Спешно Лис на Тема... [Архив]

prettyIdeath

03-06-2008, 17:21

Не е точно същата тема ама ще ти свърши работа ;)

РОБСТВОТО И СВОБОДАТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПУБЛИЦИСТА БОТЕВ
Присъствието на Христо Ботев в журналистиката потвърждава неговата изключителна творческа дарба. За по-малко от едно десетилетие той постига най-високия връх не само в поезията, но и в публицистиката.
Убеден в силата на словото, Ботев доказва, че печатът е „морално оръжие”, а „журналистиката - едно от първите средства на революцията”. Мисията на живото слово Ботев отстоява с присъщата си безкомпромисност и категоричност.
„Аз смело мога да кажа, че в днешните времена е много по-уместно една жива дума, нежели след време цели томове дипломатически и философски разсъждения.” - пише той.
Първият му самостоятелен вестник „Дунавска зора” излиза на 10 юни 1871 г. с мотото: „Истината е свята, свободата е мила.”
Статията „Наместо програма” започва без увод, конкретно и точно, настъпателно. Авторът посочва като причина за неуспеха на досегашните издания най-вече разминаването между обещаваната програма и съдържанието; разлика толкова голяма, колкото между „мохамеданския рай и християнската мъка”.
Злъчният сарказъм на Ботев не знае пощада за журналистическата недобросъвестност и липса на морал. Вместо да обещават „златни гори” на своите читатели, редакторите трябва да утвърждават онези святи идеали, за които жадува поробеният народ. Задачата на вестника е да откликне на съдбовния въпрос за „нравствено-политическата свобода”, а емигрантът-родолюбец „като прав и законен наследник на класическия ни хайдутин” е длъжен да следва „завещаната му борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер. „
Той „е оставил бащино огнище не за да промени едно робство на друго”, а за да допринесе за „радикалния преврат”.
В статията „Народът - вчера, днес и утре” публицистът очертава покъртваща картина на робството. „На свободолюбивия някога народ” е отсъдено „черно тегло”, „тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи”. Към тези, които се утешават с реформите, обещавани от султана, Ботев се обръща със силата на справедливия гняв и отхвърля робското безправие от името на ония, „що нямат талант да търпят”.
Неговото житейско кредо е заявено недвусмислено: „Аз обичам моя народ, аз мисля за него.”
Но този изстрадал народ, чието вчера и днес е тегло и „варварско зло”, е опазил добродетелите си, съхранил е вътрешната свобода и духовната си цялост:
„Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и както и днес, пял и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен...”
Публицистът привежда неопровержими примери, доказващи силата и устойчивостта на националния дух, неподправената патриархалност на народа ни, „чист от всяко чуждо влияние”. Ботев намира опорните точки на своя оптимизъм тъкмо в опазената свободолюбива природа на народа, в неговия „особен характер и особена физиономия”. Той трябва „да се развива на народните си начала.” Духовната енергия е залог за неговото утре.
Свободата може да се постигне единствено чрез борба. Убеден, че „няма предел умът човешки”, Ботев разглежда борбата като призвание и съдба, като истински живот. В нея е събран смисълът на човешкото съществувание, в нея са „смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки”.
Статията „Петрушан” е израз на Ботевото преклонение пред мъчениците на свободата. Родолюбието - в контекста на житейската творческа съдба на пророка-революционер - има само едно измерение: саможертвата. „Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: „Ние си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!...”
И тук Ботев постига образец на публицистичен стил, съчетан с лиризъм. Словото е живо и въздействащо, емоционално наситено. Езикът е образен и ясен, експресивен и точен. Публицистът използва силата на фактите и примерите. Обръща се непосредствено към своите читатели, за да ги приобщи към идеала на живота си:
Революция, и то революция народна, незабавна, отчаяна, която да изчисти Балканския полуостров не само от турците, но и от Всичко онова, което може да вреди на истинските стремления за пълна и абсолютна човешка свобода.
в-к „Знаме”, 1875 г.
Ботев се ражда, за да извърши своята революция - в нравите, в словото, в света, който го обгражда и се нуждае от промяна. Обречен на своя народ и тръгнал да загине за свободата му, той не забравя да благодари на тези, които са го последвали в жертвения път:
Благодаря Ви за доверието, което имате към мене, и за любовта, която показахте към моето нещастно отечество! Живи или мъртви, ние ще да бъдеме!
Едно пророчество, на което е отсъдено да се сбъдне. Защото Ботевата публицистика, създадена през 70-те години на миналия век, въздейства със същата сила и днес.
Със своята полемичност и самобитност, с будното и безкомпромисно отношение към проблемите на обществото, тя налага респектиращи критерии за професионализъм и нравственост.

