jibrito_3
02-08-2008, 12:02
(Имам няколко теми и реших че може да ги ползват и други.) :)
Бунтът на човека в поемата „Септември” на Гео Милев
Гео Милев е поет модернист, който обогатява наследената от предишните поколения традиция и търси нови пътища за българския модернизъм. Той е пръв идеолог и теоретик на експресионизма у нас. Поетът издига в култ “оварваряването” на поезията. Той призовава твореца да се върне към грубата действителност, към грозотата и първичността. Чрез естетиката на грозното, чрез оварваряването на езика се стреми да провокира съзнанието на своите читатели и така косвено утвърждава красивото, извисеното.
Пълноценен израз на сложните модернистични търсения на твореца, на неразривното единство между конкретноисторическото и философски обобщаващо начало в поезията му е поемата “Септември”. Творческата идея на автора в тази творба е утвърждаване на човешкия порив към свобода и щастие. Макар и посветена на конкретен исторически факт, тя съдържа в себе си универсален философски смисъл. Основният спор в произведението е спорът между смирението, вечното съобразяване с установения ред и изявите на непокорната човешка природа, на гордото поведение на индивида, на дръзкия бунт срещу старото, ретроградното.
Основният конфликт в поемата е между Земята и Небето, между Човек и Бог. Условно този конфликт може да бъде сведен до сблъсъка между държавата и народа, между властта и обществото. Като честен гражданин и хуманист, Гео Милев определя категорично негативното си отношение към безумието- да се избиват помежду си българи. Той гневно заклеймява насилието и защитава народа, станал заложник и понесъл жестокостите на въстанието. В нито един стих от творбата поетът не е безразличен, не крие своято омраза към всеки, който се опитва да потиска човешката свобода, и своето възхищение и преклонение пред героизма на обикновените хора, разбунтували се срещу тиранията.
Поетът изгражда образа на въстаниците, като използва поетиката на експресионизма. Близката дистанция на възприемане му позволява да открои подробности, да вмъкне географски уточнения. Стреми се да обхване народния подем. Силата на въстаналия народ е внушена с неограничени сякаш от мисълта и чувството количествени натрупвания, с ярки, наситени хиперболи: “изпокъсани/ кални/ гладни/ навъсени/ измършавели от труд/ загрубели от жега и студ/ уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ прости/ ... неудържими/.” Появяват се гигантски синтактични конструкции, свръхдълги изречения, които провокират създадената естетическа мярка, но са единственият начин за постигане на експресията и драматизма. Ритъмът на словото създава впечатлението за неудържима сила на лавинния напор, на отприщената стихия, на народното недоволство. Скоростта на речта е увеличена, тя е задъхана, патетична.
Още в първа глава поетът е разкрил причините за бунта. Това са мъката, страданието, гневът, озлоблението от несправедливостта. Лирическият герой – Народът - е представен като обезправен страдалец, но и като могъща сила. Превъплъщенията му от роб в двигател на процесите са преосмислени чрез проникване в духовно-психологическото му състояние: “вековната злоба на роба” ражда “гняв величав”. Изграждането на могъщия колективен народен образ е постигнато чрез градацията: “неудържими,/ страхотни,/ велики:/ НАРОД!”. Народът е определен като единствен двигател и осъществител на бунта. Като главен стимул за това е посочен поривът на колективния национален дух към по-добър живот и вярата в неговата осъществимост. Жаждата за светлина, за простор и възход е съкровената мечта на въстаналия народ. Това внушение е постигнато чрез символно- алегоричния образ на слънчогледите. Ясно в трета глава авторът е посочил коя е висшата цел на борците- възкръсването на човешката свобода. Ключовото понятие в творбата е “бунт”, осъществен на различни равнища. Историческият бунт на човека срещу несправедливостта е внушен и чрез бунта на поетическия език, който руши всякакви установени норми. В центъра на художественото изображение са поставени освобождаването на волята и осъществяването на вярата в доброто.
Началото на поемата представя пространството на злото, което ражда гнева. Метафора на злото е мъртвата утроба на нощта, която ражда вековната злоба на роба. Поставена е една от основните теми на автора – да очертае пътя на гнева, завладял разбунените тълпи:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.
