3 варианта за начало на есе на тема:... [Архив]

sexa_na_kompleksa

03-03-2008, 15:20

Виж това:

„Сумракът по клубовете не ми е достатъчен, за да се откъсна от заобикалящата ме реалност, затова затварям очи и оставям единствено слуха да ме води. Често, дори забравям да дишам. Усещам как цялото ми тяло изтръпва, сърцето ми бие много по-силно и учестено, а косъмчетата по ръката ми настръхват. Сама съм на най-високия връх на земята. Повдигайки се на пръсти мога да докосна небето, а около мен - атмосфера. Само аз и тази мелодия, която ме кара да мечтая. В продължение на няколко минути виждам картини, които никога няма да видя, сякаш се рея из облаците. В един такъв момент се чувствам истински свободна, щастлива, като единствения човек на тази планета, получил всичко, което желае... Докоснат от Бога, просто мечтател... „
Не случайно започвам есето с именно точно тези думи, които бях написала преди известно време, защото продължавам да се чувствам така и до момента. Немислимо е да обясниш необяснимото, точно така бих го нарекла чувството, което изпитвам щом чуя някоя любима мелодия. Светът спира за секунди и само онази мелодия е твоя „свят". Тя те кара да забравиш проблеми, нещастия, сълзи, ако щеш. Ти ставаш центъра на Вселената, ти си силния, можещия, вярващия... истинския. Невероятно, но факт. Музиката те прави по-добър човек дори.
Щом си тъжен, щастлив, притеснен, отчаян, влюбен, тя е тази, която е с теб. Във всички мигове - навсякъде и винаги. Непрестанно. Следва те като невидим ореол. Музиката не е в главата ти, а в сърцето.
Опитваш да я спреш, но не успяваш... Отново и отново онази позната мелодия те преследва. Където и да отидеш...
А сега? Представи си света без нея. Какво изпитваш? Може би... празнота. Ще пожелаеш ли отново се върне?... Най-вероятно - „Да".
Не защото толкова ти харесва, ти не можеш да живееш без нея. Тя е твоето „бягство" от реалността. Твоят пристан и утеха. Твоето вътрешно „Аз", изразено толкова просто чрез няколко ноти. Изглежда толкова лесно, а е толкова трудно. Непостижимо за някои и дарба за други. Благословия да създават щастие... за хората. Онези обикновените, с простичките желания и мечти, за които не е важен начина, а резултата. За тези, които не се интересуват колко е станал известен, създателя й, а какво ще им донесе като усещане музиката му. Как искам и аз някога да даря на някого толкова много щастие събрано в няколко минутки - вълшебно изживяване. Душевен триумф на красотата... безценно - несъизмеримо с нищо материално.
Въпреки всичко, продължавам да търся обяснение на този феномен. Искам да открия тайната на щастието. Ще я открия, не сама, не със знания, не с философия, а чрез музиката... тази вълшебница, даряваща ни толкова наслада...
Бягство от скуката... бягство от трудностите... от реалността... бягство от самия себе си, дори... Само ти... и ТЯ - слети в едно - Блаженство!

Музиката за мен значи много, музиката за мен може би е всичко. Музиката ме кара да тръпна по онзи особен начин и да усетя неземното. И на края на света да съм, тя пак в мене ще звучи… ще е в съзнанието ми. И с нея се събуждам, и с нея заспивам… и знам, че тя е единственото чисто и неопетнено нещо, останало на света. Всичко останало ми се струва… западнало… повтарящо се. Събуждаш се, закусваш, обличаш се и излизаш. Живееш ден за ден. И днес е едно, и утре е същото - сиво дишане. И края на света да дойде, и любовта да започне да мрази и тогава ли пак ще сте онези сиви и студени статуи?! Вървиш по улицата и дори не се оглеждаш… подминаваш… пак е еднакво… същата сграда… същия просяк… същите... лъскави магазини, от които си купувате фалшивите лица. И вече дотолкова сте свикнали с това, че не ви прави никакво впечатление, но разбери, че именно музиката ни кара да пуснем цветове в сивото ежедневие. И тя пулсира в нас и разтяга устните в усмивка. Защото твърде малко са нещата, каращи ни да се усмихнем - истински, а не по онзи ироничен и злобен начин. Ето че последният ден настъпва, няма ли да се спреш? Или пак ще отминеш… сградите… просяка… магазините? Защо? Не те ли вълнува поне малко? Вече нищо ли не кара сърцето ти да подскочи, така както любима песен? Така да подскочи, че ти да не отминаваш със затворени очи. Последният ден настъпва и последният дъжд вали… дори последната благословия бе изречена… и последните звезди се скриха. Последният ден настъпи и слънцето залeзe, а музиката продължи да се носи. Сега отчаяно се вкопчваш в последните секунди… и съжаляваш за сивите дни… дните, обгърнати от прахта на цеховете и засенчени от човешката ръка. И въпреки всичко това музиката дава светлина и в най-гъстия облак. Музиката е същата… нея я ИМА! Сега искаш да живееш и последната секунда… но няма време. Има само секунди, защото и часовете залязоха като луната… и морето обидено от света се отдръпна… само музиката остана. Дори небето разочаровано се счупи и разпръсна, а пръстта, уморена от тежестта на света, изчезна и го остави гол. Дори въздухът със студа се съюзи… и замръзна. Само музиката не се поддаде и продължи да звучи... пак така плавна… пак така нежна. Тя прости на всичко и всички, с нежни пръсти тя се опита мрака да погали, но той упорито се отдръпна. И като олово натежа, като палач с маска се изсмя. Но тя пак не се предаде. Ще продължи да звучи, именно защото разбра, че има хора, още вярващи в нея. Има хора, които не отминават, има хора, които се борят. И това е единствената красива страна на света. Всички останали, с тежки маски и много грим в счупените парчета се оглеждат. Криво е огледалото на тишината. Музиката е единствена, ще накара света да започне от начало, да разцъфне и разнесе, може би вече наистина последния си полъх!