Скрити Вопли [Архив]

hameleon

01-18-2008, 17:09

Днес писах тема за Димчо Дебелянов и ти я изпращам,защото мисля,че ще ти помогне да напишеш мнение по поставения ти проблем. Надявам се, да съм ти била полезна. :)

Носталгия по детството и родния дом в “Скрити вопли” на Димчо Дебелянов
ЛИС

Поезията на Димчо Дебелянов е огледален лирически образ на неговия душевен свят. Краткия му живот е белязан с поредица от раздели и житейски неудачи. Всекидневието за него не е нищо друго освен оцеляване на ръба на глада и бедността. Затова творецът издига в поетичен култ своя копнеж по напуснатия роден дом, загубените близки хора и най-светлите и невинни детски години. Носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда най- нежната елегия в българската поетична класика – “Скрити вопли”.
Мотивът за носталгията по миналото е основен в стихотворението. Лирическия герой копнее да се върне в родния дом. Това е копнеж по света на неговото детство, когато животът му е бил безоблачен и щастлив. Но този свят вече принадлежи на миналото. В настоящето си лирическият герой се чувства объркан, нещастен и самотен. Той търси опора в миналото - в мечтата за се завърне в родния дом при близките си.
За лирическия герой връщането назад в света на спомена е завръщане към най-святите за всеки човек неща. Родната къща и двора са ключовите символи на един изгубен свят. Това е светът на душевната чистота, красота и обич. Там, в прекрасният свят, принадлежащ на миналото, завинаги ще го чака и свещеният , любим образ на майката. Годините на детството остават блаженият рай на невинност, хармония и тишина, рязко контрастиращи със света затвор в реалното битие на лирическия герой. Копнежът по завръщането към тези блажени мигове в живота остава неосъществим носталгичен блян за страдащата му и угнетена душа.
Лирическия герой на Дебелянов, зад който прозира личността на самия автор, преодолява времевите бариери на битието. Като плах, далечен , но очакван гостенин той прекрачва прага на родния дом в романтичния отблясък на гаснещата вечер. Домът е мястото , където е израснал и прекарал най-хубавите си детски години. Оттук е поел към широкия свят, но тук завинаги е останала частица от душата ти. Домът е вечен символ на пътя и завръщането за всеки от нас. Той е отправната точка на всяко житейско пътуване, но и “последен пристан” за уморения странник.
Мотивът за завръщането в родния дом е широко застъпен в световната литературна традиция. Носталгичните пътешествия към изгубената родина, роден град и бащина стряха са присъщи на всички националисти, на всяка цивилизована, мислеща личност. Но в стиховете на Дебелянов темата е интерпретирана с вълнуващо романтична носталгия, усеща се изблик на чувства, въздейства хармония от поетични чувства и звуци.
Противопоставянето между безрадостното настояще и щастливото минало се проектира още в първата строфа на елегията “ Скрити вопли”.Мисленото завръщане в бащината къща е представяно с пастелни нежни тонове – “вечерта смирено гасне”, “тихи пазви тиха нощ разгръща”. Повтарящите се епитети внушават усещане за тишина и спокойствие. Неземен покой и тишина властват над святия бащин дом: “Да шепнеш тихи думи в тишината”- звуково-асоциативно и мелодично поетът загатва мотива за тихата, почти безгласна хармония. Тишината, от една страна , е олицетворение на изтеклото време. Тя въплъщава дистанцията на годините, отделили лирическия персонаж от миналото. Но също така ярко изразен е и мотивът за бащината къща като тих пристан, в който лирическият герой ще отдъхне след бурите в житейското море:

Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха...“Черната умора” и “безутешни дни” са характеристики на настоящето на героя. Дебелянов преобръща традиционният смисъл на контраста дни-нощи.В неговата елегия нощта е тиха и приласкаваща, а не изпълнена с мрак и кошмари. Дните пък са лишени от светлина, защото са част от мъчителното настояще, докато нощта е свързана с мечтата за родния дом. Лирическият герой сякаш всяка вечер заспива с надеждата, че сутринта ще се събуди в двора на родната си къща.
На прага на бащиния дом, между залязващия ден и настъпващата вечер, на границата между реалността и въображението, времето сякаш спира своя неумолим ход. В това средоточие на блажено безвремие една жена очаква вечно завръщането на своя блуден син:

Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мама, мамо...

В тази втора строфа на стихотворението мечтата придобива плътност с образа на майката. Обхванат от нежни синовни чувства, лирическият герой се потапя в нейната “усмивка блага”. Израз на тези чувства са звучащите като ехо думи “мамо, мамо...”
Майчиният образ е онази най-свата икона, пред която лирическият герой ще се изповяда. Майката е не просто жената , дала живот. В стиховете на Дебелянов образът й придобива нови измерения. Тя е олицетворение на цялата привързаност, нежност и обич в земния свят. Майката е тази, която винаги ще чака своя син, ще прости грешките му, ще го приласкае. В нейния образ се съчетават нежността, прошката и вечната, неумираща земна любов.
Част от скъпия за лирическия герой роден свят са “стаята позната” и “старата икона”. Стаята от неговото детство е издигната на пиедестал като най-интимното, най-съкровеното място на света. Тя е “последна...пристан и заслона” от изпълненото с несгоди настояще. “Старата икона” е символ на семейната традиция, носител на родовата памет.
Далеч от родния дом, лирическият герой живее в един враждебен свят, който изцежда жизнените му сили. Той има усещането, че е обречен, че животът му свършва:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своят път измина...

Финалното двустишие е поантата на елегията:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Мечтата се оказала блян. Лирическият герой се събужда в жестокото настояще, след като насън е видял една красива мечта. Той има усещането, че се е оказал далеч от корените си, далеч от здравата опора на родния дом – “печален странник”, чувстваш се чужденец в един свят, който не му е по сърце.
Темата за отчуждението и самотата е важен елемент от художествената концепция на символизма като литературно течение. Поетите символисти заменят действителността с поетическо бягство във времето и пространството или се затварят в душевния си мир. Въпреки ,че използва поетиката на символизма, в стиховете на Димчо Дебелянов няма модна поза. Той не е талантлив подражател, а самороден гений. Самотата и отчуждението за него са изстрадани житейски истини. Страданието му е земно е осезаемо. Читателя сякаш има усещането, че надниква в душата му. Димчо Дебелянов успява да изпълни символистичния мотив за носталгията по миналото с истински човешки чувства, които вълнуват и днес. Далеч от родния дом човек оценява значимостта на своите корени.

ПОДЧЕРТАНИТЕ РЕДОВЕ СА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА РОДНИЯ ДОМ В ТАЗИ ЕЛЕГИЯ.

У С П Е Х ти желая!!!!