kael_thas_II
02-22-2008, 19:51
дано тук намериш нещо което да ти помогне а и вав отдел Учител на тиинпроблема в раздел литература си има за Пенчо Славеиков още една темица подобна на тая.
ФИЛОСОФСКИ ПРОБЛЕМИ И ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Борец за ново изкуство, Пенчо Сла¬вейков се насочва към философски и нравствено-психологически проблеми, свързани с общочовешки духовни ценности, т.е. с онова, което е вечно и непреходно в преходните форми на живота.
Неговите творби: „Cis Moll”, „Сърце на сърцата”, „Микеланжело”, „Фрина”, „Успокоения”, „Симфония на безнадеж¬дността”, както и някои други, са в ос¬новата на българската философска лирика. Още в Ботевата поезия се наблю¬дават подобни мотиви с философско зву¬чене. Проблемите на епохата: свобода - борба - народ - личност, както и т. нар. екзистенциални проблеми от кръга: жи¬вот - смърт - безсмъртие, получават философско осмисляне предимно в револю¬ционен аспект. Иван Вазов също освет¬лява във философски план някои основни общочовешки ценности в живота: свобода, прогрес, красота и др. Пръв обаче Пенчо Славейков (заедно със Стоян Михайловски) превръща философията в пое¬зия, създава творчество с нова проблем¬на насоченост. През 90-те години на XIX век под влияние на модерните тенден¬ции в западноевропейската литература поетът се насочва към „мировите проб¬леми”, свързани с „вечното” в битието и човешкия живот. Огорчен от обществе¬ната действителност у нас, той се зат¬варя като творец в кръга на непреход¬ните ценности, които според него единствено извисяват човешкия дух. Славейков въвежда в нашата поезия сложния психологически анализ, който свър¬зва с философските и нравствените проблеми и идеи в произведенията си. Той дава нова насока на българската по¬езия - интелектуално-философска, нравствено-психологическа. Именно по този начин поетът осъществява своите идеи за европеизация на българската художествена литература.
Философските и нравствените проб¬леми поетът интерпретира чрез художествените образи на забележителни личности в културната история на човечеството - Бетовен, Микеланджело, Шели, Ленау и др., както и на герои от историята на древния свят и от антич¬ната литература - Фрина, Елена, Прометей и др. Концентрирайки в тези обра¬зи духовните прояви на човека, той ги извежда извън границите на обикновеното и делничното, като въплъщава в тях идеята си за вечното и непроменливото.
Славейков поставя философски и нравствено-психологически проблеми и в творби, които се определят обикновено като битови, създадени под влияние на българския фолклор. В едни от тях („Луд гидия”) той използва образи и мо¬тиви от народните песни, като ги преработва и влага свое виждане; други съдържат народностния дух като пси¬хология, светоусещане и поведение на ге¬роите („Ралица”, „Бойко”). Всички те обаче притежават общочовешки идеи и се включват във философската проблематика на Славейковото творчество. Чрез тях поетът осъществява идеята си за изграждане на националната ни култура чрез приобщаването й към духовния културен живот на човечест¬вото. Славейков споделя, че за него не е важно дали пише за „домашни или чужди неща”. „Моят поглед на художник - казва той - е съсредоточен на важни събития и душевни движения, в които се откроява човекът. Когато ми се отдаде и в бълга¬рина да открия човека, моята радост не е по-малка от вашата” (статията „Българската поезия”).
Философските и нравствено-психологическите проблеми в творчеството на Славейков са свързани с главните общочовешки идеи за смисъла на човешкия жи¬вот и предназначението на човека; със значимите духовни качества на човека ка¬то жизнелюбие, нравствен стоицизъм, силен дух и пр.; с висши ценности в живо¬та като идеал, красота, изкуство и др.
Един от основните философски проб¬леми в Славейковото творчество е проблемът живот-смърт, разгърнат в сложната взаимовръзка живот-смърт-безсмъртие. Тълкувайки в художествен план този главен екзистенциален проблем, поетът разкрива своя оптимистичен светоглед, своето светло жизнелюбие.
Славейков има диалектически поглед към живота, който, според него, за всеки човек е „огърлица от весели и скръбни дни”. Въпреки скърбите и нещастията, животът е прекрасен. „Как е хубав, Боже, твоя дивен свят!” - тези думи - рефрен от Славейковото стихотворение „Зад горите тъмни ясен ден се кани”, мо¬гат да бъдат мото на неговото твор¬чество, мото на емоционалния свят и световъзприемане на неговия лирически герой.
