярък акцент на омразата към робската действителност в България и на мъката от емигрантската неволя. Синовният призив въвежда майката в тревожно време на протест, когато е положително да се назоват имената на потисниците:
но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда
дето нас млади пропъди...
Епитетът ”черна” бележи с цвета на болката и отчаяното положение на народа. Страданията от принудителната емиграция поражда жаждата за мъст и определя пътя на борбата като единствена възможност. Назряла е ситуация за революция в нея героят е определил своето място:
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Трепетното очакване на съдбовния миг се внушава, чрез възклицанието ”ах”. Бунтовникът с любов определя родната граница чрез името на реката, а епитетите ”тиха, бяла” внушават романтичната представа за светлата победа, за радостното посрещане на другия, родния бряг.
Сърцето на патриота се изпълва с вълнения пред прага на голямото събитие – борбата за свобода. Инверсията в стиха – ”сърце мъжко, юнашко”, акцентува върху психологическата характеристика, която свързва мъжа в семейството със закрилника, юнака, готов да брани своя дом и честта на близките си. Такъв човек носи бунта в сърцето си и е сред малцината, готови за съпротива и смърт. Същевременно лирическият герой отново потвърждава един от основните мотиви за избора си – непримиримостта с робството:
та сърце майко не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.
Експресивният глагол ”бесней” точно назовава произвола, жестокостта, грубото посегателство върху всички права на личността. Поробителят засяга свещена за българина територия – дома. Чувството за оскърбено човешко и национално достойнство и ненавистта към чуждия потисник контрастира с нежността при спомена за бащиното огнище. Сякаш възкръсват представи за всичко свидно от детството и младостта – майката, черните очи и тихата усмивка на либето, бащата и братята. За този, който обича родината си , щастие е да бъде в нея, сред народа си, при скъпите за сърцето му същества. Но образите на близките са белязани от знака на робското страдание – ”черни чернеят за мене”. Тяхната участ поражда категоричното решение на бунтовника да поеме по пътя на борбата. Само свободата може да му върне близостта на семейството и щастието. При това бунтовникът се чувства и потомък и на славни хайдути, дали началото на съпротивата срещу вековния поробител. Примерът им и родолюбивото им възпитание, което му е дала неговата майка, са източниците на борческия дух, на сърцето му мъжко юнашко. Героят е изправен пред съдбовна крачка в живота – да докаже на дело патриотизма си и верността към идеала. За бунтовника борбата означава изпълнен дълг:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врага си безверни....
Личната и колективна борба са вплетени в общ план, за да се открои неразривната връзка на българина с род и родина.
Вълнуващо и убедително с една особена скромност е изразена готовността за саможертва:
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя
за не го ще се заловя
пък....каквото сабя покаже
и честта майко юнашка!
Чрез популярния народен фразеологизъм ”каквото сабя покаже” поетът изразява силата на съдбата, но като човек с оригинално мислене и силен дух той коригира народната мъдрост и добавя ”и честта майко юнашка”. По този начин Ботев внушава своята философия, по-различна от тази на примирението със съдбата – според него човекът на честта сам избира своя път в живота, а за родолюбеца това и пътят на борбата.
Стихотворението ”На прощаване” разкрива духовното богатство на личността, която е родена за свободен, осмислен от нравствените ценности живот. В поетичното си послание тръгналия по пътя на борбата категорично защитава идеята, че свободата е най-висшето благо и единствено условие за реализация на всеки човек. Богатият и идейно-образен свят на поемата внушава, че в името на свободата си


ЗАЩО БУНТОВНИКЪТ ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” ТЪРСИ ПОДКРЕПАТА НА МАЙКАТА?

