PDA

View Full Version : история



alonso
01-26-2008, 11:21
трябва ми тема по история
налагането на новите феодални отношения в западна европа

DjBaloon
01-26-2008, 11:57
Това би трябвало да си го препишеш от учебника

alonso
01-26-2008, 15:36
ами незнам досега не съм правил такова нещо :?

Галена_Петрова
01-26-2008, 16:54
ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА България при княз Борис І. Издигане на България в духовен център на славянския свят.

Увод
Периодът от средата на IX-то столетие до края на века е извънредно важен по своите последици в историческото битие на българите. Основното събитие в този период е присъединяването на българите към кръга на християнската европейска общност.
(Ако се даде и въвеждане и разпространение на славянската писменост): Съществуването на славянското просвещение - творби, които стават първооснова на славянските културни и литературни постижения десетилетия по-късно, са без съмнение най-значимите приноси на националната ни култура в целокупното европейско просвещение.
Възприемането на християнската религия е едно изключително по съдбовност и значение събитие за българския народ и по своите последици в историята на Първата българска държава е равно на раждането на българската държава. Чрез християнството българският народ става съпричастен към високата византийска култура, получава възможност сам да твори култура чрез свой прочит на византийската, както и да се впише чрез собствени постижения в европейската.
През този период се извършва още един процес от първостепенна историческа важност - формира се обликът на българската народност.
Периодът от втората половина на IX век е свързан с името и делото на княз Борис (851-889), който оставя трайни следи в паметта на българската църква и целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на изключителната роля на княз Борис при налагането на християнството като държавна религия и за спасяването на славянската писменост, с което дава възможност на българския народ сам да твори култура и да впише в постиженията на европейската.

Историография
Ограничен е броят на домашните изводи, от които се черпят сведения за покръстването на българите. По-значими са “Чудото на св.Георги с българите”, “Болтенски надпис” от времето на Борис, посланието на Борис до папа Николай I. Чуждите извори са многобройни и разнообразни (византийски и западни) - “Послание на патриарх Фолий до Борис по църковните въпроси”, “Отговорите на папа Николай I по допитване на българите”, “Берлински летописи”, “За управлението на империята на Константин Багренородний”, “Живописи на римските папи на Анастасий Библиотекар”.
Безспарни успехи са изследванията на Петър Ников, а от съвременните на Зина Маркова.

1. Оценка на ІХ век.
Когато Борис пристъпва към християнизиране на българския народ в средата на IX век, протичали твърде динамични етнически и политически процеси от общоевропейски мащаб.
1. На първо място се разгаря борбата за политическо господство в Европа между Византия и Франкската империя и арабския халифат. Докато Византия и арабите непрекъснато взаимно се изтощават в непрестанни сблъсъци, то Франкската империя се разкъсва от вътрешни противоречия и през 843 година се разпада (България влиза в отношения само с източната част на Немското кралство.
2. Политическото напрежение се съпътства и от остри борби за духовно господство между двата главни християнски центрове - Рим и Константинопол. “Ябълката на раздора” става славянският езически свят по средното и долното течение на река Дунав, като и двата центъра се стремят да привлекат към своята културно-религиозна и политическа орбита варварските народи.
3. Опитите за духовна, но всъщност политическа експанзия на двата църковни центрове среща съпротивата на многобройния славянски езически свят и образуваните вече негови политически обединения. Славяните се стремят да запазят своята народна идентичност.
4. Към славянския свят още от създаването си принадлежи и България. Към средата на IX век тя е вътрешно укрепнала, със силна централна власт, а с териториалното си разширение от първата половина на IX век България трайно се настанява и в Македония, чийто едноезични славяни бързо се интегрират към останалите си съплеменници в Тракия и Македония. България се превръща в достоен съперник на най-влиятелните политически сили в Европа.
Към средата на IX век езическата религия, която до този момент се явява като фактор за отстояване на самостоятелността на държавата, вече е изчерпала своите възможности. Присъединяването на България към християнизираща се Европа е от съдбоносно значение за политическото й съществуване.

2. Християнството до средата на ІХ век.
Покръстването на българите е един закономерен и обективен процес, който се явява като последица от развитието на европейското и българското общество. Необходимо е да се проследи християнската традиция до покръстването на българите.
ПЪРВО - То има вече няколко вековна традиция. Историята сочи, че е донесено от апостол Павел през I век на Балканите, а през IV век то вече е държавна религия в Римската империя.
ВТОРО - След разпадането на Римската империя през 395 година Рим остава разпоредител на църковния живот, с духовен глава папата, но духовният глава на Константинопол заема почетно място в духовната йерархия и се титулува “патриарх”.
ТРЕТО - От VIII век населението на Византия признава като свой духовен глава само Константинополския патриарх.
ЧЕТВЪРТО - Започналите варварски нашествия през IV-VI век нарушават църковните структури на Балканите. Славянската колонизация варваризира този район, а християнството остава да мъждука само в по-големите градове.
Извод. Така временно се спира проникването на християнството на Балканите, но то остава с много последователи по граничните райони. Освен това, славяните се оказват толерантни и възприемчиви към християнството.
ПЕТО - Образуването на славянска държава също възпрепятства проникването на християнството, но то запазва позиции в езическа България, дори разширява обхвата си в страната, като последица от преселническата политика на хиляди византийски семейства отвъд Дунавска България.
ШЕСТО - Гоненията и избиването на християните от хановете Крум, Омуртаг и Маламир не е на верска основа, а на подозрението, че то е проводник на византийско влияние, което е опасно за държавната независимост. Не е за пренебрегване и езическата традиция, която е по-силна при прабългарите, които в огромното си мнозинство остават верни на бащините си обичаи и вярата в Тангра.
Извод: Всичко това забавя, но не спира проникването на християнството. То има последователи дори в двореца на хановете (синът на Омуртаг, сестрата на Борис). Борис пръв осъзнава необходимостта от приобщаване на България към европейския християнски свят.

3. Предпоставки за приемане на християнството.
Предпоставките за налагането на християнството са както от външно-политическо, така и от вътрешно-политическо естество.
1. На първо място стои неуреденото международно положение на България, намираща се между двете християнски сили Византия и Немското кралство. В тези условия тя не може да разчита на сигурен съюзник, а освен това неспазване на договора с езически държави не се счита за грях.
Извод: Така България се оказва в международна изолация и враждебно обкръжение, което се отразява негативно върху цялостното й развитие.
2. За приемането на християнството значение има стремежът на българското общество да приеме тогавашната европейска култура, по същество християнска, защото през Ранното Средновековие отчуждението от християнството означава оставане извън контекста на времето.
3. Не по-маловажни са и вътрешните предпоставки - България по същество е вече раннофеодална държава и цялостното й развитие влиза в конфликт с езическата религия, продукт на други обществени отношения. Военно-племенната аристокрация отстъпва окончателно място на служебната и поземлената аристокрация, притежаваща както властта и земята, така и правото да се разпорежда с доходите на населението. Основната маса от него са подвластни люде, върху които тегне извън-икономическата принуда, изразява се в плащането на феодални ренти, различни повинности и безплатен труд и плащане по натурална рента.
За утвърждаване на феодалните отношения съдейства държавата с нейните институции и законотворчеството на Крум.
Извод: Коренните изменения на обществено-икономическия и политически живот изискват промени и в областта на идеологията. Необходима е нова авторитетна идеология, която да действа по пътя на убеждението, която за времето си би могла да бъде само християнството. Догмите й (властта е дадена от Бога, за не противопоставяне на злото и земните господари) са едновременно и политически аксиоми, неподлежащи на съмнение, т.е., Христос показва пълната си пригодност да служи на ранно-феодалната българска държава.
4. В средата на IX-то столетие се извършва революционна промяна в същността на върховната власт - държавата е централизирана, а цялата власт принадлежи на хана. Тази промяна се нуждае от идеологическо утвърждаване - в очите на поданиците властта на владетеля трябва да бъде божествена, посегателството върху властта е бунт срещу Бога и обратното.
Създаденото е средство за устойчивост и сигурност на властта. Християнството дава възможност властта да се съсредоточи в потомството на една династия, а правото й да владее е дадено не от хората, а от Бога.
5. Близо две столетия славяни и прабългари живеят в мирен ритъм, безконфликтно в пределите на българската държава, но имат различни религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика, а това затруднява етнообразуващите процеси.
Извод: Приемането на християнството ще премахне тези различия и ще ускори консолидирането на българската народност.
6. Не без значение за приемането на християнството е широкото му разпространение в българските земи. Жестоките преследвания (смъртта на Енравота, епископите на Девелт и Андреанополд) на пречат на проникването му дори в двореца (сестрата на Борис).
Извод: За приемането на християнството съдейства и създадената политическа обстановка по времето на управлението на княз Борис (852-889).

