PDA

View Full Version : Edip Car ..



CanU`Escap3
02-17-2008, 18:50
Moje li da mi napishete plan za ese po temata 'Mykata na poznanieto' ot Edip Car ... Tfa e kato cqlo ne bih vi zagubil mn vr dano mi obyrnete vnimanie shtot sym pylen idiot , ucha , cheta i pak nishtu ne shvashtam i vse pak ako nqkoi mi pomogne shte sym mn blagodaren za tova.

kael_thas_II
02-17-2008, 21:13
в помагалото има сходна на тази тема ма немам рег тама
а иначе имам само това


Едип Цар


В трагедията “Едип цар” на Софокъл е описано една истинска човешка трагедия. В корените, на която стои бог Аполон, който за да покаже недоволството си и за да наложи своята воля предизвиква епидемии и безплодие в града т.е няма нарушаване на хармонията човек-свят, а по-скоро на човек-бог, въпреки че те могат да се разглевдат като синоними от гледна точка на античния човек.
Представата на античния човек за хармонията човек-свят, респективно човек-бог, се изразява в хармония с природата и природните сили. Също така и разбирателство с боговете, което се извършва чрез спазването на основни морални правила и избягването на действия предизвикващи божия гняв. А самата хармония се изразява в спокоен живот без болести и природни бедствия, също както и печеливши войни. Така дефинирали хармонията ние можем да кажем със сигурност, че тя е нарушена в трагедията “Едип цар”, където почти всички от тези фактори са разрушени.
Още от пъвите редове на тргедията личи, че нещо в града не е както трябва. Едип идва в града и първите му впечатления са “свещенни песни и стенания”. Също както в ада душите на грешниците са обречени на вечно мъчение, градът е изпълнен със “стенания”. Първото впечатление е, че злото причиноло тази болка надали има земен произход, защото не може един обикновен човек да причини толкова много страдание на толкова много хора.
После от думите на Едип “Без сърце ще съм,/ако не трепна пред това събрание.” Можем да си направим извода, че вида на хората е наистина плачевно и те явно страдат. Те са безсилни да направият нещо срещу силата предизвикваща тяхното страдание, иначе не биха се обърнали към царя си и не биха го извикали да дойде лично в града.
От думите на жреца по-нататък-“деца с крила безсилни още, грохнали/жреци(на Зевса аз съм жрец) и тия тук/отбор момци” личи сериозноста на положението в града. Дори и здравите момци и жреците, които могат да използват природните сили, са покосени от това бедствие и те самите страдат и се вайкат заедно с жените. Дори и тези хора не могат да се противопоствят на страданието.
По-нататъшните думи на жреца са напълно недвусмислени и потвърждават и конкретизират впечатленията, които имаме до тук. От тях става ясно, че града е в голяма беда. “Плодовете съхнат в нивите” и “мре добитъкът,/безплодни са родилните мъки на майките.”. Стези думи стават пределно ясни страданията на хората. Това е огромно бедствие, защото е попречено на човека да продължава своя род и да изхранва децата си. Основно задължение на индивида към своя вид и цел с първостепенна важност, осмисляща цялостното съществуване на организма. А по-предните думи на жреца, “да вдигне днес от тази бездна кървава”, ни навявам асоциаций със самия пъкъл. Всъщност точно тази невъзможност да изпълняват основните си приподни функии, кара хората да си мислят за пъкала като място където те ще трябва да прекарат вечния си живот като души, за наказание за неизпълнение на човешкият им дълг. Повторението на думата “загива” още повече засилва впечатлението за апокалипсиса в града. Още повече в града вилнее и страшната неизлечима чума, за която хората са си мислели, че се предава дори по погледа. Там още веднъж се споменава “преизподнята”, сякаш града се е првърнал във десети кръг на ада.
Така очерталата се дихарминичност в града поставя достатъчно сериозно изпитание пред Едип. Неговата намеса е изключително наложителна, защото от създалите се обстоятелства няма съмнение, че градът рано или късно ще изчезне от лицето на земята.