Понесени от сваята справедлива ярост, приличащи на “отприщено стадо”, босите, изподрани човеци рушат целия космос. Гневът им е унищожителна стихия, под чиято мощ се разпадат митове, рухват кумири, отричат се богове.
Поетът не конкретизира крайната цел на бунта, а вникнал във вътрешния му смисъл, го издига до един максимално обобщен израз- ориентирането на света към нови, справедливи хоризонти. Преливането на двата пласта на изображението – трагичния и оптимистичния намира отражение и в лексиката. Чрез образите, символи на светлината – “блясъци”, “слънчогледи”, “слънце”, - е внушено раждането на надеждата. Особено натоварена – композиционно и емоционално- е ролята на образа на слънчогледите, които бележат границата на прехода “мрак-светлина” и чрез които прозвучава първият сигнал на поражението:
Слънчогледите погледнаха слънцето
.................................................. ...........
Слънчогледите паднаха в прах.
Чрез този образ в символно метафоричен план е постигнато внушението за сблъсъка между илюзия и реалност, загатнато е за трагичната развръзка и е въведена една от основните опозиции в творбата подем – погром.
С тази опозиция е свързан образът на народа, към който образ авторът не веднъж ни връща. Поетът характеризира бунтовниците и техния социален произход чрез пародирането на отношението на богатите към тях / “профани, глигани, скот като скот”/. Гео Милев не естетизира образа на тълпите, както прави това Смирненски, точно обратното – засилва грозното в този образ, но и той показва тяхната сила, гнева им, справедливия им бунт. Разгърнатият образ на народа в “Септември” не е съставен от бездушни, апатични, безлични същества, а е общност от конкретни, очертани в социален план личности – унизени и оскърбени, осъзнали самоунищожителната сила на примирението. Тази общност от хора вече е разбрала историческата си мисия, приела я е като свещено дело: “Глас народен:/ Глас Божи”. Този народ има волята да бъде свободен, вярва в себе си: “ ще възкресим ний човека свободен в света”. Човекът е решен да защити своето достойнство, въпреки че съзнава, че пътят към осъществяването на святата цел – свободата – минава през рушенето, хаоса, смъртта.
Бунтът е видян като част от общата борба на хората за свобода, но и в своите социални и национални измерения. Това е внушено чрез използваните конкретни географски наименования и образите, които в нашия фолклор са символ на хаос, мрак, зло - “пепелянки и смоци”, “змеици и змейове”. Тези мрачни сили предвещават и трагичната развръзка.
На самото въстание поетът отделя сравнително ограничено текстово пространство, за да постави акцент върху кървавото му потушаване. Той рисува апокалиптични картини, натуралистично осветлява характерни детайли, изобличава жестокостта с експресионистичен патос. В името на родината въстаналият народ загива в “кървави вади”. Пред погледа на читателя се разкриват страшни картини. Думата “кръв” и производните й поетът превръща в основен езиков пласт в стиховете, разкриващи краха на илюзиите. Авторът показва конкретноматериалните форми на погрома- убийства, стълкновения, смърт, сеч, но показва и духовно- психологическата реакция на хората и емоционалните измерения на разиграващата се трагедия- смут, страх, ужас, паника, отчаяние, обезверяване. Апокалиптичните картини на погрома в по-голямата си част са реалистични, на места дори натуралистични /”мъртви тела... застлаха склонове”, “смъртни писъци в прерязано гърло задавени”, “сина... мъртъв на прага прострелян./ Бащата обесен./ Обезчестена сестрата.” Но често странни, алогични метафорични образи /”яростно лаят картечници”, “затрепераха градове”, “есента... диво разкъсана”, “кървава пот... по гърба на земята”/ внушават ужас и потрес. Хаосът е завладял света, всичко като че ли се разпада.