В поемата ”На прощаване” Христо Ботев разработва темата за борбата и свободата. Един от основните мотиви в стихотворението е носталгията по родния дом и привързаността към семейството. Без да губи от героичните си черти, лирическият герой се изживява с човешкото у себе си, с копнежа си по близките хора.
В изповедния монолог на преден план се очертава образът на майката. На нея бунтовникът доверява своите душевни терзания и революционните си идеи. Героят търси подкрепата на своята майка, защото е убеден, че тя ще разбере мотивите за избора му да стане борец, че ще му прости за святото дело, ще събере сили да предаде революционния му завет. Тази синовна вяра намира израз в многобройните обръщения към майката, в искреното и драматично звучене на творбата.
В момента на суровото прощаване с майката бунтовникът се чувства длъжен да я утеши, да намали болката от раздялата им.Повелителните форми ”не плачи”, ”не тъжи” и епитетът ”клета” изразяват дълбоко съчувствие. Лирическият герой знае, че и майка му ненавижда робството и ще разбере как омразата срещу поробителите е станала причина синът и да поеме по трудния път на борбата. Глаголните форми ”кълни”, ”проклинай” и метафората ”таз турска черна прокуда” подтекстово говорят за еднакъв начин на мислене у майката и сина. Игото е откъснало младите хора от родния дом и те са принудени да се скитат ”немили, клети, недраги” в чуждата страна.
Бунтовникът подготвя майката за вероятната си гибел и се опитва да и вдъхне смелост. Той очаква от нея да го разбере, да преодолее мъката си, ако той загине млад, защото тя е майка ”юнашка”, предала му е своя непокорен дух и родолюбие, родила го е със ”сърце мъжко юнашко”. Наследеното от душевността на тази силна жена е сред най-важните психологически предпоставки за категоричния избор на бунтовника да поеме по пътя на борбата.
Героят иска да внуши на най-близкия си човек своите революционни идеи, които убедително доказват, че за родолюбеца няма друга възможност, че избраният път е правилен:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни...
В съзнанието на сина неговата майка и майката родина по своята святост се сливат в едно. Личната съдба и участта на народа са неделими.
Познавайки обичта и душевните терзания на майка си лирическият герой предвижда болката и в мига, когато ще получи известието за неговото смърт. Той търси утешителни думи, но изисква и твърдост, защото познава силния характер на най-близкия си човек. Предвидено е негативното мнение на хората с робско съзнание, които няма да разберат подвига и ще кажат ”не храни-майка излезе”. Синът желае майка му да запази гордостта и вярата си в геройски загиналия юнак. Това е възможно да постигне само нравствено извисена личност с изключителна воля.
На нея смелият борец за свобода доверява да предаде неговия революционен завет, да осъществи родовата приемственост в борбата:
Кажи им майко да помнят,
да помнят, мене да търсят....
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята...
Вълнуващият майчин разказ ще възпита у братята ”невръстни” борчески дух, стремеж към свобода.
Поетът рисува в контраст веселото хоро на победителите и образа на скръбната майка. В сълзите и бунтовникът вижда майчиния дял в борбата за свобода и предусеща голямото им въздействие върху братята му. Те трябва да наследят мъжествения му характер, полюсните му чувства:
Но туй щат братя да видят
и кога майко порастнат,
като брата си ще станат –
силно да любят и мразят...
С майка си лирическият герой на стихотворението ”На прощаване” споделя не само възможността за трагичен изход на съдбата си, но и щастливото си видение на свободата, на победното завръщане. Той навлиза в въображаемата картина с условно по своя характер изречение: ”ако ми, мале, майноле...”. С пестеливи, но рядко изразителни средства поетът внушава празничната атмосфера на завръщането. Цветята, възклицателните обръщения – ”о тогаз, майко, юнашка”, повелителните форми – ”ела”, ”прегърни”, ”берете”, изпълват картината с радостно чувство и несдържано вълнение. Бунтовникът и майката са равни по нравствено – борческа възвишеност. Призивните думи и повторенията са израз на синовна жажда за майчина близост. Майката, символ на живота, трябва да благослови сина си в момент на щастливо завръщане и за героична смърт, защото той е приел, че в борбата свободата и смъртта са успоредни.
За лирическият герой от поемата ”На прощаване” майката е истинска духовна опора, силен и мъдър човек, който единствен може да го разбере и подкрепи, да повярва в неговите идеали, в страшния, но ”славен” път на борбата за свобода, да приеме саможертвата. Обичта на сина към майката е прекрасно човешко чувство, което поетът е превърнал в нравствено послание към всяко поколение.

[k0t3]

дано успее6 да си отбере6 не6то
само тоба имам!


