Иван Вазов (помощ)

[evtim]

zdr. molqvi koito ima analizi na stihotvoreniqta na Ivan Vazov (Levski,Benkovski,Kocho,Bratq Jekovi,Kableskov,Paisii,Bratq Miladinovi,Rakovski) molq vi se spe6no e :(

[chipi_kaoo]

Несъмнено всяка отделна творба от цикъла "Епопея на забравените" е неповторима част от свещения рецитал и свещения календар на нацията. Българските поколения знаят Вазовите стихове, дори и да не са ги заучавали. Защото те са самото сърце на реалната и фикционалната, на действителната и въобразената национална идентичност. По трудно обясними, езотерични механизми, родовата културна памет обживява, ритуализира, превръща тези стихове в неделими от високото, пантеонно говорене за българското. Творбите от Вазовия цикъл в своята текстуална цялост не са само епопейно прославящи "разкази", не са само иконични героически визии. Те са трансисторическият племенен модел, примерен "сценарий" за това как се прекъсва светското (робското, профанното) време и се навлиза в Голямото, вечно време. "Епопея на забравените" действително конструира в себе си параметрите на българското религиозно-церемониално време, за да ни възвръща периодично към illud tempus (онова време) на героическите първоначала. В този смисъл "Епопея на забравените" не е цикъл от дванадесет поетически фрагмента; тя е мегатекстът на високото национално самоопределяне. Тя е художествената "инфраструктура", паметната кодификация на ритуалното мислене на и за нацията. Ето защо епопейните "разкази" на Вазов са едновременно споменни и конструирани по механизмите на легендата, реални и имагинирани. Тяхна тема е свято българското. Те могат да бъдат рецитирани в белязано, свещено време на мобилизация и консолидация на общността. Нещо повече, рецитирането им е равнозначно на могъщо заклинание. Защото героите на Вазов "повтарят" образцовата родово-съборна драма на спасението.

В мащабния корпус от текстове, обговарящи смислите на "Епопеята", неведнъж се е реинтерпретирала самата концепция на народния поет за националната съборност, за "всяка възраст, класа, пол, душа". Емблематичен пример за участие в Априлското въстание и на обикновения, неукия, непросветения човек е Кочо, "простият чизмар". Образът на обущаря се осмисля като носещ демократичния патос на борбата1. Изобщо в контекста на звездното си обкръжение от фигури като Левски, Бенковски, Каблешков, Караджата - дори и на интонационно-стилистично равнище "Кочо" звучи някак по-обикновено, по-скромно, по-непатетично. Ако останалите герои наистина са се превърнали в институционализирани визии за героическа жестовост, Кочо се мисли в регистрите на по-периферното, на масовото и неизключителното. В същото време обаче личностното съдържание на "Кочо" добива смисъла на магическа парола, утаила в себе си не просто актуалните реалии на Априлската епопея, но и вековните духовни пластове от религиозно-християнската и българската свещено-канонична история.

Пред проф. К. Гълъбов творецът споделя, че твърде добре е познавал фактите около перущенската защита, бил е наясно, че не Кочо Чистеменски, а Спас Гинов е първият, посегнал на близките и на себе си, но се спира на Кочо: "...по съображения от художествено естество. Неговият случай е по-прост, отколкото случаят със Спас Гинов, който избива няколко свои деца, жена си и други свои близки. Ако бях избрал неговия случай, стихотворението ми можеше да добие известна описателност..."2 Едва ли обаче само заради пространността на разказа и разточителността на примерите авторът избира Кочо. Вазов обича и безкрайно да разказва истории, и да трупа аргументи в защита на националноидеологическите си възгледи. В избора на историята с Кочо има още нещо, което поетът може би не е успял да изясни, тъй като не е имал рационално обяснение, за да го стори. Вазов е творец с удивителен художествен усет, с мощна интуиция за архетиповите начала в националната съдба. И вероятно някъде дълбоко в гънките на културната му памет е заговорило пред-знанието за особената, уникална фигура на обущаря в осветените полета на българската история, в мащабните хоризонти на родово-съборния канон. "Кочовата история" крие в себе си художествена и митопоетическа тенденция, поради което изборът и предполага "елиминирането на другите алтернативни истории"

[ka71nka]

КОЧО – ИВАН ВАЗОВ

Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ , но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление.
Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от "Кочо" и "Опълченците на Шипка", които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа
“Кочо “е една от най-популярните оди от "Епопея на забравените",
Обобщителните стихове "врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян" обхваща само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква "Св. Архангел Михаил" и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшествуващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари".
В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
Изведнъж видяха там зидът съборен.” Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица, ….
Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица.
В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие "Кочо" и "Защитата на Перущица",



Само с тва мога да ти помогна :)