Националното е потвърдено и чрез единствения персонифициран герой в поемата - поп Андрей. В този образ се сблъскват в драматична колизия трагизмът и оптимизмът. От него започва мощното утвърждаване на жизненото начало на човешкото историческо съществуване, налагането на идеята за безсмъртието на човешките идеали. Творецът изправя своя герой в единоборство с врага, в негови ръце оставя разрешението на конфликта “трагизъм- героизъм- оптимизъм” и утвърждаването на принципите на висша нравственост в света. Героят, а в негово лице и народът, се изправя срещу физическата сила на тираните, за да остане морално непобедим. Изпратения в храма снаряд е знак за преосмисляне на ценностите, бунт на човека срещу догмите и заблудите. Поп Андрей авторът е надарил с далновидност. Той задава реторичния философски въпрос: “Що значи смъртта на един?”. Не толкова моралното величие на конкретната историческа личност, а духовното величие на Човека утвърждава авторът чрез този образ. Сцената на обесването на поп Андрей се превръща в композиционен център на творбата, в който се пресичат двата плана на изображение – исторически достоверният и библейско-митологичният, който води към дълбоките философски обобщения на поемата. Образа на Поп Андрей авторът превръща в символ на гордия и самоуверен човешки дух, на достигнатите прозрения за необходимата жертвеност в името на човешкия прогрес.
Това внушение Гео Милев търси в цялата поема. Кървавият погром е израз на идеята за кървавото изкупление в борбата за осъществяване на мечтата за справедлив свят. Именно народът е мъченикът, готов на тази саможертва в името на свободата. Масовата жертвеност обаче, кървавият погром не бележат падението на колективния дух, обезверяването и отчаянието на човешката душа, а нейното ново победно възвисяване, триумфа й в постигането на идеала.
В края на поемата Гео Милев се издига високо над кървавата драма и изразява своята надежда за щастливото бъдеще на човечеството: “ Човешкият живот ще бъде/ един безконечен възход- нагоре!/ Земята ще бъде рай!/ Ще бъде!”
В поемата “Септември” авторът доказва, че цената на кървавата жертвеност на един народ е постигането на духовен оптимизъм, без който този народ няма бъдеще. Поетът категорично заявява, че човекът е единственият творец на собственото си битие и развитие. Бунтът на масите е израз на отчаянието, но и на осъзнаването на идеята, че примирението е равносилно но гибел.
Бунтът на човека в поемата „Септември” на Гео Милев
Гео Милев е поет модернист, който обогатява наследената от предишните поколения традиция и търси нови пътища за българския модернизъм. Той е пръв идеолог и теоретик на експресионизма у нас. Поетът издига в култ “оварваряването” на поезията. Той призовава твореца да се върне към грубата действителност, към грозотата и първичността. Чрез естетиката на грозното, чрез оварваряването на езика се стреми да провокира съзнанието на своите читатели и така косвено утвърждава красивото, извисеното.
Пълноценен израз на сложните модернистични търсения на твореца, на неразривното единство между конкретноисторическото и философски обобщаващо начало в поезията му е поемата “Септември”. Творческата идея на автора в тази творба е утвърждаване на човешкия порив към свобода и щастие. Макар и посветена на конкретен исторически факт, тя съдържа в себе си универсален философски смисъл. Основният спор в произведението е спорът между смирението, вечното съобразяване с установения ред и изявите на непокорната човешка природа, на гордото поведение на индивида, на дръзкия бунт срещу старото, ретроградното.
Основният конфликт в поемата е между Земята и Небето, между Човек и Бог. Условно този конфликт може да бъде сведен до сблъсъка между държавата и народа, между властта и обществото. Като честен гражданин и хуманист, Гео Милев определя категорично негативното си отношение към безумието- да се избиват помежду си българи. Той гневно заклеймява насилието и защитава народа, станал заложник и понесъл жестокостите на въстанието. В нито един стих от творбата поетът не е безразличен, не крие своято омраза към всеки, който се опитва да потиска човешката свобода, и своето възхищение и преклонение пред героизма на обикновените хора, разбунтували се срещу тиранията.