4. Външно-политическа дейност на Борис.
4.1. Отношения с Немското кралство и Великоморавия.
Пресиановият син Борис (назован Богорис) приел властта в 852 година в много напрегната обстановка. Тя била резултат от засилената религиозна и политическа немска експанзия, насочена към младата славянска държава Великоморавия. Опитите на нейния княз Ростислав да води самостоятелна външна политика срещнали съпротивата на Немското кралство. Отчитайки опасността от разширяващото се немско влияние, България и Великоморавия сключили таен съюз срещу Немското кралство през 853 година. Съюзник на Немското кралство били хърватите. Скоро обаче Борис преосмислил външнополитическата си ориентация. За това съдействал неуспехът във войната с хърватския княз Търпимир - съюзник на немците.

4.2. Отношения с Византия.
По същото време, около 855-856 година избухнала поредната българо-византийска война. Империята не могла да се примири с териториалните загуби в Македония и Егейска Тракия и потърсила компенсации в Загоре и Същинска Тракия. За кратко време България понесла сериозни щети (византийските войски превзели Пловдив, Девелт, Анхиало, Месемврия и предпланините на източна Стара планина). Подписаният мирен договор узаконил византийските завоевания.

4.3. Създаване на нови коалиции в Европейския югоизток.
В началото на 60-те години на IX век в Югоизточна Европа се извършило ново прегрупиране на силите. Оформили се два основни военно-политически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. Тъкмо във връзка с византийско-моравския съюз се осъществила и мисията на светите братя Кирил и Методий.
В сравнение с Римската църква, която налагала универсализъм в юрисдикцията и богослужението и изисквала използването само на латински език, константинополската патриаршия била по-гъвкава и допускала създаването на поместни църкви и употребата на национални езици. Последното безусловно доказало на новопокръстените славяни повече, отколкото неотстъпчивостта на папския Рим. Заради това, както и за да се противопостави на формиралата се срещу Великоморавия силна коалиция, княз Ростислав се обърнал към Византия.
През 862 година в Константинопол пристигнало пратеничество от страна на Ростислав, което било натоварено да сключи стабилен и сигурен съюз с Византия. В специално послание до император Михаил III княз Ростислав помолил византийския император да му изпрати проповедници на Христовото учение, които да поучават народа му на славянски език. С това князът на Великоморавия преследвал две цели: от една страна търсел в лицето на Византия политически съюзник срещу противостоящата му коалиция, а от друга - ограничавал до минимум немското духовно влияние.
Византия приела с радост направеното предложение, защото то поставяло България в затруднено положение, но и защото получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия, като същевременно навлезе в диоцеза на римския папа и уязви претенциите му за лидер на целия християнски свят.
Поканата на Ростислав била отдавна очаквана в Константинопол. Извършена била и предварителна подготовка, която включвала съставянето на славянската азбука и превеждането на най-необходимата богослужебна литература. Така Византия имала готовност да пристъпи към набелязаната си програма спрямо славяните - да ги покръства и приобщава към имперската общност.
Император Михаил побързал да удовлетвори молбата на Ростислав. Подготвил специална мисия за Великоморавия и поставил начело братята Кирил и Методий.
По същото време, воден от желанието да закрепи българо-германските връзки, хан Борис също обещал на Людовик Немски да приеме християнството. Тази стъпка били неизбежна, тъй като само по подобен начин можело да се разчита на стабилност в отношенията между християни и езичници.
В започналата през 863 година война срещу Великоморавия немско-българските войски постигнали решителен успех. Зле обаче потръгнали работите в Сърбия. Там българските войски претърпели поражение, а престолонаследникът Владимир-Расате попаднал в плен заедно с дванадесет велики боили. Ханът поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси. Освен военнопленниците Борис получил и богати дарове. Нужно е да се отбележи, че различните автори много различни датират този поход срещу сръбските племена. Едни посочват 853 година, други началото на 80-те години, а трети 880 година.
През 863 година на Запад станало известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение. Папата определил това събитие като извънредно важно за Западната църква и благословил съюза на хан Борис и Людовиг Немски. В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата. Ако България приемела кръщение от Западната църква, това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно православната империя. Византия не искала да допусне това на никаква цена.
През лятото на 863 година България била сполетяна от големи природни бедствия. Годината била неплодородна и в страната бушувал глад, а 40-дневните земетресения нанесли големи разрушения. Отчаянието и разрухата били използвани от Византия и тя нанесла внезапен удар по море и суша. По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад срещу Великоморавия. Хан Борис не успял да реагира на удара и да окаже съпротива, но той бързо прозрял истинските намерения на византийските управници. Единственият изход от ситуацията се оказали предложените мирни преговори. Като предварително условие за сключване на траен мир Византия поискала разтрогване на българо-германския съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия.
Във византийската столица управляващите били наясно с факта, че България е водила преговори с немския крал за изпращане на проповедници в България, което означава страната да премине под юрисдикцията на Западната църква.
Извод: Подобно развитие е недопустимо за Византия. В създалата се обстановка българските управници били принудени да приемат предложенията на Византия.
През есента на 863 година българското пратеничество в Константинопол приело християнско кръщение и подписало известния “дълбок мир”, който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници. Заедно с това България получила областта Загоре и земи в Албания до Адриатическо море.