kael_thas_II
02-17-2008, 21:18
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ТРАГИЧНА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ВИНА
Представата за Света, за Вселената е представа за двуликост - Светът се явява едновременно и светлина - Космос (хар¬мония), и мрак - Хаос. Този дуалистичен образ съдържа в себе си идеята за харак¬тера на Вселената, намираща израз в по¬вечето древногръцки трагедии. От тази гледна точка, двете „лица” на Всемира се явяват на човека в своята цялост, непротиворечивост. В трагедийното произ¬ведение позицията на хората спрямо Все¬лената е променена. От участник човекът се превръща в мислител - той „става” онзи, който иска да познае, да открие скритото, да разгадае тайнството. Изведнъж целостта на Света се разпада. Колкото повече индивидът научава за него, толкова повече остава скрито, кол¬кото повече успява да „извади” нещата около себе си от мрака на непознатото, от хаоса на неоткритото, толкова пове¬че те потъват и размиват очертанията си в него. Двете „лица” на Вселената за¬почват да се осмислят като трагично противоречиви. Светът се оказва трагич¬но раздран от мрак и светлина. Нещо повече, човекът, като част от този свят, се „разпъва” на неговата двуликост, разкъсван е от вътрешната му противопоставеност. Човешкото започва да осъз¬нава и търси себе си сред необятността на всичко заобикалящо го, но се оказва твърде ограничено, малко и нищожно.
Светът, съграден от хората, е неустойчив, защото представлява твърде малка част от Вселената, на чиито „капризи” изцяло е подчинен. Подредеността му рухва, превръщайки се в привидност, в илюзия за спокойствие и щас¬тие. Винаги съществува опасност от „завръщане” на хаоса. И именно в това вечно битие на мрака се състои тра¬гичното. В „Едип цар” Софокъл търси причината за тази трагичност в самия човек. Желанието за промяна позицията и гледната точка към света е причина за човешкото нещастие. Фактът, че човек от участник е превърнал себе си в наблюдател, задълбочава неговото соб¬ствено страдание. Именно поради това още в началото на произведението Едип се самопроклина, без да знае оба¬че какво върши:
И ако той живее тук, във моя дом, и аз го зная, клетвите, изречени от мене, нека паднат на главата ми!
Клетвата на героя „зазвучава” дори като двойно самопроклинане; един път той проклина себе си като извършител и втори път - като човек, който гледа, познава, но не вижда самия извършител. По този начин още в самото начало на трагедията се поставя проблемът за необходимото наказание. Героят сам го предизвиква, сам - чрез собствената си клетва.
Проблемът за рода и престъплението спрямо него като предизвикана трагич¬на съдба за Едип присъства още в само¬то начало на произведението. Истина¬та за рода е налице, но героят не я забе¬лязва, защото макар и явна, тя е скрита за него:
...Но днес е мое царството, което беше негово, и моя е съпругата му, мое е леглото му.
Едип сякаш „изповядва” греха си или най-малкото пряко го изказва. Но геро¬ят не става нещастен от това, тъй ка¬то не подозира истината. Собстве¬ният му грях остава скрит за него, за¬щото той не знае. Видимото се оказва невидимо. Именно тези взаимовръзки между скрито - явно, знаене - незнаене, очертават основния проблематичен кръг в произведението. В този контекст се появява и още един мотив - мотивът за мълчанието. Героите, ко¬ито познават истината, мълчат, отказват да говорят. Още в първи епизод Тирезий не иска да казва на царя това, което той знае като прорицател:
Пусни ме! Ако слушаш, безболезнено ще понесеш ти-своето, аз-моето.
Овчарят и Йокаста, когато разбират истината, реагират по същия начин:
Овчарят: Недей ме питай, царю, моля те!
Йокаста: За бога! Ако още жалиш себе си, това не питай!...