И другата :

Ролята на личността и израстването на народа до нация, способна да твори историята си

(ЛИС върху „Епопея на забравените”)

Вазов е наричан с много имена „Патриархът”, „първият”, „Класика”, „Дядо Вазов”, но най-точно определящо го е обръщението „Народният поет”, защото Вазов пише за възходите, разочарованията и победите на България. Живял във времето на две епохи (Средновековието и Новото време), Вазов не може да приеме забравата на великите герои извоювали освобождаването на България.Затова в творбите си той поставя понятия като: Народ, Родина, Идеал. Вазов се явява въплъщение на призива за граждански добродетели, родолюбец и патриот, просветител с възрожденски дух, вярващ в силата и величието на българина като такъв.
Вазов създава своята „Епопея на забравените” във време без идеяли и духовност, времето на свободния вече българин. С дванадесетте оди, Вазов проследява българския героичен дух, платената с героична смърт свобода. Вазов сакрализира образите на героите в Освобождението.
В „Епопея на забравените” Вазов търси превъплащенията на универсалната триада личност – народ – история. Въвзраждането и ролята на личността в израстването на народа: личността около, която се събира народа („Левски”), пробуждането на националното самосъзнание („Паисий”), лидерът като идеолог („Раковски”), личният и колективният избор („Кочо”), израстването на народа до нация („Каблешков”) и колективната, националната борба за свобода („Опълченците на Шипка”).
Не случайно цикълът заопчва с одата „Левски”. Нейният монолог е идейната подготовка към целия цикъл.
Левски е представен като емблема на националноосвободителната дейност в България, като най-висша еманация на българския народ, като новия Месия. Той е оприличен с Христос, а от сливането на тези две личности се получава Богочовек. Левски покръства българите с една нова „религия”, която бързо намира почва в народната съвест – свободата на България. Той говори за блезката свобода:
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упование и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
Кат за една билжна обща веселба, ...
Чрез това свое апостолско слово, Левски отнема поне за миг робския струх от душите на хората.
Редом до Апостола стои и Паисий – хилендарския монах. Той пръв прозрява, че свободата на българския народ преминава през душата и съзнанието му. Паисий вярва в славното минало на българите. Паметта на времето възкресява вярата му. С тази вяра той изнамира от страниците на историята геройските подвизи на българите и създава своята историйца:
„От днеска нататък българският род
История има и става народ! ...”
Паисий е първият духовен светилник на пробуждането на българското родово съзнание. Чрез своето слово, монахът, помага за израстването на народа до нация.
Както в „Паисий”, така и в „Раковски” народът е представен в съсзнанието на героя, в далечен план. Народът е кумир, идеал, крайна цел, в името, на която минава животът на решилия да му служи. Народътт отстъпва като субективна реалност. В „Левски” народът обгръща водача си и черпи от него енергия и вяра. А в „Каблешков” той е на перден план.
В „Каблешков” образа на водача е пестеливо изграден, но той е представен като двигател на промените, чрез своето слово и дейност. Тук народът е представен като израснал до висините на своите водачи:
И в няколко дена тайно и полека
Народът порасте на няколко века!
Вазов проследява потят на пробуждането на народа: робския сън, пробуждането, кипежа на борбата, избора, лудостта, която е нравствена категория на избора, и светостта на смъртта за свобода.
Стихотворението „Кочо” е нова крачка по пътя към свободата. В него има сливане между личност и общност, национален и личен подвиг.
Чрез опозициите светлина – мрак, „геройство и срам”, чест – достойнство, Вазов гради епичния образ на храма - реликва. В него умират перущенците, но намерили пътя към свободния дух, не само техен, но и нацяла България.
Изборът на Кочо – „простия чизмар” е още едно доказателство за сакралността на национално-освободителната идея. Неговата човешка драма е и национална:
Във тоя миг Кочо – простия чизмар,
Наранен, отслабнал и бунтовник стар,
Повика жена си – млада хубавица,
На гърди с детенце със златна косица –
И рече: „Невясто! Виж, настая сеч
И по-лошо нещо ... Ти разбираш веч.
Искаш ли да умреш?
В този миг няма друга човешка алтернатива. Личната му съдба е част от националната. Смъртта е единствената възможност за опазването на честта и достойнството.
Докато в повечето творби от цикъла, Вазов възпява отделни личности (Левски, Паисий, Кочо, Каравелов, Раковски и други), то в Опълченците на Шипка въвзвисява колективния подвиг на българските опълченци. Тази творба е финал на поредицата от картини и образи от героичното минало. Тази последна, дванадесета творба от цикъла разкрива масовия героизъм, който е мярка за национална принадлежност. Кулминацията и е кулминация на целия цикъл.
Славата на българския народ се носи в годините като ек:
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
Славата му дивна като някой ек,
От урва на урва и от век на век!
В цикъла „Епопея на забравените”, Вазов проследява израстването на отделните българи до водачи, които ще могат да обединят обикновените хора в народ и с помощта на лидерите да израстнат до нация, а тази нация да може да твори историята си и да управлява живота си.