^LoLiPoP^
01-27-2008, 15:16
Българската литература между двете световни войни
След трите последователни войни- Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, България е за-дължена да изплаща тежки репарации. Тя губи част от те-риториите си-Западните покрайнини, Южна Добруджа и Беломорска Тракия, и преживява катастрофата на нацио-налните идеали за обединение. Една голяма част от бъл-гарските интелектуалци-писатели и хора на изкуството, преминават през кървавите събития на фронтовете, а мно-го от тях не се завръщат у дома. Към всичко това не ос-тава чужда най-чувствителната сфера на обществената нравственост-литературата. Настъпва, по думите на ли-тературния историк Иван Радославов, “нова епоха на скептицизъм”-разпадат се солидните духовно-културни опори на националния живот. Българската литература се намира в състояние на сериозна преценка-на нагласи, на поетически стилове и на светогледни позиции.
Българският писател вижда своето място между на-ционалната духовна традиция и европейската култура от първите десетилетия на ХХ век. Творческите му интереси се насочват преди всичко към сложните обществени и ес-тетически движения в Русия и Германия. Литературният развой през 20-те и 30-те години на този век се отличава с изключителна динамика и многогласие. Особено подхо-дящ пример в това отношение е поезията на Христо Смир-ненски, в която се преплитат символи, алегорични образи и смели борчески призиви.
Най-значителните литературни издания през този пе-риод са списанията “Везни”, “Пламък”, “Златорог”, “Хи-перион”, “Стрелец”. Най-представителни автори са пое-тите Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев и писателите Антон Страшимиров, Све-тослав Минков, Йордан Йовков. Българската драма е представена от Ст.Л. Костов и Рачо Стоянов.
Между двете войни художествената словесност овла-дява нови територии- с интереса си към “общото, единно човечество”(Гео Милев). Тя се обявява срещу властта на институциите над човека и силите на съвременната ци-вилизация, които го обезличават. Това е времето на нови, творчески и обществени идеи, когато не свободният тво-рец, а освобождаващият се човек заема централно място в произведенията на художествената литература. Граждан-ският конфликт от 1923г. води след себе си възникването на неповторимата като интонация и мотиви “септемврий-ска литература”.
Спорът между стари и млади, които, изглежда, нико-га не е стихвал, привлича все нови и нови участници. “Старото” изкуство се разпознава като изкуство на ста-тичността и пресъздаването, докато “новото” изкуство е динамично и издига като свой принцип активността и из-разяването. Интуицията продължава да се приема като първо основа на творческото откривателство. Литература-та създава свой нов език сред “руините” на една стара ес-тетика. Или както пише Гео Милев: “Днес ние слагаме ос-новите на литературна традиция-и трябва същевременно да положим основите на литературен език”. Този акт не означава цялостен отказ от ценностите на миналото, а из-вличане сред тях на онези плодотворни възможности, кои-то най-убедително внушават особеностите на новото вре-ме.
Не е случайно, че именно Пенчо Славейков със свои-те естетически възгледи и Пейо Яворов с поетическата представа за житейската драма на човека стават опора на новите художествени търсения особено през 20-те години. За новата поезия символът се оказва по-активен от алего-рията. Предпочитанията на поетите закономерно се насоч-ват към внушението, хармонията и експресията.
Гео Милев и Никола Фурнаджиев в областта на пое-зията, а Антон Страшимиров в областта на прозата създа-ват образност, непозната до този момент на българската словесност. “Аз съм вик из тежък сън\и гърчене в плени-телнитенокти\на някакъв неврастеничен страх”(Гео Ми-лев) или “и като кърваво олово\блестеше свода озарен” (Никола Фурнаджиев) са стихове, които дават представа за новия тип чувствителност на българския творец. Това е естествено, тъй като именно поезията поема “тежкия кръст” да изрази човешкия ужас и надеждите за промяна на следвоенните поколения. Лириката запазва своята из-поведнст и в същото време овладява нови пространства –тя зазвучава като призив, който мобилизира човешкото съзнание и го насочва към идеите за социална справедли-вост и за запазване на красотата и нравствеността в жи-вота.
Такъв е патосът в повествователното творчество на Йордан Йовков. Неговите разкази са път към човешката душа, разпъната между страха и светлината на вярата, между стихията на инстинктите и нравственото възхище-ние. И в този момент от развитието на българската литера-тура творецът отново съхранява своята основна социална функция-да бъде носител на новите идеи и изразител на общи настроения и тревоги. В този смисъл звучи убеди-телно една от любимите фрази на Антон Сташимиров-“Аз и моят народ”. В последното стихотворение на Никола Вапцаров ще се появи отново същият мотив-“Но в бурята ще бъдем пак бъдем пак със тебе,\народе мой, защото те обичахме!”. Именно Вапцаров обединява основните пос-лания на българската литература от преходните десетиле-тия. Четейки неговото стихотворение “Пролет”, вие ще се убедите сами, че то е възникнало върху началата на дълбоко овладяната поетическа традиция.