"Мамино детенце"

# Увод: В повестта "Мамино детенце" възрожденския писател Любен Каравелов разкрива паразитния експлоататорски начин на живот на българската чорбаджийска класа в последните години преди освобождението и как това съсловие от двигател на обществото се превръща в спирачка за културното му и духовно развитие. Авторът отразява пътя на моралната деградация на "маминото детенце" и причините за пропадането му.

"Образите на Нено и Неновица в I и II глава"
# Теза: В първа и втора глава на повестта портретната характеристика, съчетана с наблюдение над речта и мислите на главните герои Нено и Неновица дава ясна представа за тяхното безполезно съществуване, за консуматорския им начин на живот, за липсата на нравствени достойнства. Във физическите и духовни портрети на героите са синтезирани най-характерните отрицателни черти на чорбаджийското съсловие.

"Пътят на моралното падение на Николчо"
# Теза: Лошият родителски пример на Нено и Неновица, семейното възпитание на Николчо, ролята на училището, в което учи той и приятелите, с които се сдружава, водят до нравственото пропадане на чорбаджийския син и до двете му кражби, които закъснялата лекция на Нено не може да спре. Авторът справедливо наказва това експлоататорско семейство за физическите и морални насилия над обикновените граждани на Казанлък.




"На прощаване"

# Увод: Написана по повод подготовката за преминаване на р.Дунав от Румъния в поробена България с четата на Жельо войвода през 1868г., поемата "На прощаване" от Христо Ботев е послание на автора към бъдещите поколения за трудния, но славен път, който трябва да извървят в името на най-святото нещо - свободата.
"Сигурен живот в робство или страдалческа смърт в името на свободата"

# Теза: В стихотворението "На прощаване" отлриваме лирическия образ на един духовно свободен човек - борец за народна свобода. Чрез този герой поетът революционер отрича доброволно лишилия се от воля за свобода човек, предпочел сигурен живот в робство, и прославя като единствено достойно и героично поведението на хора, напуснали света на робската зависимост, за да поемат пътя на борбата, на страдалческата смърт в името на свободата.





