DjBaloon
01-20-2008, 12:05
Между мрака и светлината
„Паисий”
Често се случва - осъзнато или не - даден автор да кодира принципите на художествената конструкция в някакъв ключов отрязък на текста. Намирайки този отрязък и съответно откривайки кода, критикът може по-нататък да върви, без да се лута в изследване на структурата. Такъв кодов отрязък на поемата "Паисий" представляват последните два стиха:
и хвърляше тайно през
мрака тогаз
най първата искра
в народната свяст.
В тези два стиха са подчертани думите мрак и искра. Както ще бъде доказано по-нататък, тези взаимно отричащи се думи имат репрезентативно-тематично значение; семантичните полета на мрака и светлината, развивайки около себе си богата мрежа от метафорични значения, асоциирайки се с други признаци, постепенно изпълват смисловото пространство на двата противоположни свята. Тръгвайки от "мрак" и "светлина", движейки се, условно казано, хоризонтално по асоциативните силови линии, можем да опишем това смислово пространство...
...Тъмен, непознат, мрачен, див светогорец (в края на поемата) са характеристики, естествено свързващи се с представата за "скромната" килийка и разширяващи своето значение на фона на вдън горите атонски( и ревът беломорски по посока на "необлагороденост", "нецивилизованост".
От друга страна, конкретно-пространственото значение на "тъмнина" се разширява в друга посока, свързвайки се асоциативно с признака "затънтеност", "дълбочина", "затвореност" (връзката между тъмнината и затвореното пространство е очевидно съвсем пряка на денотативно равнище, срв. "тъмно като в кладенец", "тъмно като в рог"): тамо вдън горите, убежища скрити, килийка, вкилията скрит - т.е. преход от една закътаност към друга, с по-висока степен на компактност.
В така очертаващата се картина на тъмнина, глухота и пространствена затвореност органично се присъединява сънната неподвижност (срв. отново пряката асоциативност между "тъмнина - неподвижност", "тъмнина - сън"): килийка, потънала в сън, Бялото море, заспало дълбоко, отдих и мир, убежища, скрити от лъжовний мир (т.е. настрана от суетния шум на живота); към този неподвижен фон на природната и предметната обстановка се прибавя неподвижността на монаха, застиналата му поза (пишеше наведен).
Признакът "тъмнина" действа същевременно и със своето преносно значение на "времева отдалеченост", "непознаваемост". В темата "мрак" признакът "време" получава особена семантична окраска: то е незапълнено с нищо, върти се сякаш "на празен ход", отмервано от атрибутите на вечността - "ревът беломорски /или вечний шъпот на шумите горски, ил на звона тежкий набожният звън".
...И така светът на Паисиевото настояще и минало преди създаването на "историята" има за свой диференциален признак тъмнината, максимално широко и разнопосочно метафоризиран, оформя се от характеристиките "мрак - затънтеност - невзрачност - хаос - отсъствие на живот" - "безвремие", носещи в своята съвкупност отрицателен ценностен знак.
Антипод на този свят е светът на "История славянобългарска"...
...За пръв път в поемата (34-и стих) се появява темата на светлината:
Нивга майка нежна първенеца
свой
тъй не е гледала...
...ни поетът мрачен
своя идеал нов, чуден,
светлозрачен!
От този момент нататък като конструктивен белег на отделилия се, придобил собствено битие свят на "историята" започва да се оформя асоциативният ред на светлината, също както редът на тъмнината широко и многопосочно метафоризиран: светлозрачен, светий, свети, искра, звездния свят, светци...
...Движейки се по асоциативните семантични редове, описвайки смисловото пространство на единия от двата свята, непрекъснато "напипвахме" съответните антиредове, отрицателно корелираните признаци на другия. Това безпрепятствено асоциативно плъзгане от един признак към друг вътре в единия свят при непрекъснатото, изострено до максимално напрежение противодействие от страна на другия свят, сблъсък във всяка възлова точка, при всеки отделен признак може да бъде онагледено чрез следния модел:
Този така прегледен, бинарен модел не задоволява в едно отношение: той не е пълен. Той достатъчно прецизно отразява основната художествена задача на поемата: да се подчертае значението на Паисиевото дело в контрастна съпоставка с предшестващото го състояние, да се противопостави историческото познание, съдържащо се в "История славянобългарска", на историческото "безпаметство" и мрака, характеризиращи времето преди нейното написване.
Но в така очертания модел отсъствува образът на самия Паисий, послужил за повод за написване на творбата, източник на най-непосредствено поетическо вдъхновение.
Очевидно е, че неговият образ трябва да се "вмести" между двата свята. Защото, от една страна, Паисий е частица от света на тъмнината, ситуиран е в него и принадлежи реално на неговото време. От друга страна, светът на "Историята", на историческото минало, строго погледнато, е свързан най-пряко с характеристиката на Паисий, представлява, така да се каже, негова речева изява (съдържание на произнесения монолог), момент от развитието на образа му.
С други думи образът на Паисий обединява двата свята, преминава свободно, безпрепятствено границата между единия и другия. Тази негова способност, условно казано, да се движи от тъмнината към светлината и обратно или да обединява, както вече се убедихме, две полярни художествени системи, вече ни подсказва нещо . И то е, че образът наПаисий не може да бъде единен, че той неизбежно - за да може да спои в органично единство непримиримите противоположности - трябва сам да носи в себе си конфликтното начало, борбата на противоположностите. Другояче казано, в облика на Паисий трябва да се стълкновяват непримирими начала, изоморфни по своята същност на описваните признаци на двата свята...