5. Актът на покръстването.
Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството му и най-приближените му хора. Според византийския летописец Йосиф Гелезий, освен хана “били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Българският владетел умишлено не придал голяма тържественост на своето кръщение, а го получил тайно, без много шум, в една “късна нощ”. Ханът на българите приел името на своя задочен кръстник - византийският император Михаил. Езическият хан станал вече “архонт”, “духовен син” на императора и влязъл завинаги в семейството на християнските владетели. Борис изоставил стария си тюркски титул “хан” и приел славянския “княз”, което може да се тълкува като свидетелство за символично скъсване с прабългарската езическа традиция и като своеобразен реверанс към славянското множество в българската държава.
През пролетта на следващата 864 година започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари. Най-често хората от едно селище, което било приело християнската вяра, ставали кръстници на хора от друго селище. Новопокръстените възприемали и нови, християнски имена. Това не ставало гладко и безпрепятствено. Както съобщава един неизвестен старобългарски писател, Борис-Михаил се опитал с “Христовата сила и кръстния знак да победи коравото и непокорно българско племе”. На мястото на срутените езически капища се издигнали християнски храмове, започнал градеж на манастири и параклиси.
Разбира се, налагането на новата вяра ставало доста формално. Проповедите на чуждия гръцки език не достигали до умовете и сърцата на обикновените хора. Съществувала опасност от новата религия да се възприеме само външната култова страна и да не се вникне в смисъла на нейното учение и тайнства. При тези обстоятелства става ясно защо в страната нахлули всякакви сектанти и еретици, както и проповедници на други религиозни учения: ислям, юдеизъм, павликянство. Тези проповедници внасяли допълнителен смут в и без друго все още неукрепналото религиозно съзнание на българите.
Покръстването на българите намерило широк отзвук във Византия и целия тогавашен свят. Като всяко знаменателно събитие по това време, и то станало обект на множество легенди, които разказвали какви причини накарали Борис да приеме Христос за свой Бог. Според една от тях ханът приел Светото кръщение под влиянието на своята сестра, която прекарала дълги години във византийски плен и се завърнала в българския двор като убедена християнка. Беседвайки с нея, ханът узнал “истината за сладкия Иисус” и така възлюбил учението му, че решил да го приеме заедно с целия си народ. Според друга легенда, причина за чудодейното кръщение на Борис станала една картина, нарисувана от византийския монах живописец Методий. В една от ловните хижи на хана той нарисувал сцената на “Страшния съд”, при вида на която владетелят пожелал час по-скоро да приеме Христа. В действителност, както вече стана ясно, историческите основания за приемането на християнството са далеч по-дълбоки и не дотам субективни. Широко разпространена била и легендата за кръщението на 54 хиляди българи при река Брегалница, което било извършено от св.Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има зърно истина, което третира достоверен исторически факт.
Вече повече от сто години в българската историческа наука се води спор за точната дата на това преломно за българите събитие - покръстването, което според различните изследователи е станало между 863 и 867 година. По много съображения последната година се приема като твърде късна.
Историческите извори подробно описват събитията около покръстването, но никъде не сочат точната дата. Някои учени смятат, че българският владетел и народът му са приели Светото кръщение през късната есен на 863 година и цялата 864 година. Главното основание да се настоява за 863/864 година е обстоятелството, че точно датираното събитие на бунта срещу покръстването става през 865 година - с други думи “след”, а не “по време” на покръстването. В литературата дълго време за безспорна се е смятала една друга дата - 865 година, която е наложена от именития български историк професор Васил Златарски. Тази година е мотивирана с известния надпис на албанското село Балши, намерен от австрийски войници по време на Първата световна война. Друг наш историк - П.Петров смята, че покръстването е станало през 864 година. Има и друга хипотеза, според която българският княз е изразил съгласие да се покръсти заедно с подвластния си народ през 863 година, а е извършил този акт на 25 май 866 година.
За своята бъдеща дейност като християнски владетел княз Борис получил от своя духовен наставник - цариградския патриарх Фотий, специално послание. Патриархът давал на българския княз уроци как да ръководи държавата и как да се отнася към своите поданици. Фотиевото послание може да бъде характеризирано като своеобразен наръчник. От Цариград били получени и законници, които трябвало да положат юридическата основа на християнската държавност, бит, морал и култура.

6. Бунтът на 52 боили.
Актът на покръстването направил дълбоко впечатление на боиладската аристокрация. Сред нея имало такива, които искрено почитали религията и обичаите на прадедите си и смятали за оскърбително приемането на чуждо изповедание. Други пък се опасявали, че с проникването на новата религия ще се отворят вратите пред византийското политическо влияние. За тях не било без значение и бъдещото изравняване между прабългарската и славянската аристокрации, което означавало загуба на установените привилегии. Всички се обединили от становището, че князът им “дал лош закон” и трябва да бъде свален. Недоволството прераснало в открит бунт срещу княз Борис I - Михаил, който бързо обхванал десетте комитета на държавата. Бунтовниците се насочили към столицата Плиска, решени не само да убият княза, но и да спрат разпространението на християнството. Твърде бързо обаче Княз Борис I - Михаил взел инициативата в свои ръце и ги разгромил. Последвали жестоки репресии. 52 боилски рода били изтребени до девето коляно. Така бил прекършен в зародиш всеки бъдещ опит за съпротива срещу новата религия. По-малко знатните и обикновените хора, увлечени в бунта, не понесли никакво наказание и били пуснати да се разотидат.
По-късно княз Борис I - Михаил поискал прошка от папа Николай за жестокостта, която проявил. Това не донесло успокоение на душата му. Изворите свидетелстват, че десетилетия по-късно съвестта измъчвала княза-покръстител и не му давала спокойни сънища. Покой можел да получи само след изтощителни усърдни молитви в храма.
Няма съмнение, че боилите, които вдигнали меч срещу своя повелител, били далеч от прозорливостта му. Техните симпатии към старата религия и грижата за собствените им привилегии попречили да вникнат в идеята за обединението на българския народ и перспективата същият този народ да мери ръст с другите културни общности на своето време.
Историческите свидетелства за бунта са оскъдни. Повечето от тях са от западен произход. Византийските автори само мимоходом съобщават за него. Българските автори съзнателно премълчават за това събитие, за да не опетнят името на княза. Част от съвременните изследователи датират бунта през 865 година, а други от тях го отнасят към пролетта на 866 година .

7. Последици от налагането на християнството.
Покръстването се оказва изключително полезно и навременно. Чрез него се издига международният престиж на България. Сключените с нея договори имат задължителен характер, а българското общество се приобщава към европейската християнска култура. Утвърждава се авторитетът на княза и неговата власт.
Важна последица от приемането на християнството е въвеждането на закони от нов тип, което говори за социалния ръст на българското общество. По нареждане на княз Борис били преведени и пригодени към българските условия най-съществените устройствени закони на Византия, каквито били Номоканонът в неговата Фотиева редакция, законите на Сирийската династия (VIII век) и Земеделският закон. С голяма популярност в България се ползвал Законът за съдене на хората, който легнал в основата на българското държавно законодателство през Средновековието. Той бил заемка от византийската Еклога (създадена през VIII век), но адаптирана в наказателната си част към по-демократичните норми на социален живот в България. Сравнен в византийската Еклога, Законът за съдене на хората предвиждал по-леки физически и членовредителни наказания.