Поетът изгражда образа на въстаниците, като използва поетиката на експресионизма. Близката дистанция на възприемане му позволява да открои подробности, да вмъкне географски уточнения. Стреми се да обхване народния подем. Силата на въстаналия народ е внушена с неограничени сякаш от мисълта и чувството количествени натрупвания, с ярки, наситени хиперболи: “изпокъсани/ кални/ гладни/ навъсени/ измършавели от труд/ загрубели от жега и студ/ уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ прости/ ... неудържими/.” Появяват се гигантски синтактични конструкции, свръхдълги изречения, които провокират създадената естетическа мярка, но са единственият начин за постигане на експресията и драматизма. Ритъмът на словото създава впечатлението за неудържима сила на лавинния напор, на отприщената стихия, на народното недоволство. Скоростта на речта е увеличена, тя е задъхана, патетична.
Още в първа глава поетът е разкрил причините за бунта. Това са мъката, страданието, гневът, озлоблението от несправедливостта. Лирическият герой – Народът - е представен като обезправен страдалец, но и като могъща сила. Превъплъщенията му от роб в двигател на процесите са преосмислени чрез проникване в духовно-психологическото му състояние: “вековната злоба на роба” ражда “гняв величав”. Изграждането на могъщия колективен народен образ е постигнато чрез градацията: “неудържими,/ страхотни,/ велики:/ НАРОД!”. Народът е определен като единствен двигател и осъществител на бунта. Като главен стимул за това е посочен поривът на колективния национален дух към по-добър живот и вярата в неговата осъществимост. Жаждата за светлина, за простор и възход е съкровената мечта на въстаналия народ. Това внушение е постигнато чрез символно- алегоричния образ на слънчогледите. Ясно в трета глава авторът е посочил коя е висшата цел на борците- възкръсването на човешката свобода. Ключовото понятие в творбата е “бунт”, осъществен на различни равнища. Историческият бунт на човека срещу несправедливостта е внушен и чрез бунта на поетическия език, който руши всякакви установени норми. В центъра на художественото изображение са поставени освобождаването на волята и осъществяването на вярата в доброто.
Началото на поемата представя пространството на злото, което ражда гнева. Метафора на злото е мъртвата утроба на нощта, която ражда вековната злоба на роба. Поставена е една от основните теми на автора – да очертае пътя на гнева, завладял разбунените тълпи:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.
Понесени от сваята справедлива ярост, приличащи на “отприщено стадо”, босите, изподрани човеци рушат целия космос. Гневът им е унищожителна стихия, под чиято мощ се разпадат митове, рухват кумири, отричат се богове.
Поетът не конкретизира крайната цел на бунта, а вникнал във вътрешния му смисъл, го издига до един максимално обобщен израз- ориентирането на света към нови, справедливи хоризонти. Преливането на двата пласта на изображението – трагичния и оптимистичния намира отражение и в лексиката. Чрез образите, символи на светлината – “блясъци”, “слънчогледи”, “слънце”, - е внушено раждането на надеждата. Особено натоварена – композиционно и емоционално- е ролята на образа на слънчогледите, които бележат границата на прехода “мрак-светлина” и чрез които прозвучава първият сигнал на поражението:
Слънчогледите погледнаха слънцето
.................................................. ...........
Слънчогледите паднаха в прах.
Чрез този образ в символно метафоричен план е постигнато внушението за сблъсъка между илюзия и реалност, загатнато е за трагичната развръзка и е въведена една от основните опозиции в творбата подем – погром.
С тази опозиция е свързан образът на народа, към който образ авторът не веднъж ни връща. Поетът характеризира бунтовниците и техния социален произход чрез пародирането на отношението на богатите към тях / “профани, глигани, скот като скот”/. Гео Милев не естетизира образа на тълпите, както прави това Смирненски, точно обратното – засилва грозното в този образ, но и той показва тяхната сила, гнева им, справедливия им бунт. Разгърнатият образ на народа в “Септември” не е съставен от бездушни, апатични, безлични същества, а е общност от конкретни, очертани в социален план личности – унизени и оскърбени, осъзнали самоунищожителната сила на примирението. Тази общност от хора вече е разбрала историческата си мисия, приела я е като свещено дело: “Глас народен:/ Глас Божи”. Този народ има волята да бъде свободен, вярва в себе си: “ ще възкресим ний човека свободен в света”. Човекът е решен да защити своето достойнство, въпреки че съзнава, че пътят към осъществяването на святата цел – свободата – минава през рушенето, хаоса, смъртта.
