Анализ на разказа на Иван Вазов "Пейзаж" [Архив]

sexa_na_kompleksa

02-06-2008, 16:17

Само това намирам:

“Пейзаж” – мизерията на обикновения човек и социалното равнодуцие на управляващите
(ЛИС върху “Пейзаж” на Иван Вазов)

Иван Вазов е национален писател, чието творчество е “жива история”. Той утвърждава реализма в българската литература и осъществява естетическите си принципи, според които писателят трябва да отразява правдиво действителността и да бъде “син на своя народ, син на своето време”. Той пише за своя народ, за българския изстрадал народ, за мислите и чувствата му, за всичко свързано с българското, България, българите.
Вазов едновременно възпява българския народ и разкрива картини от живота му, както в поемите, романите, повестите, така и в разказите си. В разказа “Пейзаж” Вазов рисува отчайващата мизерия на хората от народа и критикува социалното равнодушие не само на управляващите, но и на цялото общество. В него писатят влага както своите богати естетически вълнения, духовността си и нравствена възвишеност, така и картина от жестоката истина за родната трагедия.
В “Пейзаж” “авторското”слово обгръща плътно случката под формата на развълнуван размисъл и емоционално съпреживяване и разказът придобива формата на пространен монолог на фона на една зимна картина. Затова няма да сгрешим, ако кажем, че единствен герой на творбата е разказвачът, който разкрива себе си, вътрешния си свят в отношение към външната действителност. Герой и автор се сливат – нещо характерно за Вазовото повествование. Той бяга от “светски оклони”, “човешска суетност, лъжа и лицемерие”, от “тиранията на общетвения етикет”, за да се уедини всред природата, да се слее с нея и да се почувства свободен. Живописната красота пленява погледа, услажда душата. Многоликият образ на Стара ланина, съвършенството на природата прогонват “пазарските тревоги” и човек се опива от творението на Всевишния, наслаждава се, радва се, обича. В този разказ откриваме и характерния за Гьоте пантеизъм – природата е велика, божествена и вечна като своя творец. Някои контрастни детайли при описанието на пейзажа в студения февруарски ден “зимна безжизненост”, “тайна хубост”, “мразовито умряло поле”, “орляци гарвани”... подготвят читателя да възприеме трагичната случка, вградена в разказа. Всъщност бихме могли да определим разказа като авторски монолог за социалната неправда, показана в контраст с красотата и величието на природата, което писателят свързва с вечнотта. Вазов пестеливо, но убедително внушава мисълта за бедност и страдание.
И въпреки че твърдим, че единствен герой в разказа е авторът, на фона на зимния пейзаж се появава и другия персонаж, старата жена с малкото дете, което на пръв поглед е само елемент от “пейзажа”, обект, изпречил се за кратко пред погледа на разказващия и задържал с нещо неговот внимание. Но в своята визуална яркост той е главния герой в творбата и доминира над всичко. Не бива да забравяме, че селянката носи в себе си и един друг образ – на еднодневно пеленаче, заради, което е и нейният “поход” към столичния град. Този двуединен персонаж – на бабата и слялото се с нея малко дете – се превръща в епицентър на художествените и емоционални вълнения на “свидетеля”. Съдържанието на образа – като физически портрет и духовното излъчване, като социална характеристика насвета, от който идва, като човешко страдание, което трябва да се “пренесе” през неотзивчивата природа – е само по себе си вълнуващо, значимо и трагично.
Сложността и многопосочността на художствените внушения се долавя още при разчитане на физическия и духовен портрет на старата жена. От една страна, в него ясно се открояват основанията на социално-критичното начало на разказа: лицето й носи “съкрушиления печат” на “годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно”, бръчките го просичат “с дълбоки, безобразни бразди по всички посоки”. Нищо добро, човешко, женствено не е останало в него, то е като една грозна маска. От друга страна, този образ носи нещо от душевността и характера на българина: стоицизъм, неизтребима жизненост, жлавост, дълготърпели-вост и човечност. В мътния и загаснал погледна старата жена се появява нещо топло, кротко, тъжно, което разнася светлина по грозната маска на лицето й. Тази светлина е отблясък на тлеещото и християнско съзнание. Тя вярва, че ако някой се реши да направи благотворителен жест, то ще бъде не заради друго, а заради “душата си”.
Има нещо монументално, трагично и завладяващо в неистовия подвиг на старата жена. Тя се появава на сцената изненадващо, като чели едвайки от един друг свят, със свой морал и психология, разтърсва съзнанието на разказвача и отминава като фантом, като привидение, което има свой предначертан път. Чрез тази фантомна поява на старата жена, чрез нейния образ, чрез тази “грозна маска”, Вазов ни разкрива образа на обикновения човек, мизерната действителност, в която живее, но също така и неговите добродетели.
Образът на тази старица напомна силно на баба Илийца от “Една българка”. Двете героини си приличат и по възраст, и физически и социално. И двете са трагнали в неподходящо време към някаква спасителна точка в пространството – и двете носят със себе си дете, на което трябва да помогнат... Всички тези прилики са общи за двете творби, но те имат съвършено различни концептуални схеми: вединеят случай се възвеличава силата на националния дух, въплътен в отделната личност, а в другия се изразява потресът от една човешка трагедия, но която обществото гледа с равнодушие. В “Пейзаж”, независимо, че цялото внимание е съсредоточено върху съдбата на детето, светът, вживял се в своята суета, остава безразличен и авторът със сурова откровеност предрича близкия край на новороденото.
Вазов изчерпва сюжетната част на разказа, за да влее тъжни размисли за човешката трагедия, за “безпомощното страдание”. Дълбоко покъртен, писателят търси причините за злото в “тая строй на света”, в който господства “една велика неправда”. Не само жалост и милост, но и чувство за вина и угризение на съвастта изпитва авторът. Сам той не е протегнал ръка на нещастницата! Редица реторични въпроси се раждат в търсене на вината. Самообвинението се свързва с размисли за човека изобщо, склонен да търси извън себе си причини, за да излъже “вътрешния си съдник – съвестта”. Многозначителен е финалът на разказа, в който “героят”, съкрушен и засрамен, се отбива в първата църква и дълго се моли. Този жест е искрен зов за спасение, и опит за приглушаване на угризенията на съвестта, и намек за равнодушието на Бога към тъжните земни дела. Финалът на разказа внушава безнадеждност – вятърът, превълнас се в бясна фъртуна, свирепства и в съзнанието звучи все още жаловидния писък на детенцето, за което напразно бедната селянка търси милосърдие в един бездушен свят!