8. Борба за независима Българска църква.
Приемането на християнството от Цариград означавало подчинение на България на византийската църковна политика и тясно обвързване с империята по всички направления на нейната вътрешна и външна политика. Тази тенденция влизала в разрез с интересите на българската държава. Самите ромеи възприемали покръстването на враждебните българи като покоряване, като победа над отколешен враг. При явното недоволство на част от прабългарската аристокрация от разширяващото се византийско влияние, създаването на национална църква, която да бъде под контрола на българската църква, станало въпрос от първостепенна важност за политиката на княза. Княз Борис I - Михаил искал да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на някоя чужда сила. Имало и друго неудобство. Десетилетия наред българският народ бил възпитаван в недоверие спрямо империята, а вече бил принуден да формира нравствените си ценности съгласно указанията на византийското духовенство. Всичко това било много добре известно на княз Борис I - Михаил, който започнал да търси пътища и начини за излизане от задушаващата “прегръдка” на Византия. В Константинопол не разбирали или не искали да разберат прагматичните намерения на българския княз. В едно писмо на княз Борис до патриарх Фотий се поставяли редица въпроси за устройството и бъдещето на Българската църква. Вероятно един от тях се отнасял до избора на архиепископ (или патриарх), който Фотий деликатно отбягвал в отговора си. Нему се струвало твърде рано българите да се сдобият с църковна независимост. Това принудило княз Борис да търси решение на църковния въпрос другаде.
На българския владетел му били известни противоречията между Източната и Западната църква за влияние върху новопокръстените славянски народи и тъкмо това искал да използва в осъществяване на независимата си църковна политика. Потърсил решение на проблема в две посоки - възобновяване на съюза с Немското кралство и едновременно с това - обръщане към Рим за приобщаване към папството, т.е., по-далече от Патриаршията и по-близо до самостоятелността.
През лятото на 866 година на път поели две пратеничества: едното към Рим, при папа Николай I (858-867), а другото - към Регенсбург, при крал Людовиг Немски (843-876). На 29 август 866 година в Латеранския дворец в Рим пристигнали пратениците от България, водени от Борисовия сродник Петър и боилите Йоан и Мартин. Те носели дълъг списък с въпроси (114 или 115) до римския папа, между които и основният - може ли българите да имат самостоятелен архиепископ или патриарх. Пратениците отивали с молба за “книги и закони”, които да уредят верския живот на довчерашните езически поданици.
Пратениците оповестили намеренията на своя владетел - преминаване в диоцеза на папата и сдобиване с автокефална църква със собствен архиерей, номинално подчинен на Рим.
Самите въпроси на княз Борис не са достигнали до нас, но от съхранените в по-късни преписи “Отговори” на папа Николай I узнаваме почти буквално зададените въпроси. “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” са ценен исторически документ за ранната история на българския народ и държава. Поставените от княза въпроси засягали всички важни страни на обществения, културния и духовния живот: уреждането на взаимоотношенията между хората, семейните връзки, обичаите, дисциплината във войската и т.н. Въпросите и отговорите представят ярка картина на българския бит и душевност от VIII-IX век. ОТ въпросите също така става ясно, че българите искали да придадат външен израз на неосмислената още вяра. Тези въпроси разкриват желанието на княз Борис и на аристокрацията да узнаят всичко онова, посредством което би могло да се извърши обновяване на българската държава и на българския народ в духа на християнската обредност, етика, правни норми, морал и идейни възгледи. Те показват, че княз Борис и приближените му боляри са познавали добре византийската църковна практика и някои паметници на византийското законодателство.
Игуменът на манастира “Санта Мария” Анастасий Библиотекар, известен латински книжовник, съставил “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите”. Централният въпрос засягал ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. Папа Николай I се опитал да проточи решаването на този въпрос, за да спечели време, което му било необходимо, за да насади влиянието на Рим в България. И по-конкретно, папата отговорил, че патриарх може да се ръкоположи след като се установи както е фактическото състояние на християнската пропаганда в България.
На 13 ноември 866 година папа Николай I връчил “Отговорите по допитванията на българите” (106 на брой) и писмата до българския княз на българските пратеници, които потеглили обратно към Плиска. Придружила ги голяма папска мисия от духовници начело с двама вишни прелати - епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Тяхната задача била свързана с установяване на преки контакти и подмяната на гръцкото духовенство с римско. В края на същия месец римската духовна мисия пристигнала в България, заела мястото на византийското духовенство и започнала обичайната си работа - да извършва богослужебна и проповедническа дейност и да покръства все още непосветените в Христовото учение. Латинските духовници обявили за недействителни гръцките обреди, а това внесло смут в съзнанието на новопокръстените българи. Константинопол остро реагирал на промяната и публично осъдил намесата на папските клирици в България. Патриарх Фотий осъдил поведението на папата, но не посмял да упрекне княза.
Малко след папската мисия под ръководството на епископ Ермених пристигнали и немски духовници, но след като установили присъствието на римското духовенство, се завърнали обратно в страната си.
Ходовете на българската дипломация през втората половина на 866 година и началото на 867 година много скоро дали положителен резултат: политическата тежест и известност на България сред западноевропейските държави чувствително нараснали. В същото време разпрата между Рим и Константинопол се ожесточавала поради българския църковен въпрос.
Междувременно княз Борис останал доволен от работата на енергичния епископ Формоза и предложил на папата да го ръкоположи за духовен глава на Българската църква. В Рим обаче заподозрели Портуенския епископ в тайни споразумения с българите и отказали да удовлетворят молбата. Вместо Формоза били изпратени двама други духовници - Доминик и Примуалд. Папата настоявал българския владетел да направи своя избор между новопристигналите лица и Павел Популонски. Отказът да бъде ръкоположен Формоза за архиепископ на България бил една от най-големите грешки на папа Николай I в отношенията му с българите. В края на 867 година папа Николай I починал, но и новоизбраният папа Адриан II (867-872) отказал да удовлетвори исканията на княз Борис за Формоза или за дякон Мартин. Новият папа искал да изпрати не изявена личност, а послушен прелат на Западната църква. Българският владетел отклонил предложението за инодякон Силвестър, който, освен другото, притежавал твърде нисък ранг в църковната йерархия.
Неколкократното отхвърляне на предложените кандидати накарало княз Борис да заеме резервирана позиция спрямо папата. Стремежът му да създаде автономна църква очевидно не се понравил в Рим, което го насочило към Константинополската църква, надявайки се на повече отстъпчивост спрямо българските искания. Пред опасността в подстъпите към Цариград да има силна и голяма държава под юрисдикцията и влиянието на папството, Византия се принудила да бъде гъвкава в своите дипломатически действия. За да привлече българите в своя духовен и политически периметър, империята станала по-отстъпчива и се съобразила с предявените от княз Борис искания.
Междувременно, във византийската столица станали важни промени. Чрез преврат през 867 година бил свален и убит император Михаил III, наследен от близкия му сътрудник Василий I Македонец (867-886). Ведно с това бил сменен и патриарх Фотий с по-умерения и склонен към компромиси със Западната църква патриарх ИГнатий (867-877). Новото правителство в Константинопол поискало да изглади противоречията с Рим, към което се стремял и папа Адриан II, усетил опасността от засилващите се арабски набези в Южна Италия.



9. Създаване на автономна Българска църква.
На 5 октомври 869 година в Константинопол започнал своята работа VIII Вселенски църковен събор с участието на патриарсите от Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и на представители на Рим. Било постигнато споразумение за изглаждане на конфликтите между Източната и Западната църкви. През това време в Плиска много внимателно следели какво става на събора, но княз Борис не бързал да се намеси, а изчаквал удобния момент да потърси онова, което желаел най-силно - българската църковна независимост.
На последните заседания на събора присъствали и пратениците на българския княз. Вероятно това било предварително уговорено в тайно споразумение с императора, което е видно от последвалите събития. На 4 март 870 година император Василий I дал тържествена аудиенция в двореца за всички участници в събора. Неочаквано пратениците на българския княз поставили въпроса кому трябва да се подчинява техният духовен глава. Това изненадало папските легати, които възразили, че Българската църква е подчинена на Светия престол и дискусиите по този въпрос са напълно излишни. Тогава представители на източните патриаршии попитали какви свещеници заварили българите, когато завладявали земите си. Отговорът бил - гръцки. При това положение, въпреки протестите на папските легати, съборът постановил България да премине под върховенството на Константинополската църква, която извършила и акта на покръстването, но Българската църква да бъде обособена като самостоятелна архиепископия.
В отговор на това римските духовници отказала подписването на документите и така се стигнало до т.нар. “малка схизма”, довела до окончателния разрив между Източната и Западната църкви.
По престижа на западния предстоятел бил нанесен сериозен удар. В продължение на дълги години папите нееднократно призовавали княз Борис да “върне” Българската църква в лоното на апостолическия престол. Княз Борис или не отговарял на умолителните и заплашителни писма, или се позовавал на волята на Вселенския събор.
Актът от 4 март 870 година поставил основите на автономната Българска архиепископия. Римското духовенство било принудено да напусне страната. На негово място дошло отново византийско духовенство начело с ръкоположения от константинополския патриарх пръв български архиепископ Йосиф. Средище на архиепископията станала Плиска, а по-късно Велики Преслав. Следващите й предстоятели щели да се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Зависимостта от Константинополската църква-майка била повече формална и условия за фактическа намеса във вътрешните й работи нямало.