Философско осмисляне на жизнелюбието, прославата на живота в най-високи лирически регистри се съдържат в сти¬хотворението „Псалом на поета”. Това е една от най-задушевните лирически изповеди-завещание в нашата поезия -творба, искряща от жизненост, мъд¬рост, поетично опиянение. Тук пробле¬мът живот-смърт-безсмъртие се слива с проблема човек-природа, разкривайки великото единство на тези вечни нача¬ла и същности на битието. Любовта към живота поетът описва чрез оригинален образ - „гроб с прозори”, заимствайки творчески от народната песен. Този образ е израз на желанието на човека да усеща и след смъртта си пулса на живота, да бъде свидетел на неговите земни дела. Художественото пространство тук става символ на безконечността на живота, на съединението му със смъртта в лоното на природата. Живот и смърт се сливат в едно като единен израз на човешкото битие. Животът след смъртта е съединение на човека с при¬родата - с нейната хармония, величие, мъдри закони. Поетът изгражда великолепна природна картина - в съзвучие с ве¬личествения строй на своите мисли и чувства - картина с „вълшебно слънце” - източник на живота, със святата тишина на „звездочела нощ”. Чувството за безсмъртие е свързано и със съзнанието за достойно изживян живот, посветен на възвишени цели и идеали. Символ на поетобия дух е чучулигата - предвестник на новия ден. В това стихотворение Славейков напуска статиката на своя застинал в мъдро безмълвие поетически свят - чучулигата се въззема нагоре към небето като символ на жизнерадостния дух, устремен към високи духовни про¬стори, като символ на човешкия полет от земното към небесното, от тленно¬то към безсмъртното. Стихотворение¬то е лъчезарен химн на живота, „тържествений псалом на цялата вселена”.
Жизнелюбието на Пенчо Славейков не е обикновен жизнен инстинкт. То е плод на мъдрото прозрение на поета в „тайни¬те на живота” след изпитани мъки и болки. Човекът е роден в страданието, ка¬лен е в него, извисява се до необозрими предели отново чрез страданието. Ето защо проблемът за страданието и за не¬говото преодоляване става един от ос¬новните в Славейковото творчество, чийто оптимистичен дух се изразява в утвърждаването на идеята за превъз¬могване на страданието като път за нравствено и духовно извисяване на лич¬ността. Силата на човешкия дух намира ярка реализация в две различни по худо¬жествена типология творби - „Ралица” и „Cis Moll”.
Поемата „Ралица” е изградена върху битов сюжет (герои и картини от жи¬вота на нашето патриархално село), но битовата атмосфера не е етнографски декор. Художествената задача на поета е да покаже духовната и нравствена си¬ла на българката, проявени при голямо човешко страдание. Същевременно твор¬бата има по-широк идеен диапазон - тя разкрива духовното величие и нравстве¬ния героизъм въобще на човека, който при екстремни ситуации показва най-ярко своята същност. Духовната сила и нравственият героизъм, възпети в пое¬мата, се проявяват в себенадмогването на страдащия човешки дух, в преодоляването на страданието в името на живота - идея общочовешка, свързана с мо¬дерните проблеми на западноевропей¬ската литература в началото на XX век. Художествен израз тази идея получава чрез образа на Ралица, облъхнат от пое¬тичната атмосфера на народната пе¬сен, изграден изцяло чрез похватите на фолклора в един идеализиращ дух. От¬нетото щастие на Ралица от внезапна¬та загуба на любимия й съпруг я изправя пред опасността да потъне в своето страдание, да изгуби нишките, които я свързват с живота. Героинята намира обаче духовни и нравствени сили да пре¬одолее трагиката на жизнената си съд¬ба, да превъзмогне страданието си в име¬то на любовта към сина си - тя проявява нравствен стоицизъм и своеобразна героика.
Усмивката - ключов образ в поемата, символ на душевната лъчезарност на Ралица, на нейната нравствена чистота, се издига до символ на непобедимия в страданието човешки дух. В началото на поемата усмивката е израз на онова очарование на героинята, с което тя завла¬дява всички хора около нея: „и цяло село лудо бе по нея”. Във финала на творбата, когато Ралица превъзмогва тежката си скръб, усмивката отново „цъфва” на лице¬то й (скрито сравнение с цвете): и пак оная хубава усмивка на устните п цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Включен в художествената система на поемата, този ключов мотив внушава идеята, че човек може да бъде обхванат от най-голямо страдание, но въпреки всичко да остане несломен от него.
Философският и нравствено-психологическият проблем за преодоляване на страданието като израз на духовно из¬висяване се въплътява чрез друг образен свят в поемата „Cis Moll”. Това е драматично-героична философска поема, за ос¬нова на която е послужила трагедията на Бетовен (неговото оглушаване): „Тво¬реца на хармонията глух!” Страданието на героя, предадено в подчертан психологически план, се разгръща с космическа сила. Като художник-психолог, Славейков изобразява как безмерната болка бо¬ди глухия музикант до отчаяние, отча¬янието - до чувство за безизходица, безизходицата - до мисълта за смърт. Именно в тази крайна точка на отчаяни¬ето блясва искрата на просветлението. Събрал цялата си човешка мощ, Бетовен задава въпроса:
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!
