Хелп ;[ Трябва ми спешно.. [Архив]

sexa_na_kompleksa

01-20-2008, 09:25

Виж това дали ще ти свърши работа по първата тема:

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ГЛАСЪТ НА ОСВОБОДЕНАТА БЪЛГАРСКА ЖЕНА
Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочув¬ствие наличността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и въл¬нуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята” българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския до¬машен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и пред¬разсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворе¬нието „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната” си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея: „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. ”
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прароди¬телски портрети", „фамилна родова книга” и „завети”. Лирическата героиня със своя¬та интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на памет¬та, вслушвайки се в гласа на древната, скит¬ническа и непокорната своя кръв, отпра¬щащ я далеч назад във времето, чак до пър¬вородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Баг¬ряна, а мотивът за скитничеството - израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчест¬во. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето за¬що споменът за прабаба тъмноока в „сви¬лени шалвари и тюрбан”, дръзнала да спо¬дели чрез бягство любовта си с чуждестра¬нен светъл хан, не е изненадващ. Той е ес¬тествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и не¬говото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.Деликатността на предположението, из¬разено чрез недоизказаното „може би”, е част от духовната противоречивост на по¬етесата. За нея гласът на освободената ви¬талност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик надуха.
Конският тропот, кънтял из крайдунав¬ските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези кос¬мически знаци за благословия, които Баг¬ряна улавя със свръхчувствителните си се¬тива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля”, към „кон¬ски бяг под плясъка на бича”, към „волен глас, по вятъра разлян”.
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена: „Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... ”
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ри¬тъм не само на родната земя, но и на цяла¬та Вселена: „... аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя. ”
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, по¬ражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена ми¬сия е съхраняване на живота и неговата кра¬сота.