10. Структура на Българската църква.
Българската архиепископия била устроена по подобие на Константинополската църква и следвала установените в нея канони, служби и институции. В съгласие с каноните на източноправославните църкви, в България се изградили митрополии и епископии като подведомствени единици. Продължило и строителството на храмове и манастири, някои от които впоследствие се превърнали във важни просветни и книжовни средища. Основна роля в църковната организация играела църковната община, населението на която било черкувано от отделен свещеник.
След учредяването на Българската църква постепенно се оформило ново съсловие в българското общество - висшето духовенство. Представителите на висшия клир (архиепископът, служителите в неговата канцелария, митрополитите, епископите и игумените) имали в ръцете си значителна съдебна и административна власт. Българската църква се превърнала в богата и влиятелна институция, в идеен крепител на феодалния род.
Решенията на VIII Вселенски събор и изграждането на автономна Българска църква били победа на българската дипломация. Трайното ориентиране на България към православието се обяснява не само с естествената географска близост до Византия, но и с факта, че православната византийска църква официално провъзгласявала (за разлика от папската курия) принципа на цезеропапизма (върховенството на светската над църковната власт). Този принцип допаднал на стремежите на княз Борис, защото отговарял по-пълно на съществуващите вече в България традиции на силна централна власт. В процеса на християнизацията на страната и по време на дипломатическата игра между Рим и Константинопол княз Борис I - Михаил завоювал широки сфери на влияние в духовния живот.
Окончателното обвързване на България с Константинополската патриаршия, обусловено както от географското й положение, така и от конкретната политическа обстановка, означавало трайно обвързване на нейната история, съдба и култура с християнския Изток. Оттогава насетне българо-византийската симбиоза в различни сфери и особено в областта на духовната култура поставила началото на един нов модел от европейската цивилизация - славяно-византийския.
Княз Борис не постигнал всичко, но постигнал много. В по-сетнешната практика новопокръстените славянски народи (сърби, руси) успели да извоюват самостоятелни църкви едва няколко века след приемането на християнското кръщение. На княз Борис това се отдало само шест години след Покръстването и очевидно трябва да се отбележи като успех на водената от него политика. Но още тогава, както за княза, така и за всички причастни на делото на Българската църква, било ясно, че страната се нуждае от собствена писменост и въвеждането на говоримия език в богослужебната практика, защото византийското духовенство служело за налагане на византийско политическо, духовно и културно влияние в страната.
Всепризната е цивилизаторската мисия на средновековна България за останалия източно-православен свят. Началото на тази мисия е "“Златния век на българската книжнина".Тогава българският език става класически език на славянството и служи за основа на бъдещата книжнина на руси, украинци , сърби , власи, белоруси и други.
Трябва да се обърне внимание на факта, че от началото на Средновековието ( 5 век) до РЕНЕСАНСА ( 15 век) в Европа се твори книжнина на три езика- гръцки (ограничен само в южната част на Балканите) , латински ( в Западна Европа) и старобългарски (в Източна Европа).
Повечето от възникналите през Ранното средновековие варварски държави нямат собствена писменост . За нуждите на държавната си канцелария те използват латински или гръцки език. Така било и в България. Запазените каменни надписи от езическия период са изписвани с гръцки букви. Средата на IX столетие се явява повратен момент в развитието на българската държава, респективно и в развитието на българската култура. Причината за това са две събития със съдбовно значение – приемането на християнството и създаването на славянската писменост и въвеждането й в България от техните ученици.
ИСТОРИОГРАФИЯ: По проблемите за създаването и разпространението на славянската писменост са писали Ал. Бурмов, П. Петров, Димитър Ангелов, Иван Дуйчев. Исторически извори по темата са Пространствените жития на Кирил и Методий, Италианската легенда, Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, Житията на Наум, “За буквите” от Черноризец Храбър и други.
II.ХАКТЕРИСТИКА НА IX ВЕК И ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ПОЯВАТА НА СЛАВЯНСКАТА АЗБУКА И КНИЖНИНА.
Славяните и ВИЗАНТИЯ.Нуждите на славянските държави.Писмени традиции в БЪЛГАРИЯ преди създаването на славянската азбука.Нуждата от писменост след покръстването.

В средата на IX век обстановката в Европа е сравнително спокойна , а българското общество търси стабилност, пътища за стопанска и културна самоизява.
В борбата си за политическо надмощие Византия и Немското кралство разбират , че освен чрез меча хегемония могат да постигнат и чрез кръста. Те разчитат твърде много на християнизирането и мисионерството , чрез които да покорят новопокръстените народи.
През IX век сред християнските общности се разпространява мнението за трите свещени езика- еврейски, гръцки и латински, на които може да се слави словото господне. Попството в Рим , под натиска на Немското кралство, стремящо се да обезличи славяните по Средния Дунав , прилага по безкомпромисен начин триезичието, т.е. латинския език на покръстените славяни по Средния Дунав. Византия и Константинополската патриаршия не приемат официално триезичието, тъй като политическия характер на империята (многонародността) е чужд на подобно становище. Византия проявява езикова толерантност и позволява всички народи – гърци, арменци, грузинци, сирийци и други да славят Бог на своя език.
ПЪРВА ПРЕДПОСТАВКА
В средата на IX век създаването на славянската писменост придобива особено значение за Ромейската империя. Тя се простира на три континента и обединява много народи под скиптъра на василевса. Поданиците й са наречени ромеи и са свързани с три неща – християнска религия, чувство за обща принадлежност и гръцкия език. Всеки народ има възможност за собствена културна изява.
След колонизацията на Балканския полуостров през VII век от славяните , те не само вливат в империята своята варварска енергия, но и голяма част от тях стават нейни поданици и данъкоплатци. Империята разбира , че за да станат славяните част от ромейското общество , Византия трябва да им наложи християнството . За да се превърне обаче християнството в убеждение на всеки човек, за да се създаде общност на морала, бита и обичаите, за да стане то вътрешно убеждение на всеки човек е необходимо проповедите да са на разбираем за обикновените хора език. За това през първата половина на IX век се правят опити за създаване на славянската писменост. Те за съжаление се оказват неуспешни.
ИЗВОД: От тук може да бъде изведена първата предпоставка за създаването на славянската писменост , а именно да се привлекат трайно славяните към културно религиозната общност на Византия.Така империята насочва усилията си към създаването на т.нар. “алфа – витна “ система, което и дава сериозни предимства пред неотстъпчивата латинофилия на Римската църква.
ВТОРА ПРЕДПОСТАВКА
По съвсем друга причина търсят своя писменост славянските държави. Особено силна нужда изпитват двете най-могъщи държави на славяните България и Великоморавия. България приема християнството през 863-864 година, а Великоморавия през 862 година. Новата вяра обаче открива въэможност за езиково, културно и политическо влияние. Очертаващият се остър конфликт между двата църковни центъра се изявява в младата славянска държава Великоморавия. Опитът на княз Ростислав да води самостоятелна политика среща съпротивата на немското кралство. Това подтиква великоморавския княз към сближение с Византия. Искането на княза да му бъдат изпратени мисионери, които да поучават народа на славянски , било отдавна очакван от Константинопол момент.
По този начин Великоморавия дава отпор на налагането на латинския език от немското духовенство в богослужението. По същество това е една борба за запазване на народностната идентичност от политическата експанзия на Немското кралство.
По същото време , България приема християнството ( 863- 64 ) и в нея се настанява византийското духовенство, което е проводник на политическото и културно влияние. Подчиняването обаче на българската църква на Константинополската патриоршия нарушава пълнотата на княжеската власт. По тези причини княз Борис също се стреми към самостоятелно развитие на християнизираща се България. Постигането на тази своя цел той вижда в изграждането на българското духовенство, което да използва християнските писания така, че те да достигат до съзнанието на богомолците.
Така след покръстването на двете най-могъщи държави извършването на богослужението на чужд , неразбираем език , съдържа в себе си опасност от пълно отчуждаване от църквата и свързаното с нея духовна култура.
ТРЕТА ПРЕДПОСТАВКА
Междувременно сама славянското общество изпитва нужда от писменост като средство за комуникация на все по-усложняващите се икономически и политически връзки. Първоначално славяните си служат , както пише Черноризец Храбър в “ За буквите” , с “ черти и резки” , а след покръстването си са принудени да пишат славянската реч с гръцки и латински букви “без ударение”.
ЧЕТВЪРТА ПРЕДПОСТАВКА
Писменост на славянски език е необходима и с оглед на деловата дейност на славянските държави за управлението , за връзките й с нейните поданици, за търговията и прочие.Особено силни са традициите в употребата на гръцки език и писменост в българската държавна канцелария, за което свидетелстват каменните надписи от VIII и IX век. Дори се правят опити за предаването на старата българска реч в текст с гръцки букви. Гръцката азбука обаче не отговаря на особеностите на славянската реч , а мнозинството от подониците на българската държава в средата на IX век са славяни. Така например гърците не разполагат със знаци за някой специфични за славянския език звуци – ж, ч ,ш, щ, ъ и други.