Мислите на героя, пречупени, тръгват по нов път. В контраст с предишното отчаяние се изправя гордият възроден човешки дух:
Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
Бетовен намира смисъл и в трагеди¬ята на своето съществуване - музиката. Като Омир слепецът е имал сили да живее и да твори, по-зрящ „от хилядите зрещи”, така и Бетовен намира спасение в изкуството. Чрез своя дух той ще чув¬ства буйния пулс на „общия живот на ес¬теството” и ще го въплъщава в музикалните си творби. Така страданието изиг¬рава ролята на катарзис. Пречистен от него, духът на гения се въззема по-високо над тленното и преходното. Чрез изкуството творецът ще снема от небе¬сата „пламът Прометеев” и ще го пали в човешките сърца, а с това ще живее „без¬смъртен в смъртний мир”. Оптимистич¬ният патос на поемата се свързва с ху¬манистичната идея за високото пред¬назначение на човека да служи на хора¬та чрез своето творческо дело, чрез изкуството.
Проблемът за изкуството е водещ в поезията на Славейков. Ролята му в жи¬вота (изкуство - живот), мястото на твореца в обществения живот на съвре¬менността (изкуство - общество - съв¬ременност), художникът и свободата - това са главните аспекти, в които се разгръща този проблем в художествения свят на Славейков. Микеланджело, геро¬ят от едноименната поема, изживява драматична вътрешна борба, измъчван от въпроса - художникът не е ли отстъпник от живота, когато стои встрани от бурните обществени борби. Край него шумят тълпи, отекват обществените стълкновения, но той е далеч от тях, по¬гълнат от своя творчески огън. Виждайки обаче с вътрешния си взор съвър¬шената си творба „Мойсей”, осъзнавайки нейната красота, която съдържа веч¬ността, Микеланджело достига до про¬зрението, че творецът също е борец в живота - той служи на вечността. Философската идея на творбата е, че всеки човек може да служи на хората еднакво достойно, стига това, което създава, да бъде обществено значимо или: „Да служи на идеята за вечността. „Следо¬вателно художникът не е беглец от хора¬та, а борец за духовни стойности в живо¬та, които определят високата му мисия на творец - не само да пали прометеевски пламък в душите на хората, но и да им създава радост, удоволствие и щас¬тие. „Ти имаш свой особен дял” - заявява Славейков в поемата си „Cis Moll”, къде¬то също поставя проблема за изкуството.
В стихотворението „Луд гидия”, на¬писано по мотив на народна песен, с ве¬сел хумористичен тон Славейков също възпява „чудото” на Божата дарба - ар¬тистичния талант, който покорява всички. И младо, и старо забравят грижите си и се радват на завладяващото изкуство на музиката. Прослава на народ¬ния талант и изобщо на артистичната дарба на човека, която служи на хората, се осъществява пряко в края на стихот¬ворението чрез думите на кадията:
Свири, струвай старо - младо,
младо - лудо: що е Божа дарба -
то за свят е чудо!
Важен философски проблем в творчес¬твото на Славейков е проблемът за идеала. Той е заложен още в старобъл¬гарската литература, като се свързва с християнската религия. Във възрожденската литература, революционен или просветителски, идеалът неизмен¬но присъства или открито изявен, или дискретно провокиращ размисъл. Вазов с горчивина говори за идеала на новото време - парите. Липсата на възвишени идеали в същото това време ражда известните Алекови думи: „А идеали тряб¬ват, Алексей...”
Проблемът за идеала като самосто¬ятелен художествен проблем и като етично-философска категория за пръв път се поставя обаче от Пенчо Славей¬ков. В поемата „Сърце на сърцата” по¬етът издига идеала като най-висш ду¬ховен стимул, дошъл от света на вечни¬те ценности, който дава истински жи¬вот на човека: „Пустиня е сърце без иде¬ал.” Романтичният полет на човека към идеала авторът разкрива чрез образа на английския поет Шели, като изобразява последния ден на неговия живот и смърт¬та му. Думата „светлина” става ключо¬ва в поемата - тя се асоциира с идеала. „властният жад” за идеал, залегнал в ду¬ховната същност на героя, е определен като „възвишен копнеж за светлина”. Образът на Шели е обрисуван също с думи, свързани със светлината - „небе”, „лъчи”, „слънце”: „Небето се оглежда в лицето му, челото му милват лъчите на слънцето” и т.н.