МОТИВИТЕ ЗА ЖИТЕЙСКИЯ ИЗБОР НА БУНТОВНИКА ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” НА ХРИСТО БОТЕВ

Христо Ботев създава стихотворението ”На прощаване” като изповед пред майка си за своите борчески пориви. В чувствата, мислите и идеала на нашия гениален поет се разкрива духовният облик на участника във възрожденските борби на народа ни. Лирическият герой на стихотворението е бунтовникът имигрант, посветил живота си на родината и свободата.
В лирическия увод на поемата се разкриват мотивите на младия човек да поеме по опасния път на борбата, който го отдалечава от бащиното огнище, но го доближава до собствената му представа за осмислен и достоен живот. Сред тях се откроява пламенното родолюбие, ненавистта към поробителите и готовността за саможертва в името на националната независимост. Бунтовникът се вдъхновява от вярата, че революцията е единственият изход от робията. Затова всеки, който мечтае за свободата, трябва да допринесе за нейното осъществяване. Лирическият герой е личност с горд и непреклонен дух, личност, която повече не може да живее в условията на примирението.
За бунтовника майката е единствения човек, пред който той чувства морално задължение да изповяда мотивите, които го тласкат далече от нея. ”На прощаване” е мъжествена по своята тоналност творба и същевременно е израз на дълбока и нежна обич. Още първите и стихове завладяват с привързаността към майката и желанието да и бъде вдъхната утеха и сили за идващите тежки дни. Всъщност само този, който обича майка си и близките си, е способен да обича родината и своя народ. Пред най-близкия си човек – негов изповедник и морална опора, бунтовникът споделя онази искрена обич към родния край, която го е насочила към идеала и борбата за свобода. Само синекдохата ”бащино ми огнище” е дори достатъчна, за да открие топлотата на чувството към отечеството. То не е просто географско понятие, то е роден дом и близки, национално пространство, побрало робската участ на българския народ. Към него с тъга и копнеж гледат ”очите на емигранта”, осъден ”от турска черна прокуда” на ”тежка чужбина”. Поетическите образи, заимствани от народните песни, предават ярък акцент на омразата към робската действителност в България и на мъката от емигрантската неволя. Синовният призив въвежда майката в тревожно време на протест, когато е положително да се назоват имената на потисниците:
но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда
дето нас млади пропъди...
Епитетът ”черна” бележи с цвета на болката и отчаяното положение на народа. Страданията от принудителната емиграция поражда жаждата за мъст и определя пътя на борбата като единствена възможност. Назряла е ситуация за революция в нея героят е определил своето място:
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Трепетното очакване на съдбовния миг се внушава, чрез възклицанието ”ах”. Бунтовникът с любов определя родната граница чрез името на реката, а епитетите ”тиха, бяла” внушават романтичната представа за светлата победа, за радостното посрещане на другия, родния бряг.
Сърцето на патриота се изпълва с вълнения пред прага на голямото събитие – борбата за свобода. Инверсията в стиха – ”сърце мъжко, юнашко”, акцентува върху психологическата характеристика, която свързва мъжа в семейството със закрилника, юнака, готов да брани своя дом и честта на близките си. Такъв човек носи бунта в сърцето си и е сред малцината, готови за съпротива и смърт. Същевременно лирическият герой отново потвърждава един от основните мотиви за избора си – непримиримостта с робството:
та сърце майко не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.
Експресивният глагол ”бесней” точно назовава произвола, жестокостта, грубото посегателство върху всички права на личността. Поробителят засяга свещена за българина територия – дома. Чувството за оскърбено човешко и национално достойнство и ненавистта към чуждия потисник контрастира с нежността при спомена за бащиното огнище. Сякаш възкръсват представи за всичко свидно от детството и младостта – майката, черните очи и тихата усмивка на либето, бащата и братята. За този, който обича родината си , щастие е да бъде в нея, сред народа си, при скъпите за сърцето му същества. Но образите на близките са белязани от знака на робското страдание – ”черни чернеят за мене”. Тяхната участ поражда категоричното решение на бунтовника да поеме по пътя на борбата. Само свободата може да му върне близостта на семейството и щастието. При това бунтовникът се чувства и потомък и на славни хайдути, дали началото на съпротивата срещу вековния поробител. Примерът им и родолюбивото им възпитание, което му е дала неговата майка, са източниците на борческия дух, на сърцето му мъжко юнашко. Героят е изправен пред съдбовна крачка в живота – да докаже на дело патриотизма си и верността към идеала. За бунтовника борбата означава изпълнен дълг:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врага си безверни....
Личната и колективна борба са вплетени в общ план, за да се открои неразривната връзка на българина с род и родина.
Вълнуващо и убедително с една особена скромност е изразена готовността за саможертва:
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя
за не го ще се заловя
пък....каквото сабя покаже
и честта майко юнашка!
Чрез популярния народен фразеологизъм ”каквото сабя покаже” поетът изразява силата на съдбата, но като човек с оригинално мислене и силен дух той коригира народната мъдрост и добавя ”и честта майко юнашка”. По този начин Ботев внушава своята философия, по-различна от тази на примирението със съдбата – според него човекът на честта сам избира своя път в живота, а за родолюбеца това и пътят на борбата.
Стихотворението ”На прощаване” разкрива духовното богатство на личността, която е родена за свободен, осмислен от нравствените ценности живот. В поетичното си послание тръгналия по пътя на борбата категорично защитава идеята, че свободата е най-висшето благо и единствено условие за реализация на всеки човек. Богатият и идейно-образен свят на поемата внушава, че в името на свободата си


ЗАЩО БУНТОВНИКЪТ ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” ТЪРСИ ПОДКРЕПАТА НА МАЙКАТА?