III.ЖИВОТ И ДЕЛО НА БРАТЯТА КИРИЛ И МЕТОДИЙ.
1.Биографични данни.Създаване на славянската писменост .
2.Великоморавската мисия.Отношения с римската църква.
3.Дейността на МЕТОДИЙ в ПАНОНИЯ и МОРАВИЯв периода (869-885г.).

1.Биографични данни.Създаване на славянската писменост .
Създаването на славянската писменост, тази изключително отговорна и с исторически последици задача, е изпълнена от двамата солунски братя КИРИЛ и МЕТОДИЙ.
В светските исторически извори сведенията за тях са твърде оскъдни , затова пък съществува обилна житийна литература , в която са проследени основните моменти от дейността им.
Родени са в град СОЛУН, който през IX век бил втори по големина и важност културно-политически и религиозен център на Византия.Мнозинството от солунското население били славяните, които след неуспешни опити в миналото да овладеят града със сила, трайно се поселили в него като мирни жители.
Баща им ЛЪВ имал сан ДРУНГАРИЙ и изпълнявал длъжността подстратег (помощник-управител) на Солунската тема. Майка им МАРИЯ произхождала от солунските словени , рано останала вдовица , но въпреки това успяла да даде добро възпитание и образование на децата си.
Спорен е въпросът за народностния произход на Кирил и Методий. Според едни автори те са гърци, според други са славяни , а според трети – от смесен произход. Днес този спор не тревожи торкова специалистите , защото несъмнено по-важно е не какъв е произхода на тези бележити мъже, а какви са резултатите от епохалното им дело.
Методий, по-големият брат , е роден през 815 година.Данните за живота и дейността му преди да приеме монашеско подстрижение са много оскъдни.Светското му име е неизвестно.Отличавал се с дълбок ум и получил отлично образование. На младини изпълнявал длъжността АРХОНТ (управител) на област, населена със славяни някъде в Северна Гърция или Егейска Тракия. Не знаем причините , поради които през 851 година напуснал военно-гражданската кариера и постъпил в манастир.Монашеският път на Методий започнал в един малоазийски манастир при планината Олимп, след което станал игумен на големия манастир "“олихрон"”на Мраморно море.
Кирил е роден през 826 или 827 година със светското име КОНСТАНТИН. От малък проявявал блестящи заложви и едва 14-годишен написал първото си съчинение – “ПОХВАЛА НА СВ. ГРИГОРИЙ НАЗИАЛСКИ”, което показало интерес към книгата и умение да се изразава поетично. Когато преминал първата степен на обучение в Солун , Константин продължил образованието си в известната Магнаурска висша школа, за която бил препоръчан от втория човек в империята ТЕОКТИСТ. Негови преподаватели в това прочуто висше училище били най-известните учени на епохата : ФОТИЙ- бъдещият Константинополски патриарх и ЛЪВ МАТЕМАТИК - прочут изобретател на механични съоражения. Впечатляващо било старанието на младия Константин. За кратко време той изучил диалектиката и всички филосовски науки, риторика, граматика, аритметика, астрономия, богословие, музика и всички други елински изкуства.
Пред даровития ученик се откривали много възможности за блестяща светска или дворцова кариера ,но Константин отказал високите постове и приел монашеско подстрижение.Малко след това станал библиотекар в Патриаршеската библиотека при църквата “ Света София “.Едновременно с това по препоръка на Фотий ,константин станал преподавател в Магнаурската школа ,където получил прозвището “ ФИЛОСОФ “
През IX век на мода били публичните диспути между представители на различните филосовски и религиозни направления, в които младия Константин се отличавал с голямата си начетеност.Той проявил ненадминатия си полемичен талант ,като надделял в публичен диспут с бившия патриарх АНИС, известен като упорит привърженик на иконоборската ерес.
През 855 год. ,заедно с ФОТИЙ Константин изпълнил т. нар. “ САРДИНСКА МИСИЯ “ при арабите.Задачата му в БАГДАД имала не само религиозен , но и политически характер.Там той защитил блестящо християнските догми и освен това в резултат на неговото посредничество били освободени много византийски военнопленници.
СЪЗДАВАНЕ НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ
През същата година - 855 ,след като се завърнал от БАГДАД,Константин внезапно изоставил светските ангажименти и отишъл при брат си Методии в малоазииския манастир “ ПОЛИХОРН “Там те “денонощно беседвали с книгите”. Мнозина са на мнение ,че причината за уединението била свързана със задачата ,която получили двамата солунчани – създаването на славянската азбука.За това научаваме по косвен път и от старобългарския книжовник ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР , който сочи 855 г.като година на сътворяването на азбуката.
Годината на създаването на славянската азбука е спорна.Другото мнение се основава на пространното житие на Св. Кирил ,според което сътворяването на азбуката е Божие дело и е свързано с Великоморавската мисия.
Веднага след като през 862 г.великоморавският княз направил предложението си пред император МИХАИЛ III , той извикал двамата братя и им възложил мисията.Наскоро след това “ озарени от бога “ те “начертали” славянските букви.
Според повечето автори този факт е нереален.
Създаването на една нова азбучна графична система и преводите на книги от гръцки на необработения славянски език не би могло да стане в кратък срок.Житиеписецът е изхождал от феноменалността на делото ,поради което му придал свръхестествен произход.С други думи твърдението за създаване на славянската азбука през 863 г. Е логически трудно доказуемо и вероятността да отговаря на истината е много малка.
Третото мнение за създаване на славянската азбука е на българския филолог и историк проф. Й. Иванов.
През 1906 г. Анализирайки “ СОЛУНСКАТА ЛЕГЕНДА “ той докозал , че славянската писменост е била създадена още през VII век. В наши дни тази хипотеза се отхвърля от КИРИЛОМЕТОДИЕВИСТИКАТА.
Писмото ,което двамата братя съставят е известно в науката като “ глаголическо”. Глаголицата има 38 букви и изразява по съвършен начин отсенките на славянската реч.По същество тя е нова графична система ,оригинално дело на ФИЛОСОФА и неговия брат.
Те начертали образите на буквите като комбинация от три елемента : кръста,триъгълника и окръжността.Това са все християнски символи.На глаголица са написани най- древните славянски ръкописи.
Мисия при хазарите:
През 860 г. двамата братя били натоварени с важна църковно-дипломатическа мисия при хазарите на Кримския полуостров.Там те трябвало да убедят хазарския хаган в преимуществата на християнската вяра.Състояли се няколко диспута с представители на юдеизма и привърженици на исляма, в които Кирил се изявил като блестящ полемист.Въпреки това хазарската мисия не постигнала много. Християнско кръщение приели едва 200 хазари тъй като хаганът предоставил изборът на вярата на свойте поданици.За бъдещата дейност на Константин и Кирил повече значение имало откриването на мощите на СВЕТИ КЛИМЕНТ папа римски ,който починал мъченически в ХЕРСОНЕС в началото на II век.
Престоят на светите брата при хазарите е свързан с едно твърде любопитно съобщение в житието им.
Житиеписецът твърди,че по онези места КОНСТАНТИН намерил евангелие и псалтир написани с римски букви ,както и човек говорещ на този “ рожки език”.Мнозина руски изследователи тълкуват буквално известието ,като твърдят, че истинските създатели на славянската азбука били русите ,а ФИЛОСОФЪТ заел творението им наготово.Подобно становище е неприемливо по ред причини.
Първо, защото руските летописи сочат КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ като създател на славянските букви.От друга страна ,по времето на хазарската мисия русите са все още заклети езичници ,следователно няма как да са имали християнска литература.В оригиналния текст на това място вероятно е било написано “ узки “ (тесни)букви или пък “ сурски” (сирийски ) букви.` В първия случай това означава Константин да е попаднал на съчинения ,написани на готски,а във втория случай – съчинения написани на староеврейски език.По късните преписвачи на житието заменили това място с “ рошки “ букви,тъй като не разбирали същинския им смисъл.Теорията за руския произход на славянската азбука ,няма последователи по света ,а аргументите ,с които се защитава звучат крайно несериозно и неубедително.
След мисията при хазарите ,по указание на императора ,Константин отново заминава за полуостров КРИМ ,където трябвало да изпълни някаква дипломатическа поръчка при аланите ,които живеели в околностите на гр. ФУЛА( западната част на Крим).
Участието в три поредни мисии дава на Константин достатъчно опитност ,която той пълноценно използвал не много след това във ВЕЛИКОМОРАВИЯ.
В исторически те извори липсват конкретни данни относно същността и характера на книжовната дейност на КИРИЛ и МЕТОДИЙ след завръщанито им от хазарската мисия.Самият факт ,че по-късно двамата братя били поставени начело на великоморавската мисия показва, че те са насочили своето внимание главно към занимания ,свързани със славянската писменост и книжнина.Заловили се с преводи на светите писания на славянски език.Част от монашеското братство в манастира “ СВЕТИ ПОЛИХРОН “съставлявало техният кръг от ученици и помощници в това дело.