...От самото начало той органично продължава развитието на темата "тъмнина" - един монах тъмен, бледен, лампа жумяща, при което признакът "тъмнина" получава нюанс на "невзрачност", "незабележимост", "лишеност от осанка", което се подкрепя по-нататък от изразите скромна килийка, непознат, наведен и накрая - драскаше (с подчертан пренебрежителен оттенък) - една поредица от характеристики, отнасящи се към "ниския" прозаичен стил, недопускащи никакъв ореол, очертаващи фигурата на обикновен, редови, божи служител, невзрачен пустинник, скромно привел гръб, "един от многото", (един монах тъмен)...
...В постъпателното движение на образа се появява временно задържане чрез активизиране, опозициите канонът, духовникът - човекът; суровият тъмен аскет - приветливо усмихнатият, непосредствено изразяващ радостта си мъж.
Това задържане в развитието на образа обаче е краткотрайно и то прилича, образно казано, на затишие пред буря, защото само в непосредствено следващите стихове - едни от най-хубавите в нашата поезия - започва неудържимото разгръщане на кулминацията, монументалното извисяване на образа:
И кат някой древен
библейски пророк,
ил на Патмос дивий
пустинника строг,
кога разкривал е въз гладката
кожа
тайните на мрака и волята божа, той хвърли очи си,
разтреперан, бляд,
към хаоса тъмний,
към звездния свят,
към Бялото море,
заспало дълбоко,
и дигна тез листи,
и викна високо:
"От днеска нататък
българският род
история има и става народ!"
Присъстввуаме в един върховен миг на сътворение, тайнство, екстатично озарение, чийто патос се слива с последната фаза в развоя на патетичната композиция ("скока извън себе си"): Паисий вече не е Паисий, далеч долу в килията е останал невзрачният монах, пред нас е разтреперан и блед пророк и нещо повече - мироздател, узаконяващ потеклото на един народ. Споменатата вече смътно долавяна опозиция "човек - космос" във връзка със самотата на "Паисий", проектирана на фона на една величествена природна картина, тук получава буквален израз, материално въплъщение и развитие: Паисий се изправя срещу хаоса, звездния свят, застава на едно равнище с битието и дори над него - сам сътворява битие чрез магическото действие на една фраза, подобна на господната "Да бъде светлина!"
С последните два стиха Паисий фактически прекрачва чертата от "тъмнината" към "светлината", влиза в пространството на "Историята" и с това достига върха на възможното си възвисяване, диаметралната точка на оттласкването си от първоначално скицирания образ. От този връх той произнася своя дълъг и величествен монолог...
...След завършването на последните думи на монолога финалът на поемата продължава неизменно избраната посока на "снемане ореола", "снижение":
Тъй мълвеше...
Промяната на интонацията в края на монолога е получила коренно лексикално изражение, може би неусетно и за самия Вазов - срв. "викна високо" (непосредствено преди монолога) - "мълвеше" (непосредствено след монолога).
Тъй мълвеше тоз мъж...
Ореолът е снет; нещо повече, извършено е "лишаване от сан" - на това място в началото на поемата на "мъж" съответства "монах".
Тъй мълвеше тоз мъж,
в килията скрит.
Извършена е транспозицията "убежища скрити" (в началото на поемата) - "в килията скрит" (в края на поемата). "Убежища скрити" е синоним на "килия", така да се каже, първа степен на компактност; "в килията скрит" е втора степен на компактност: "в килията (убежище скрито) скрит"...
...Връщайки се на изходното стъпало, затваряйки се зад стените на своята "килийка", Паисий завършва обратния път на своето развитие, затваряйки с това композиционно поемата в темата на "мрака". Но едно такова затваряне би било художествено неоправдано. То би означавало завъртане в порочен кръг и цялата изящно изградена структура на "двойния скок" в развитието на образа на Паисий би се свела към завръщане в първоначалната изходна точка. Необходим е изход, катарзисно разкъсване на плътно заграждащия поемата пояс на "тъмнината".
И ето че последният стих прави пробив, отваряйки в последния момент онзи процеп, който е необходим, за да увенчае победата на Паисиевото дело, за да остави поемата, отворена за светлината:
и хвърляше
тайно приз мрака тогаз
най-първата искра
в народната свяст.
Извършва се някакво чудо. В два съседни стиха се срещат два антагонистични свята. В два съседни стиха, в един завършващ щрих се събират двете лица на образа на Паисий - в причудливото съчетание на скромност, свитост, дискретност ("тайно") с грандиозност и мащабност )"хвърляше през мрака в народната свяст") като характеристики на един и същ жест.
И трето. С този финал самата поема - вече като цяло, като художествена конструкция - извършва "скок извън себе си" Защото искрата, взета очевидно от света на "Историята", се устремява в посока извън семантичното пространство на поемата, не назад, ретроспективно към миналото, а напред - по посока към бъдещето. При което определителят "първата" (за искра) по силата на една елементарна асоциативност изтегля мисълта на читателя напред - към следващите искри и огньове, разпалвани по възходящия път на българския национален дух.