В поемата ”На прощаване” Христо Ботев разработва темата за борбата и свободата. Един от основните мотиви в стихотворението е носталгията по родния дом и привързаността към семейството. Без да губи от героичните си черти, лирическият герой се изживява с човешкото у себе си, с копнежа си по близките хора.
В изповедния монолог на преден план се очертава образът на майката. На нея бунтовникът доверява своите душевни терзания и революционните си идеи. Героят търси подкрепата на своята майка, защото е убеден, че тя ще разбере мотивите за избора му да стане борец, че ще му прости за святото дело, ще събере сили да предаде революционния му завет. Тази синовна вяра намира израз в многобройните обръщения към майката, в искреното и драматично звучене на творбата.
В момента на суровото прощаване с майката бунтовникът се чувства длъжен да я утеши, да намали болката от раздялата им.Повелителните форми ”не плачи”, ”не тъжи” и епитетът ”клета” изразяват дълбоко съчувствие. Лирическият герой знае, че и майка му ненавижда робството и ще разбере как омразата срещу поробителите е станала причина синът и да поеме по трудния път на борбата. Глаголните форми ”кълни”, ”проклинай” и метафората ”таз турска черна прокуда” подтекстово говорят за еднакъв начин на мислене у майката и сина. Игото е откъснало младите хора от родния дом и те са принудени да се скитат ”немили, клети, недраги” в чуждата страна.
Бунтовникът подготвя майката за вероятната си гибел и се опитва да и вдъхне смелост. Той очаква от нея да го разбере, да преодолее мъката си, ако той загине млад, защото тя е майка ”юнашка”, предала му е своя непокорен дух и родолюбие, родила го е със ”сърце мъжко юнашко”. Наследеното от душевността на тази силна жена е сред най-важните психологически предпоставки за категоричния избор на бунтовника да поеме по пътя на борбата.
Героят иска да внуши на най-близкия си човек своите революционни идеи, които убедително доказват, че за родолюбеца няма друга възможност, че избраният път е правилен:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни...
В съзнанието на сина неговата майка и майката родина по своята святост се сливат в едно. Личната съдба и участта на народа са неделими.
Познавайки обичта и душевните терзания на майка си лирическият герой предвижда болката и в мига, когато ще получи известието за неговото смърт. Той търси утешителни думи, но изисква и твърдост, защото познава силния характер на най-близкия си човек. Предвидено е негативното мнение на хората с робско съзнание, които няма да разберат подвига и ще кажат ”не храни-майка излезе”. Синът желае майка му да запази гордостта и вярата си в геройски загиналия юнак. Това е възможно да постигне само нравствено извисена личност с изключителна воля.
На нея смелият борец за свобода доверява да предаде неговия революционен завет, да осъществи родовата приемственост в борбата:
Кажи им майко да помнят,
да помнят, мене да търсят....
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята...
Вълнуващият майчин разказ ще възпита у братята ”невръстни” борчески дух, стремеж към свобода.
Поетът рисува в контраст веселото хоро на победителите и образа на скръбната майка. В сълзите и бунтовникът вижда майчиния дял в борбата за свобода и предусеща голямото им въздействие върху братята му. Те трябва да наследят мъжествения му характер, полюсните му чувства:
Но туй щат братя да видят
и кога майко порастнат,
като брата си ще станат –
силно да любят и мразят...
С майка си лирическият герой на стихотворението ”На прощаване” споделя не само възможността за трагичен изход на съдбата си, но и щастливото си видение на свободата, на победното завръщане. Той навлиза в въображаемата картина с условно по своя характер изречение: ”ако ми, мале, майноле...”. С пестеливи, но рядко изразителни средства поетът внушава празничната атмосфера на завръщането. Цветята, възклицателните обръщения – ”о тогаз, майко, юнашка”, повелителните форми – ”ела”, ”прегърни”, ”берете”, изпълват картината с радостно чувство и несдържано вълнение. Бунтовникът и майката са равни по нравствено – борческа възвишеност. Призивните думи и повторенията са израз на синовна жажда за майчина близост. Майката, символ на живота, трябва да благослови сина си в момент на щастливо завръщане и за героична смърт, защото той е приел, че в борбата свободата и смъртта са успоредни.
За лирическият герой от поемата ”На прощаване” майката е истинска духовна опора, силен и мъдър човек, който единствен може да го разбере и подкрепи, да повярва в неговите идеали, в страшния, но ”славен” път на борбата за свобода, да приеме саможертвата. Обичта на сина към майката е прекрасно човешко чувство, което поетът е превърнал в нравствено послание към всяко поколение.


10x