2.Великоморавска мисия. Отношения с римската църква;
По същото време , в началото на 60-те години преплитането на политическите интереси с религиозната конфронтация оформило две противостоящи си сили в ЦЕНТРАЛНА И ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА:НЕМСКОТО КРАЛСТВО,папския РИМ и БЪЛГАРИЯ срещу ВЕЛИКОМОРАВИЯ и ВИЗАНТИЯ.
ВЕЛИКОМОРАВИЯ застрашавала българското присъствие по Среден ДУНАВ.Това било една от причините хан БОРИС да потърси сближение с Немското кралство.А установяванито на българо-германски съюз било опасно явление за ВЕЛИКОМОРАВИЯ.По същото време германски духовници покръствали великоморавските славяни и едновременно се извърщвала чувствителна немска колонизация.Всичко това застрашавало целостта на ВЕЛИКОМОРАВИЯ и създавало силни антигермански настроения.Затова княз РОСТИСЛАВ ( 846-870) потърсил съюз с ВИЗАНТИЯ,най-могъщият враг на БЪЛГАРИЯ.Засилващите се позиции на папската курия във ВЕЛИКОМОРАВИЯпредставлява ли заплаха и за имперските интереси на ВИЗАНТИЯ.
През 862 г. в КОНСТАНТИНОПОЛ пристигнали пратеници на великоморавският княз.Те носели със себе си специално послание до император МИХАИЛ III Княз РОСТИСЛАВ помолил византииското правителство да му изпрати проповедници на Христовото учение ,които да поучават народа му на славянски език.С това княз РОСТИСЛАВ преследвал две цели: търсел в лицето на ВИЗАНТИЯ политически съюзник и искал да ограничи до минимум немското духовно влияние.
В КОНСТАНТИНОПОЛ отдавна очаквали поканата от РОСТИСЛАВ.Извършена била вече предварителната подготовка по създаването на славянската азбука и превеждането на най-необходимата богослужебна литература.Така ВИЗАНТИЯ имала готовността да пристъпи към набелязаната си програма спрямо славяните.
С Великоморавската мисия били натоварени братята КИРИЛ И МЕТОДИЙ.През 863 год. Те заминали за ВЕЛЕГРАД,столицата на ВЕЛИКОМОРАВИЯ,където били тържествено посрещнати.
В науката не е изяснен въпроса за времето ,чрез което се е осъществила първославянската мисия и към кого е била насочена тя? Причината е ,че в житията се говори и за покръстването на 54 000 българи на р. БРЕГАЛНИЦА не по-късно от 855 г.Тези сведения ,макар и неясни ,посочват ,че по всяка вероятност след създаването на азбуката братята не се ограничили с чисто интелектуална дейност ,но започнали и покръстителска и просветителска дейност сред славяните от българската група в МАКЕДОНИЯ.
Някои учени са склонни да приемат това известие като достоверно и говорят за така нар. “БРЕГАЛНИШКА МИСИЯ”,която очевидно е предшествала “ МОРАВСКАТА МИСИЯ “.
Във ВЕЛИКОМОРАВИЯ княз РОСТИСЛАВ предоставил на КОНСТАНТИН-КИРИЛ и брат му МЕТОДИЙ всички възможности за спокойна работа.
Двамата развили усилена просветна ,проповедническа и книжовна дейност.Във ВЕЛЕГРАД и на други места били създадени училища ,в които се подготвяли бъдещите свещеници и учители на моравците.КОНСТАНТИН поставил основите на славянската литургия , която заимствала елементи от римската и византийската ,но като цяло притежавала самобитен славянски облик.Сложили се основите на Великоморавската книжовна школа и на самостоятелна славянска църковна организация.
Във ВЕЛИКОМОРАВИЯ дейността на двамата братя продължила повече от четиредесет месеца.През цялото това време отстраненото немско духовенство рязко протестирало срещу присъствието им ,обвинявайки ги ,че проповядват в “чужд” църковен диоцез на “несвещен “ език.В тази връзка КОНСТАНТИН и МЕТОДИЙ решили да посетят КОНСТАНТИНОПОЛ ,където да получат указания за бъдещата си дейност и да ръкоположат някой от по-изявените си ученици.По пътя бил разширен обсегът на тяхната мисия сред среднодунавските славяни.Светите братя трябвало да престоят шест месеце в ПАНОНСКОТО княжество на блатненския княз КОЦЕЛ ,който настоял да обучат ученици и с това да положат началото на славянското просвещение там.Близо 50 ученика продължили делото им след тяхното заминаване.
Морският път до КОНСТАНТИНОПОЛ минавал през ВЕНЕЦИЯ.В този град,който формално бил подчинен на ВИЗАНТИЯ ,преобладавало немското католическо духовенство.По негово настояване бил проведен публичен диспут ,на който се обсъдила тезата за “трите свещени езика”.КОНСТАНТИН – КИРИЛ ФИЛОСОФ блестящо защитил правото на народите всеки да слави бога на своя език.Неговите аргументи направили дълбоко впечатление на немското духовенство ,поради което Римският папа отправил любезна покана да посетят столицата му.
От ВЕНЕЦИЯ братята отпътували с кораб за КОНСТАНТИНОПОЛ.Междувреме но във византийската столица настъпила важна политическа промяна ,която довела до подобряване на отношенията между Константинополската патриаршия и папската курия и тласнала славянското просвещение в нова посока.
След като взели от КОНСТАНТИНОПОЛ мощите на свети КЛИМЕНТ ПАПА РИМСКИ ,през м. Декември 867 г. КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ и МЕТОДИЙ , придружавани от свойте ученици ,пристигнали в РИМ.Новоизбраният папа АДРИАН ВТОРИ( 867 – 872)посрещнал тържествено славянските просветители и ги привествал като византийски пратеници.В църквата “САНТА МАРИЯ ФАТАН “ папата осветил славянските богослужебни книги ,благословил просветителското и мисионерско дело на светите братя и ръкоположил някои от учениците им за дякони и презвитери.Там АДРИАН ВТОРИ отслужил заедно с КИРИЛ и МЕТОДИЙ литургия на славянски ,гръцки и латински език ,което било фактическо признавоне на славянското богослужение и венец на делото на двамата братя.КОНСТАНТИН и МЕТОДИЙ останали в РИМ общо 12 – 13 месеца.Там КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ завършил последният си книжовен труд на славянске език “ НАПИСАНИЕ НА ПРАВАТА ВЯРА”- ценен извор за источно православното изповедание.
Свети КИРИЛ умрял на 14 февруари 869 год. На 42 годишна възраст.По нареждане на папа АДРИАН ВТОРИ тялото му било положено в храма “ СВЕТИ КЛИМЕНТ “,където и до днес се пази неговият гроб.
3.Дейността на МЕТОДИЙ в ПАНОНИЯ и МОРАВИЯ в периода (869-885г.).
Скоро след смърта на КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ със специална папска була МЕТОДИЙ бил ръкоположен за архиепископ на славяните по СРЕДЕН ДУНАВ и в ПАНОНИЯ .Благоразположението на папата продължавало главно поради предстоящия VIII вселенски събор ,на който се пранирало обединение на двете църкви.Папа АДРИАН ВТОРИ наложил само едно ограничение –“ литургията ,Апостолът и Евангелието да се четат първо на латински ,а след това на славянски …”.
Идиличните отношение между РИМ и КОНСТАНТИНОПОЛ не траяли дълго.На 4 март 870 год. VIII вселенски събор завършил с пълен провал ,поради противоречията между РИМ и КОНСТАНТИНОПОЛ по българския църковен въпрос ,който бил решен в полза на ПАТРИАРШИЯТА.Това рефлектирало върху положението на МЕТОДИЙ като епископ на славяните в ПАНОНИЯ.През ноември 870 г. архиепископ МЕТОДИЙ бил призован на събор на германското духовенство в РЕГЕНСБУРГ.Той бил обвинен ,че проповядва в чужд “диоцез”, бил осъден и изпратен на заточение в манастира “ЕВАНГЕН” ГЕРМАНИЯ.Там престоял бит и унижаван две и половина години.
Едва през 873 г. ,след енергичното застъпничество на папа ЙОАН VIII, бил освободен и ръкоположен за архиепископ на ВЕЛИКОМОРАВИЯ със седалище ВЕЛЕГРАД.Папата му забранил да служи на славянски , а само да проповядва на този език.Архиепископ МЕТОДИЙ не се съобразил с това ограничение и през 880 г. отново бил изправен пред църковен събор в РИМ да докаже необходимостта от славянско богослужение.МЕТОДИЙ се защитил блестящо.Наложило се и посещение в КОНСТАНТИНОПОЛ(882 г.),където трябвало да изслуша становището на византийското правителство .Император ВАСИЛИЙ I (867-886г.)сотанал доволен от работата на МЕТОДИЙ,задържал някои от придружаващите го ученици и с тяхна помощ отворил славянско училище в столицата.
Според едно недоказано известие ,на път за ВЕЛЕГРАД МЕТОДИЙ имал среща с княз БОРИС , с когото уговорил изпращането на негови ученици в БЪЛГАРИЯ.
Последното завръщане на МЕТОДИЙ във ВЕЛЕГРАД поставил началото на активна книжовна дейност.Той завършил превода на библията , а междувременно успял да убеди чешкият княз БОРИВОЙ да приеме християнското кръщение.Успехи в това отношение имал и сред непокръстените полски славяни около р. ВИСЛА.
Дейността на архиепископ МЕТОДИЙ изчерпала търпението на немското духовенство.Срещу него била подето ожесточена борба за прогонване от катедрата му.Такава позиция заел и новият великоморавски княз СВЕТОПОЛК,който се оказал горещ поклонник на немската култура и латинското богослужение.
Предусещайки края на дните си ,Свети МЕТОДИЙ ръкоположил за свой заместник един от най-даровитите си ученици – ГОРАЗД,койтобил местен човек и произхождал от средите на моравската аристокрация.
МЕТОДИЙ починал на 6 април 885 г.той бил погребан в съборната църква на ВЕЛЕГРАД.След погребението му пристигнала папската була на папа СТЕФАН V(885-891),с която категорично се забранявало славянското богуслужение.