Представители на епохата:
Христо Смирненски
1922година. Един “разбунен”, сякаш пророчески “вик” огласява огласява българското поетическо прост-ранство: “Да бъде ден!”. Излязла е стихосбирката на Христо Смирненски. Приемана и отричана, тя се прев-ръща в “знамение на времето”(Георги Бакалов). “На ули-цата на пролетарската поезия” настъпва “празник”-появил се е “боговдъхновеният” певец на онеправданите и унизе-ните, на непризваните на празника на Живота. Социално и идейно сроден с тях, творецът възпява из вечния устрем към “Светлина! Красота! Висини!”; гради титанични об-рази. Работника, Пролетария, Тълпите, Северния Спартак, Руския Прометей са новите герои на времето, чиято вели-чава мисия е да “разбиват”, да “рушат” света на Мрака и Злото.
Поезията на Смирненски познава и други човешки състояния и преживявания, не само патетичните. Познава трагизма на “жертвите” на “разблудния град”(циклите “Децата на града”, “Зимни вечери”), изпълнена е с болка и страдание за “бездомните Гаврошовци”, за “уличната же-на”, за “малката цветарка”…С многолик талант, преди да се превъплати в Смирненски, Христо Измирлиев(каквото е истинското име на поета) се вживява и до края на твор-ческия си път “играе” ролята на хуморист. Той е Ведебал, Вилман Чизмовлачник, Юда Добродушни, Нагел.
Първата му книжка “Разнокалибрени въздишки в сти-хове и проза” е с непретенциозни хумористични текстове. На прицел е както веселото безгрижие на бохемата, така и злободневно политическото. Закачките, анекдотите, фей-летоноте са значителна част от творчеството на Христо Измирлиев, поело в себе си и безобидния хумор, и тънката ирония, и заклеймяващия сарказъм. “Слънчевото дете”, вдъхновеният “юноша” е бързал да се раздава, да пише(а е писал с неподозирана, вродена лекота), сякаш е предчув-ствал, че съдбата несправедливо му е отредила кратък жи-вот от 25 години.
Йордан Йовков
Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880г. в Жерав-на, разположена в подножието на Котленския балкан. “Ка-то малък в село не играех твърде с децата. Особено не обичах да се карам. Винаги бях примирителен. Само да няма караница или бой. Повече обичах да стоя на дюгена на един куюмджия и да го гледам, като работи. Неговата работилница беше за мен като лаборатория на някой ал-химик. Инструменти, калъпи, духания, топения, излива-ния, лъскания и пр. Всичко това ме цял поглъщаше. Стру-ва ми се, че това бяха първите ми впечатления от твор-ческа художествена работа, и аз не се насищах на тях. По-някога куюмджията биваше в настроение и не само ме търпеше да му вися на главата, но ме и заприказваше; а понякога ме прогонваше. Тогава ми ставаше много мъчно”( Йордан Йовков)
През 1897г. семейството му се преселва в Добруджа, в крайграничното село Чифуткьой. Йовков говори за Доб-руджа като за своя втора родина. И наистина, нейният об-раз, ваян грижливо и с любов, просветва в голяма част от разказите му, а в романа “Чифликът край границата” (1934) е възсъздадена характерната атмосфера от 20-те години на този край. Но и в планината слага неизличим отпечатък върху въображението на писателя. Образите в може би най-поетичната му книга-сборникът от разкази “Старопланински легенди”(1927), носят като свои отличи-телни черти нещо от строгата монументалност и от роман-тиката на Балкана.
Близките на Йовков го представят в спомените си ка-то тих човек, съсредоточен в свой, изтъкан от спомени и видения вътрешен свят. Творецът упорито брани хармо-нията на този свят от посегателствата на промените в жи-вота. Житейският път на писателя е съвсем обикновен-път на по-скоро беден, отколкото заможен учител и чиновник, на съпруг и баща, който “в нищо не отстъпва” пред жела-нията на семейството си, когато трябва да работи(според свидетелствата на съпругата му Деспина Йовкова).
Писателската работа за Йовков е смисълът на същест-вуването му-това личи и от педантизма и болезнената нер-вност, с който той следи процеса на издаването на книгите си. “Той обаче имаше някои правописни и езикови сим-патии и антипатии и искаше книгите му да се четат според тях... Обичаше често да слива пряка и непряка реч… Дър-жеше за диалектното произнасяне на някои думи. Про-тивник беше на руската система на претрупване на изре-чението с препинателни знаци”(Димитър Подвързачов). “Нима не разбираш какво значи да се издаде книга лошо, неугледно, с грешки и небрежност? Аз мисля, че това е престъпление, равно на человекоубийство, ако не по-ло-шо”( Йовков)
Йовков участва във войните от началото на века. На впечатленията и преживяванията си от фронта дава израз във военните си разкази, сред които най-вълнуващи са “Балкан”. “Земляци” ,“Белите рози”. И в тези творби, как-то и в цялото си творчество, Йовков търси да открои у българина, турчина, селянина, войника духовния ръст, нравствената същност на човека.