Идеята за мълчанието, отказът от изричане, назоваване на истината е представено успоредно с мотива за не-виждането, не-слушането. Едип сякаш не възприема нищо около себе си. Тире¬зий директно посочва източника на бе¬ди и кой е причината за това: „Незнай¬ният убиец си самият ти!”. Героят обаче оставя казаното от прорицателя без адекватен отговор, той сякаш не го чу¬ва: „Не за радост ме обиждаш втори път!”. Едип проявява дори упорство в не-чуването си; той не слуша обясненията на Креон, не слуша предупрежденията на хора. Почти нищо от това, което му се казва, не достига наистина до него.
Самата истина „се крие” несъзнател¬но от героя чрез отказа от говорене. Дори когато е явна, тя остава скрита, невидяна. Узнаването на истината при¬чинява огромни страдания. Те са по-скоро „продукт” на знаенето, а не на същ¬ността на наученото. Не самата исти¬на е ужасна, а нейното разбиране. Имен¬но поради това в трети епизод Йокаста моли Едип да забрави:
Какво? Кого ни сочи?... Не мисли това... И забрави ги... тия празни приказки...
Забравата носи спокойствие. Забравяйки, героинята може да продължи да живее щастливо. Достатъчно е да се пренебрегне явното, да остане то скрито, неузнато. Достатъчно е да не се пи¬та! Усещането за трагичност, за ужасност, за страдание се „отмества" сякаш от същинския грях на Едип (прес¬тъплението към рода). Проблемът за знаенето е същностен израз на стра¬данието, на трагичното... Но героят иска да знае, не може да се примири, да остане неудовлетворен в питането си. От самото начало се забелязва тази жажда за узнаване, устрем за получава¬не на отговори. С гняв Едип предизвиква отговора на Тирезий:
И във своя гняв не ще пропусна нищо аз от туй що виждам... ...Аз дойдох, неукият Едип, и ги смирих-намерих отговор с ума си, без да ме научат птиците.
Гневът на героя е следствие от накърнена гордост, а тя, от своя страна, е предвестник на идваща трагедия. Едип смята себе си за знаещ и поради това отхвърля всеки, който по някакъв начин го кара да мисли противното. Не разби¬ра думите на мъдреца в първи епизод („Как всичко казваш тъмно и загадъчно!”), но ни най-малко не подлага на съмнение собственото си „знание”. Проява имен¬но на гордостта му е и решението да напусне родния си град, защото науча¬ва от оракула съдбата си. Възможността да се промени ходът на божествено предопределената съдба е най-дръзката проява на гордост от страна на героя. В древногръцкия начин на световъзприемане това се разглежда като проява на хюбрис - нарушение на уста¬новените от боговете закони. И пора¬ди това е проява на дързост:
...Божествени закони има за тях-родени са те в небесния ефир. Олимп е техен родител - не ги е създал човешкият смъртен род.
Именно тези божествени закони не спазва Едип, опитвайки се да избяга от онова, което му е отредено. Но вината на героя не се състои в самото бягство, а в убедеността му, че той знае и че човешкото познание може да надделее над съдбовната необходимост. Едип се възгордява от собственото си знание, решава, че той - човекът, може едва ли не да отхвърли повелята на боговете. Пределната точка на тази самозабравена гордост намира израз в отричане¬то на истинността на божественото слово, а оттук и на самото божество:
Ах, жено, кой ще гледа днес питийския пророчески олтар или пък птиците, според чиито крясъци аз трябвало баща си да убия!
Знанието на Едип е човешко, а не божествено и затова то е насочено срещу него. Не може да разкрие тайнството на света, да познае истината, която всеки момент заплашва да разруши човешкия идиличен свят. Човекът трагич¬но се сблъсква с невъзможността да уп¬равлява света и собствения си живот... От позицията на знаещ, Едип търси незнанието и това подсилва усещането за трагичност:
Не, не! Да можех да затворя извора на всеки звук, заключил бих отвсякъде тогава тая тъй нещастна моя плът! Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е да не съзнаваш своето нещастие.
Когато човек участва в живота на све¬та, той „има” неговата цялостност, възприема го като неразгадаема тайна - без да пита, просто живее. Тогава именно той е и истински щастлив, необременен от всякакво познание, щаст¬лив е, защото се чувства Като нераз¬делна част от цялата Вселена.




