Здравейте!
Търсих много из вестници и интернет за анализ на "Метафизически сонет" на Далчев, но открих много малко, да не кажа нищо...Бих бил много задължен ако някой има анализ на тази творба! Мерси предварително!
Ясен
Апологията на тялото, конструирана като антитеза на култа към душата - линия, която Далчев ще прогласи в "Метафизически сонет", тематизирайки именно метафизичното, се оказва крайно подвеждаща. Защото тази апология на тялото е издържана не по някакъв друг начин, а в понятията на една аскеза, завещана именно от култа към духовното. Душата придобива всички онези характеристики, които в традицията на християнската философия и морал би трябвало да принадлежат на тялото - нейният образ конотира към представите за пищност, лекомислие, нетърпеливост, светскост, профанност, които обичайно се свързват с телесното. Тя е "бунтовница", която ще отлети "във блясък и във слава". И обратно, тялото е "бедно", "нерадостна плът", то поема конотациите на аскезата, светостта. Неговата тленност е представена в стилистиката на една преобърната християнска догма - в случая тя е по-скоро идентична на онова, което в библейските конвенции се влага в понятието "нищи духом". Тази реабилитация на тялото за сметка на душата обаче не се опира на някакъв лесен ефект на "преобръщане на ценностите", тя няма нито игрови, каламбурен характер, нито пък е прекалено "сериозна". Тъжната Далчева ирония някак смирено направлява тази непретенциозна вариация на темата "душа и тяло". И в същото време - налице са "монадата" (като предикация на душата), "сетивата" (като атрибуция на тялото). Или: иронично-скептично спекулиращият над метафизиката Сонет очертава параметрите на една онтология, която (макар и като инверсирана система) е измерима през онова, което Хайдегер нарича "онто-теология", определяйки метафизиката.
Ако "Метафизичен сонет" съдържа експликации на онова, което прониква в стихотворенията на Далчев обикновено като своеобразно "поетично философстване", то импликатурите, незаявените фигури на това философстване, са не по-малко важни като отправни точки, заложени в почти всички негови творби като направляващи прочита потенциали.
И така, начинът, по който Далчев премисля света, може да бъде означен най-общо като "двумирие", като постоянна предполагаемост на някакво невидимо зад видимото, без обаче това невидимо да бъде цел. И в тази последователност особеното е, че семантиката на преградата е може би най-неизменният "топос", най-постоянното "място" в поетиката на Далчев (вратите, прозорците, стените), а естествено допустимият при тази схема стремеж за излизането през като че ли липсва или поне е приглушен в едно пред-знание за онова, което е от другата страна на преградата. В този смисъл характерната за Далчев статика е вид дискурсивна метафора на предварителната познатост на непознатото, на тази липса на любопитство, която конституира скептичната аскеза като иманентна на тази лирика. И все пак, не трябва да се забравя също така постоянното свойство на Далчевите прегради - да бъдат пропускливи. Вратите и прозорците са особено показателен пример в това отношение, по-усложнен образ от същия порядък е огледалото. Тоест, ако може да става дума за семантиката на преградата като постоянен семантичен топос в творчеството на Далчев, добре е да се направи уточнението: семантика на "пропускливата преграда". Тази игра със семантичната идентичност в никакъв случай не е произволна - тя е част именно от представата за монадата, имплицирана в текстовете. "Пропускливостта на преградата" не е парадоксално определение, а по-скоро вид транспозиция на идеята-лайтмотив за пропускливостта, а често и - привидността на "устойчивите" граници, разделящи противоположностите. Изобщо, Далчев е склонен да прави "опити върху границите".
Най-честият обект на тези опити е отношението живот - смърт, което се разгръща в един по-обобщен план в модуса на последните стойности. То прозира през голяма част от спекулациите върху различни предметности.