Елисавета Багряна
29 април,1893г. София. В дома на Мария и Любомир Белчеви се ражда първото от седемте им деца- Елисавета. Още от детството си тя познава сладостта на празничното, необикновеното, извън делничното По-късно бъдещата поетеса учителства пет години в различни селища, между-временно учи философия в Софийския университет, къде-то слуша лекциите на проф. Иван Шишманов и д-р Кръс-тьо Кръстев. Жаждата й за духовно общуване я свързва с разностранни по творческия си натюрел писатели, а прия-телството й с Йовков подбужда творческото начало у младата Елисавета Белчева.
През 1924г. за стихотворенията си “Кукувица” Баг-ряна (това е творческият й псевдоним) получава наградата за поезия на Министерството на народната просвета-приз-нание за нейния талант. Един талант, съчетан с пределна самовзискателност:”…като върша каквато да е работа, трябва да я доизпипам”.
В края на 1927г. след дълга и упорита работа, след настоятелните молби на приятели-творци, Багряна се изя-вява с поетическа книга. “Вечната и святата” е истинско събитие в българския литературен живот. В центъра на Багрянината поетическа вселена е жената, загърбила до-машния уют, преодоляла притеглянето на “стените”, “ре-шетките”, “ключалките”, дръзнала да прекрачи отвъд пра-га на дома. “Разтварянето” на пространството е израз на неудържимия устрем към необятното, просторното. Не Домът (уседналостта, навикът,традицията,еднообр азието), а Пътят(движението, промяната, пъстротата, срещите с другите) властно притеглят човека в лириката на Багряна.
За цял живот неутолена ще остане единствено скит-ническата жажда-и както състояние на лирическия човек, и като непосреден подтик за пътешествия на самата поете-са: Париж, Венеция, Бретан, Бразилия… В поетическия свят на Багряна, в нейното възприятие “родно” и “чуждо” не се противопоставят, не са непостижимо отделени едно от друго. Жената в лириката й се изживява като “щерка… вярна” на своята “кръвна майчица-земя”.
Никола Вапцаров
Никола Вапцаров е поет, който като че ли остава без последователи в българската литература. Това се дължи на обстоятелството, че в неговите стихове се сплитат сложни поетически въздействия, чийто първоизточник е творчеството на Ботев и на Яворов, а чрез тях и фолкло-рът. Тук могат да бъдат прибавени и някои модерни тен-денции в развоя на лириката:нарушаване на традиционна-та строфична организация, навлизане на лексика от необи-чайни за поезията стилови пластове, подчертана “разго-ворност” на поетическия изказ.
Но не само това определя значението на Вапцаров и неговата поезия в духовната биография на българите. Нравствените убеждения на поета са изградени във връзка с християнските добродетели и с бунтовните традиции на родния му дом. Това се потвърждава от поезията и писма-та му. До майка си Елена Вапцарова той пише : “Освен ра-ботата ми трябва и нещо друго. Освен хляба си, който из-карвам, трябва ми и друг хляб. За мене е невъзможно да се огранича до положението на една машина…”
Писмата на Вапцаров представят само една малка част от една романтична натура, която търси в действи-телния живот потвърждение на любовта и вярата от свое-то детство. Като че ли именно в този случай поетическото творчество попълва една голяма празнина в битието на младия човек. За това свидетелства и популярната реч, която Вапцаров произнася при завършване на Морското машинно училище “Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки от нас ту по-плитко, ту по-дълбо-ко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния гро-хот на стъпки от безработни върволици…” Творчеството, както пише Вапцаров до сестра си Райна, е “средство за едно себе удовлетворение”, то може да възстанови онова, без което животът губи своя смисъл. Поетическото слово не призовава към насилие, нито може да бъде носител на лъжата. За Вапцаров поезията е съхраняване на нравстве-ния смисъл на човешкото съществуване.
Творчеството на Вапцаров е духовна проекция на не-говата гражданска биография, но това не означава, че те могат да се обясняват взаимно. Едва ли когато е приемал предложението да участва в конспиративната работа на комунистическата партия, поетът е съзнавал доколко ко-варна и безмилостна ще бъде гражданската му участ. В последните си минути той отново се връща към поезията, за да изрази един тъжен размисъл за неизбежното разру-шаване на материята. Онова, което остава според послед-ните му стихове, е обичта. И тъй като “любовта-както че-тем в едно от писмата на Вапцаров-не може да се анализи-ра”, нашата единствена възможност да възстановим сми-съла на един човешки живот се оказва поезията.
Дано ти свърши работа :-D