Като символ на неумиращото величие на идеала, а заедно с него - на чувства¬та на човека и на любовта към хората, във финала на поемата се явява образът на неизгорялото сърце на Шели, оста¬нало незасегнато от пламъците. Така една естетическа и философска кате¬гория - идеалът, се опоетизира по художествен път - нещо съвсем ново в на¬шата литература.
Славейков поставя в своето поетическо творчество и проблема за красота¬та също като самостоятелен философ¬ски и нравствено-естетически проблем. В схващането на поета за красотата се преплитат влиянието на възрожденската и фолклорната традиция с култа към красотата на древните гърци. Поетич¬на апология на красотата Славейков прави в двете си поеми „В Аида” и „Фрина”. Главната героиня в първата поема -”дивната Елена”, за която са се били два народа в Троянската война, пристигна¬ла в подземното царство, предизвиква гняв и закани сред стотиците люде, за чийто смърт е виновница тя. Една ней¬на усмивка обаче, един неин поглед - „уне¬сен и неподвижен” - „един всевиждащ пог¬лед на душата” упойват разгневените хо¬ра и те тръгват безгласно по дирите й, замаяни от „всевластната божественост” на хубостта й. Чрез думите на стареца Приам Славейков излага своята оценка за красотата:
И пак бих рекъл: онзи е честит,
живот за хубост който ще прежали.
Още по-ярък поетически израз възхва¬лата на красотата - на физическата кра¬сота като израз на божественото у човека - получава в поемата „Фрина”. Твор¬бата е посветена на прочутата с кра¬сотата си древногръцка хетера, обезс¬мъртена от великия скулптор Праксител. Идеята се разгръща в сюжетното развитие на поемата, в чийто финал съ¬диите и тълпата, омаяни от красота¬та на голото тяло на хетерата, проме¬нят вика си „Смьрт” във възгласа „Да жи¬вее!” Да живее богинята Фрина! Древно¬гръцкият култ към физическата хубост прелива в духовно-религиозно чувство.
Фрина е Красива не само с божествената си външност, но и със смелото си и гордо поведение. „Гордата хетера” свободно изразява своите чувства, вникнала с проницателен ум в низкия морал на ласкаещите я до вчера архонти.
В творбата поетът пряко изразява схващането си за животворната сила на красотата:
За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта - пустиня е живота.
Същевременно той изразява оптимис¬тичната си вяра в победата на красотата в бъдните дни:
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само - хубостта!
Пенчо Славейков изтъква красотата на жената и в битовите си поетически творби. Ралица от едноименната поема е хубава „като вечерница” (Фрина също е сравнена с вечерницата), „модрият й пог¬лед” е запленил всички, които я познават, но тя е прекрасна и със своята нравст¬вена и духовна същност. В нейно лице по¬етът прославя преди всичко българката - като носител на физическа и нравстве¬на хубост. В това отношение той продължава традицията в нашата възрожденска литература, представена най-ярко от баща му Петко Славейков в „Из¬ворът на Белоногата” - чрез образа на Гергана. В Пенчо-Славейковото творчес¬тво не само Ралица, но почти всички ге¬роини от битовите му произведения - Райка („Бойко”), Калина („Неразделни”), Петкана („Чумави”), са красиви физически и нравствено.
Красотата в творчеството на Сла¬вейков е свързана обаче не само с женските образи. Тя има според поета универ¬сален характер - обхваща цялото човешко битие, всички страни на живота - са¬мата тя е живот. „Хубостта живот я ражда” - казва поетът в творбата „В Аи¬да”. Той я разкрива и във възвишения нравствен стоицизъм на Ралица, в ду¬шевното благородство на Райка; във връ¬щането на Бойко към изгубената човеч¬ност, в надмогването на страданието от Бетовен, в творческия пламък на Микеланджело и в артистичната стихия на „лудия гидия”. Красотата е хармония, постигната в лоното на родния живот в „Коледари”, както и в жертвената героика на борците от националноосвободителното движение, възпята от Сла¬вейков.
„Хубавата душа сила дава” - пише пое¬тът в писмо до Мара Белчева. Цял жи¬вот Славейков се стреми към красота¬та. Ето защо неговото признание в сти¬хотворението „Ослепях”, че винаги е жи¬вял в „слънцето на хубостта” и че за всич¬ко друго е бил сляп, не е поетическа фра¬за, а израз на дълбока вътрешна настройка.
Произведенията на Пенчо Славейков с философска и нравствено-психологическа проблематика обогатяват българската литература, разширявайки нейния духовен диапазон. Те дават насока на творческите и идейни търсения на след¬ващите поколения поети, които продължават поетия от Славейков път на при¬общаване на родната литература към съвременната западноевропейска худо¬жествена мисъл.