Здрасти, много спешно трябва да напиша аргументации за темите - Хектор от Илиада - епичен герой и Мира, изобразен върху щита на Ахил в 18-та песен. Ако някой може да моля да ми помогне, защото ми е за домашно, а не съм много добър по литература... мерси предварително ;]
Щитът на Ахил - 18-та песен
“Илиада” на Омир е най- високохудожествената епическа поема от Троянския митологичен цикъл. В нея се разглежда темата за войната и примирието, за надигащия се глас на народното недоволство в прехода от родово към робовладелското общество, разкрита е представата на древните гърци за хармоничен свят и човешко щастие, показан е драматизмът в преживяванията на живи и запомнящи се герои.
Наред с цялото многообразие от теми, които обхваща, чрез щита на Ахил, “Илиада” показва и представата на древните елини за устройството на света, запознава ни с техния бит, поминък, обичаи, култура, нравствено поведение, управление на обществения живот.
Щитът, с който Ахил ще се бие с Хектор, е изработен от бога ковач Хефест по молба на майката на Ахил- богинята Тетида. Той ще замени отнетите от Хектор Ахилови доспехи при убийството на Патрокъл. Щитът е огромен и здрав, отлят от скъпоценни и яки метали, а рисунките върху него, взети от самия живот, му придават чудодейна сила.
В центъра на щита са разположени космическите тела- Земята, Небето, Морето, Слънцето и Месецът, по ръба на щита- реката Океан, която обикаля Земята, според тогавашните представи. Между тях, в три концентрични кръга спрямо космическия център, са контрастно разположени картини от бита на хората. Подреждането напомня симетричните рисунки върху керамични вази от онази епоха, открити при археологическите разкопки, и има формално значение. По-важното е, че Хефест представя всички картини върху една плоскост, За него не съществуват второстепенни неща. Животът в стадото е също толкова важен, колкото и обсадата на един град, понеже е част от колективния живот. Хефест изобразява битовите картини еднопланово, като ги разполага в контраст: сватба– съд, град- село, празник- делник, така както се редуват мирният труд и войната.
Пресъздаденият от Хефест свят е празничен и красив. Човешкото битие е повдигнато на най-висока степен върху щита на Ахил. Всяка дейност е показана като празнично изживяване, като ритуал. На фона на ярко искрящи факли сватбари извеждат невестите на площада, където се вият кръшни хора и звучат сватбени песни. Описано е не просто сватбено веселие, а сватбен обред.
Картината със съда напомня за родовия обичай при разрешаването на спор. Старците съдници са насядали в “свещения кръг” със скиптри в ръка, пред тях са спорещите, а встрани- всички граждани.
Дори войната между двата града е представена ритуално- като модел на всяка война. Светът, пресъздаден от Хефест, е празничен и красив, той поражда радостно чувство, възхищение и привързаност не към абстрактни идеи, а към реалния свят на човека и природата.
За празничното епическо изображение на света върху Ахиловия щит, както и в цялата “Илиада”, допринася и Омировата поетическа техника. Омировите епитети, метафорични глаголи и сравнения нямат сравнителна степен. Те изразяват превъзходното състояние на нещата в живота, затова светът на “Илиада” е светъл, сияен, красив, великолепен.
Всичко, описано в “Илиада”, я превръща в енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци, без която културното развитие на Европа би било невъзможно.
Образът на Хектор (Илиада)
Хектор е един от най-обаятелните образи в поемата. Не случайно по традиция го наричат “любимото чедо на Омир”. За него Омир използва епитетите “лъчезарен” и “велик”. Образът на троянския вожд няма предходна степен в микенския епос. По всичко личи, той е дело на Омировото хуманно въображение. Никъде другаде у Омир не може да се открие такова нравствено извисяване, както в душата и характера на този герой. Не бива да се чудим, че гръкът Омир е избрал своя любимец от троянския лагер. Епическият поет живее и твори на троянска земя. Троянската старина му е не по-малко скъпа от ахейската. Добродетелите, с които дарява Хектор, за нас са твърде несложни. Но връх на всички е чувството за обществен дълг. Като грък от класическа Гърция Хектор притежава развито обществено чувство. Себе си и своята съдба той вижда само през участта на Троя. Хектор е най-ярката опора на троянците през усилните дни, които преживяват. Активен защитник на своя град, физически силна и духовна личност, Хектор се издига като първият патриот в историята на гръцкото съзнание. Сравнен с егоиста Ахил, в моториката на чието сърце личното играе първенстваща роля, Хектор блести със своя разум, с тази все още рядка способност да рзаличава степени в ценностите. Казано по друг начин, той притежава модерен мироглед. Дори последните думи пред смъртта му са израз на грижа за някакъв ред, за една пречистваща хуманност. Като моли Ахил да не сквернят телата си, той иска да преодолее варварския обичай, засищането на гнева. Но сравнен с Ахил, той е малко еднообразен независимо от няколкото тъмно петна, които големият художник поставя, за да запази релефността.