Бунтът е видян като част от общата борба на хората за свобода, но и в своите социални и национални измерения. Това е внушено чрез използваните конкретни географски наименования и образите, които в нашия фолклор са символ на хаос, мрак, зло - “пепелянки и смоци”, “змеици и змейове”. Тези мрачни сили предвещават и трагичната развръзка.
На самото въстание поетът отделя сравнително ограничено текстово пространство, за да постави акцент върху кървавото му потушаване. Той рисува апокалиптични картини, натуралистично осветлява характерни детайли, изобличава жестокостта с експресионистичен патос. В името на родината въстаналият народ загива в “кървави вади”. Пред погледа на читателя се разкриват страшни картини. Думата “кръв” и производните й поетът превръща в основен езиков пласт в стиховете, разкриващи краха на илюзиите. Авторът показва конкретноматериалните форми на погрома- убийства, стълкновения, смърт, сеч, но показва и духовно- психологическата реакция на хората и емоционалните измерения на разиграващата се трагедия- смут, страх, ужас, паника, отчаяние, обезверяване. Апокалиптичните картини на погрома в по-голямата си част са реалистични, на места дори натуралистични /”мъртви тела... застлаха склонове”, “смъртни писъци в прерязано гърло задавени”, “сина... мъртъв на прага прострелян./ Бащата обесен./ Обезчестена сестрата.” Но често странни, алогични метафорични образи /”яростно лаят картечници”, “затрепераха градове”, “есента... диво разкъсана”, “кървава пот... по гърба на земята”/ внушават ужас и потрес. Хаосът е завладял света, всичко като че ли се разпада.
Националното е потвърдено и чрез единствения персонифициран герой в поемата - поп Андрей. В този образ се сблъскват в драматична колизия трагизмът и оптимизмът. От него започва мощното утвърждаване на жизненото начало на човешкото историческо съществуване, налагането на идеята за безсмъртието на човешките идеали. Творецът изправя своя герой в единоборство с врага, в негови ръце оставя разрешението на конфликта “трагизъм- героизъм- оптимизъм” и утвърждаването на принципите на висша нравственост в света. Героят, а в негово лице и народът, се изправя срещу физическата сила на тираните, за да остане морално непобедим. Изпратения в храма снаряд е знак за преосмисляне на ценностите, бунт на човека срещу догмите и заблудите. Поп Андрей авторът е надарил с далновидност. Той задава реторичния философски въпрос: “Що значи смъртта на един?”. Не толкова моралното величие на конкретната историческа личност, а духовното величие на Човека утвърждава авторът чрез този образ. Сцената на обесването на поп Андрей се превръща в композиционен център на творбата, в който се пресичат двата плана на изображение – исторически достоверният и библейско-митологичният, който води към дълбоките философски обобщения на поемата. Образа на Поп Андрей авторът превръща в символ на гордия и самоуверен човешки дух, на достигнатите прозрения за необходимата жертвеност в името на човешкия прогрес.
Това внушение Гео Милев търси в цялата поема. Кървавият погром е израз на идеята за кървавото изкупление в борбата за осъществяване на мечтата за справедлив свят. Именно народът е мъченикът, готов на тази саможертва в името на свободата. Масовата жертвеност обаче, кървавият погром не бележат падението на колективния дух, обезверяването и отчаянието на човешката душа, а нейното ново победно възвисяване, триумфа й в постигането на идеала.
В края на поемата Гео Милев се издига високо над кървавата драма и изразява своята надежда за щастливото бъдеще на човечеството: “ Човешкият живот ще бъде/ един безконечен възход- нагоре!/ Земята ще бъде рай!/ Ще бъде!”
В поемата “Септември” авторът доказва, че цената на кървавата жертвеност на един народ е постигането на духовен оптимизъм, без който този народ няма бъдеще. Поетът категорично заявява, че човекът е единственият творец на собственото си битие и развитие. Бунтът на масите е израз на отчаянието, но и на осъзнаването на идеята, че примирението е равносилно но гибел.