''Зимни вечери'' на Христо Смирненски

[kateto_zlatica]

Спешно ми трябва кратък писмен отговор на един от двата въпроса: ''Какве чувства поражда образът на нощния град?'' или ''Какво е общото в образите на жените,децата,старците?'' 8-[

[sexa_na_kompleksa]

Виж това:

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ И НОЩНАТА КАРТИНА НА ГРАДА ГРОБНИЦА

Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не
изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята
предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и
Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или
самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези
години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка
за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или
самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът
окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия
и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската
поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж -
блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с
жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и
да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата,
преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите
стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на
светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в
стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава
усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с
изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в
„Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които
асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите
на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси -
гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не
градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат
„зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните
мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност
в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са
типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и
безтелесен, търси, но не намира покой.
Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована -
вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а
външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия
субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата
съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи.
Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита
тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза
от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като
това действие е повторяемо:
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на
задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново
смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили
детското у себе си.
ачва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“.
Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
"Нощ" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими
противоположности, като две различни начала на света и живота, така при
Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при
Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски
вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите
на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на
бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни
терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски
остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят
майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у
Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява
присъствието на образи със социални измерения.
Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е
градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак,
градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети.
Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който
липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за
стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога,цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от
скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни
вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви
души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.