ТРАГИЧНИЯТ ПЪТ НА САМОПОЗНАНИЕТО В „ЕДИП ЦАР” НА СОФОКЪЛ

Жанрът „трагедия” предопределя не само съдбата на тиванския владетел в „Едип цар” на Софокъл, но и проблем¬ното интерпретиране на тезата за незнанието на човека и съдбовните об¬рати в житейския му път, предизвикан от личен избор. Той е трагичен „плод” на ироничната „среща” между знание и незнание в съзнанието на главния герой Едип. Царят на Тива се „среща” с трагичната ирония на съдбата си. Влиза в конфликт с „нея”, за да задъл¬бочи личната си човешка трагедия.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайнос¬ти, докато опознае себе си, родните си корени и истинската си същност. Въпреки всички трудности по пътя си, Едип следва несъзнателно предначертаната му от боговете съдба.
Проблемът за трагическата вина в произведението е водещ. Всъщност каква е вината на главния герой? Виновен ли е Едип за действията си и защо? Трагичното в житейския път на Едип е неговата съдба. Без никой от героите да подозира, стъпка по стъпка, предреченото от олимпийските богове се сбъдва. Всичко започва с мол¬бата на Зевсовия жрец към бъдещия цар на Тива. Всеки един от епизодите е изпълнен с трагизъм, озвучен с иро¬ничния подтекст за незнанието на собствената си съдба. Едип спасява гражданите на Тива от Сфинкса, но по-късно самият той - владетелят на гра¬да - е заплаха за него. Спасението носи беди. По ирония на съдбата спаси¬телят на Тива й предопределя тра¬гично бъдеще. Едип поставя началото на своя край, на трагичния си път. В пролога героят е представен В положителна светлина. Той се старае всячески да спаси народа на Тива от дълбоката криза, в която са изпаднали жителите на любимия град. Нищо неподозиращ, Едип се жени за родната си майка - Йокаста. Добрите страни от характера на владетеля на Тива са разкрити в диалога му с останалите герои:
Готов съм аз да ви помогна всякак. Без сърце ще съм, ако не трепна пред това събрание... Аз страдам повече за тези тук, отколкото за себе си.
Незнаещ и неподозиращ собствената си вина, Едип настоятелно търси истината, стреми се да я открие дру¬гаде, но не и в себе си. По тази причина той изпраща брата на Йокаста - Креон, в светилището на Аполон да пита как може да се помогне на града. Трагичес¬ката ирония на разминаването между съдбовна предопределеност и реал¬ност е незнание за героя и драматич¬но, предварително знание за публиката, което буди нейния интерес. Тази ирония е силно подчертана в думите на Едип:
Но де са те? Къде ще дирим бледите следи на туй далечно престъпление?
В първи епизод настъпва първият драматичен сблъсък между Едип и Тирезий. Може би е ирония това, че сле¬пият гадател прозира в бъдещето с невиждащите си очи и знае предвари¬телно съдбата, както и истината, а Едип, макар и зрящ, не я осъзнава, разбира я чак когато ослепява. Като слепец се лута по пътя, който е поел. Въпреки думите на Тирезий, Едип не приема истината. Той не може да по¬вярва и да осъзнае думите на стария гадател. В случая Тирезий е носител на божествената истина, Която ще направи пътя, по Който е поел Едип, трагичен. Гадателят познава стра¬данието на знаещия истината. Едип търси скрит смисъл в думите на сле¬пия старец. Неоснователно са аргу¬ментирани нападките му срещу Тире¬зий. Пророческата дарба на гадателя дава вътрешна сила на духа му. Той - „вижда” бъдещето на Едип по-добре от самия него. Извисява се над духовната му слепота. Царят на Тива е безпомо¬щен да противодейства на иронич¬ните сили на съдбата със своето тра¬гично незнание. Тирезий изрича исти¬ната за миналото, предопределило бъ¬дещето на Едип:
странник бил и пришълец, но ще излезе тукашен, роден тиванец - но на свойто щастие не ще се радва: сляп ще стане от окат.
Трагизмът в цялото произведение се въплъщава от незнанието на Едип и последвалите от това нещастия. Ос¬тава сляп за истината, не вижда вината си. Тежко престъпление тежи на съвестта му. Убил е човек от не¬знание. Изправен пред собствения си баща, той го приема за враг. Неовладеният гняв поражда трагичната му съдба. Човешкият характер определя посоката на житейския път, а по най-трудната пътека (отцеубийството и инцеста) тръгва Едип. За трагичната си съдба той самият носи вина. Предначертаното от боговете е всъщност природата на човека. Какво ще изрази от нея - добрата или лошата й страна, зависи от него. Едип се бори срещу негативното в себе си, но с действи¬ята си изявява само разрушителните страни на природата си. Така съдбата му се оказва предопределена и то не толкова от боговете, колкото от самия него. Каквото и да направи, топ не може да я промени. Тя е трагична и за наследниците му, които ще стра¬дат от трагично разминалия се със съдбата си Едип поради непознаване на слабостите на човешката си природа докрай. Цялото управление на царя но¬си само мъки и страдания на подани¬ците му и на самия град. Той носи проклятие за Тива, която Едип обрича не¬съзнателно на мъки. Опитва се да я спаси, без да разбира, че грешката е в самия него. Всъщност в героя е заложено противоречието - той е идеал¬ният цар, но съгрешилият човек - похи¬тител и убиец.
Докато разбере, че съдбата му е неизбежна, Едип изминава дълъг и тра¬гичен път. Основна причина за преживяното е неговото незнание. Самият Едип носи вина за нещастията, споле¬тели него, близките му и Тива.
Не познава себе си, за да определи своя път към бъдещето. Незнанието преобръща съдбата и на целия му род. Страда Едип, страдат и гражданите на Тива, но най-тежко е наказанието за бъдещата участ на неговите на¬следници. Децата на Едип ще страдат незаслужено, „наследявайки” трагич¬ната съдба на своя съгрешил от незна¬ние баща.
Цялата трагедия разкрива на чита¬теля мъките, на които е обречен глав¬ният герой. Един от основните момен¬ти е символиката на слепотата на Тирезий пред физически виждащия Едип. Всеки един епизод и дори всеки ред е изпълнен с този трагизъм, съпътстващ главния герой по трудния му път на самопознанието.

bubiii
02-27-2008, 00:09
waiiii mn wi sa molq nqkoi da mi napishe interpretatiwno sachinenie na temata "tragichnata sadba na geroq" ot edip caemn speshnu mi trqabwa.. blagodarq wse pakkk :o :-)