IV.ДЕЙНОСТТА НА КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЪЛГАРИЯ.
1.Гонения на Кирило-Методиевите ученици във ВЕЛИКОМОРАВИЯ.Пристигане на КЛИМЕНТ,НАУМ и АНГЕЛАРИЙ в БЪЛГАРИЯ.
2.Възникване на ОХРИДСКАТА и ПЛИСКОВСКАТА книжовни школи.
3.Характерни особености на глаголическата графическа система.Същност на кирилицата като графическа система.
4.Приносът на княз БОРИС за превръщането на БЪЛГАРИЯ в център на славянската просвета и култура.


1.Гонения на Кирило-Методиевите ученици във ВЕЛИКОМОРАВИЯ.Пристигане на КЛИМЕНТ,НАУМ и АНГЕЛАРИЙ в БЪЛГАРИЯ.

След смърта на МЕТОДИЙ немските духовници започнали жестока разплата с учениците на покойния архиепископ.Обвинени ,че подготвят бунт против княза ,те били бити ,затваряни и продавани в робство.Било повичи от ясно ,че славянската мисия във ВЕЛИКОМОРАВИЯ нямала никакво бъдеще.Някой от разпилените ученици попаднали на робския пазар във ВЕНЕЦИЯ,където случайно присъствуващ пратеник на византийския император ги откупил от еврейски търговци и ти изпратил във КОНСТАНТИНОПОЛ.ГОРАЗД не издържал на гоненията и починал.
След много препятствия ,които са описани в житиятата литература ,трима от Методиевите ученици – КЛИМЕНТ,НАУМ и АНГЕЛАРИЙ, се добрали до българската дунавска крепост БЕЛГРАД с надежда час по-скоро да намерят приют в БЪЛГАРИЯ.Местният военен управител (боритаркан) ги разпитал подробно и знаейки ,че “БОРИС жадува за такива мъже “ – ги препратил в ПЛИСКА.През същата 886 г. в БЪЛГАРИЯ пристигнали и някои от другите ученици на КИРИЛ и МЕТОДИЙ,които били откупени от представител на на византийския император на робския пазар във ВЕНЕЦИЯ.Сред тях бил и презвитер КОНСТАНТИН ,бъдещият епикоп КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ.
Така разправата на германското духовенство с учениците на МЕТОДИЙ било събитието ,което дало шанс на БЪЛГАРИЯ да се превърне в славянски културен център.През 886 г.никой не подозирал,че с пристигането на КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ ученици в БЪЛГАРИЯ,се поставило истинското начало на старобългарска

alonso
01-26-2008, 18:03
ми благодаря ти ама не ми трябва това не става въпрос за бъргария ами за западна европа за феодализъм за сеньория