С отеглянето си в Троя Хектор се среща първо с група тревожни троянски жени, после с майка си и една от сестрите си, след това с Парис и Елена, накрая с Андромаха и Астианакс. Чрез тази поредица от срещи поетът очертава символично всички социални групи, с които е обвързан героят. Вниманието на разказвача е фокусирано върху Хектор, но художествената тъкан на текста подсказва, че той не се схваща като самостоен индивид, изолиран от живота и съдбата на колектива.
Срещата на Хектор и Андромаха при Скейските порти е нещо естествено за Омировото виждане на човека, на някакво мъчно постижение. В този откъс историческото и общочовешкото съществуват в единството на съвършена поезия. Както винаги, думите се предхождат от енергично движение. Хектор има малко време, изтичал е до дома си да види Андромаха. Но тя е излязла с детето. Вестта за затрудненията на троянците я е отвела на градската стена. Срещата е изградена с невероятна пестеливост. В откъса няма чувство без действие и думи, които не биха станали веднага действителност.
Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Току-що са се завтекли един към друг, но вече стоят неподвижно, защото ще говорят. Омировите лица спират движението, за да говорят, след това настава мълчание, за да се движат. Хектор се вглежда в детето, безмълвно се усмихва, Андромаха заплаква и го улавя за ръката.
Хектор обича като ли повече Астианакс. Обърнал се към него, той забравя Андромаха. Но детето се сгушва уплашено в пазвата на бавачката. Тогава Хектор сваля шлема, за да се превърне от воин в баща. Той вече не плаши, поема сина си и го целува. Това превращение е повече от красива сцена на родителска обич. Той вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще събере в своята личност достойнството и силата на родния град. Следователно Хектор обича в него не само своето дете в съвременен смисъл, а нещо повече, той обича рода, който ще се изяви в Астианакс като в първороден син. Тази сцена става общонароден символ. Понеже личността Хектор е идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащинска обич става идентична с надеждите и целите на държавата. Човечността и дълбокото обаяние на неговото мъжествено и нежно сърце се проявяват в пълната си сила: той е решен да изпълни докрай дълга си като вожд на своя народ, надявайки се, че боговете ще запазят сина му, който ще бъде достоен негов заместник. С детенцето си в ръце той се обръща към боговете:
“Зевсе и всички безсмътрни! О, дайте на моето чедо
като баща си да стане прочут сред войските троянски,
личен по сила да бъде и Троя могъщ да владее.
Нека един ден да кажат, като от битка той иде:
“Тоя надмина баща си! Нека врази да убива,
брони във кръв да донася, майци си сърце да радва!”
Отношението на Хектор към Андромаха е също много показателно. Хектор само погалва Андромаха, защото се нажалява, макар жалбата да не отива на “светлобронния Хектор”. Той се измъчва донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, за това, че тя може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката, свикнал е да бъде храбър и да тачи славата на баща си.
На думите Андромаха, която го моли да не се излага на големи опасности, безстрашният воин отговаря:
“Всичко туй мъчи и мене, но срам ще е страшен, невясто,
срам пред троянци и пред дълополи троянки,
ако далеко от битката, като страхливец отбягна.
Туй и сърце ми недава, защото съм свикнал да бъда
Всякога храбър в боя сред първи троянци да тичам,
Светлата слава на татка и своята слава да пазя”
(песен 6)
Хектор знае, че Троя скоро ще погине, и наистина най-много го мъчи мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: “Туй е жената на Хектор, който бе първи в боя”. Обичта на Хектор говори изцяло чрез неговата воинска и гражданска чест. Той обича преди всичко жената на Хектор, на онзи Хектор, на когото е задължен да служи, понеже той изразява самата Троя и самия народ. Хектор обича Андромаха с възвишена съпружеска любов, с рядка за епоса духовност. Това се доказва особено в контраст с любовната сцена между Парис и Елена в същата шеста песен.
Хектор се очертава като нежен син и прекрасен съпруг и баща в знаменитата сцена, в която е представено сбогуването му с Андромаха.
Обичта на Андромаха към Хектор е също много силна. Тя наистина го моли да остане зад градската стена, да пази живота си, защото без Хектор за нея е по-добре да не живее. Загубила е всичките си близки, той е и неин баща, майка, брат и стопанин. Тия думи не са външна форма, израз на привързаност, а действително съдържание. Андромаха обича Хектор, защото чрез него тя става личност. Тя не го обича като индивид, когото по своя воля може да напусне. За нея Хектор е съдба, символ на щастие, самият живот.