PDA

View Full Version : "ПОД ИГОТО"



LB
03-04-2008, 16:20
Спешно ми трябва лис на тема "метафорите на пиянството и пробужданетио в "Под Игото""..търсих из целия нет но нищо не намерих ако можете да ми помогнете ще съм мн благодарна.Дори и ако темата не е като моята но близка по значение..

sherry
03-04-2008, 16:45
Обхватът на националното събуждане е представен чрез революционализацията на най-масовата социална прослойка – селската маса. В нейния образ Вазов влага своите разбирания за двигателя на историята – историческата мощ на една нация се корени в нейната проста, неука прослойка. Образът на селяшкото множество се конкретизира в Боримечката – герой с много важни идейни функции. В един план той разкрива превръщането на революционната идея в бунтовна практика и въплъщава същностна черта на националния дух – действеност в мигове на историческо изпитание (той повежда селяните към кървава разпра с турците, той изнася топчето на хълма и т. н.). В друг план Боримечката отразява народното понятие за физическа мощ. В трети, символизира неунищожимия витализъм на националния дух, т.е. способността на народа да съхранява своя исторически оптимизъм въпреки погрома. Неговите думи след потушаването на бунта: “Та като загинала Клисурата, България няма да загине я!” са кулминация на идеята за народното израстване в романа.
Революционният път на масата има ясна линия: грижа за укриването на Огнянов – превръщане и на алтъновци в Огнянови последователи – съхраняване на националния оптимизъм след погрома. Ето защо двете сцени: изнасянето на черешовия топ и оцеляването на Боримечката (избягва във Влашко с други въстаници) са символно натоварени. Първата бележи успоредно с пространственото, и духовното извисяване на националния дух, а втората – неговото морално и физическо оцеляване. Разбира се, описаният гръм на черешовия топ разкрива и способността на Вазов да представя от различни гледни точки образа на българското в “Под игото” – не само от героическа, но и от трагикомическа. Ето защо в един план топът въплъщава върховната готовност за саможертва, а в друг – националната наивност. Това сложно естетическо виждане отразява историческия конфликт между огромния патриотичен ентусиазъм и жалките военни средства, с които той е изявен.
Особено място в сюжета има образът на чорбаджийството. За разлика от другите прослойки той не е идеологически монолитен. Едното му крило представя групата на туркофилите. Тяхната малобройност и изолираност от общия подем внушава по обратен път глобалния обхват на патриотичната пробуда. Представянето на туркофилите доосветлява Вазовия критерий за човешка нравственост. Той се определя не от индивидуалните особености на героите, а от отношението им към Отечеството – добродетели са патриотите, безнравствени – султановите верноподаници. Тази етическа оценка се изразява най-убедително в отношенията на белочерквенци към турския шпионин Заманов. Отначало – пълно презрение; след неговото тайно писмо, с което предупреждава комитета – идеализация (обявен е за “светец”, а постъпката му – за “знамение на времето”). Парадоксалната метаморфоза на шпионина от предател в благодетел внася мотива за абсурдния патриотизъм.
Прави впечатление, че индивидуалните промени на коментираните дотук герои не са разкрити по психологически път – за вътрешните преображения съдим по битовите (външните): преди – грижа за семейния, сега – за обществения дом; преди – спазване на християнските забрани, сега – нарушаване на табутата и т. н. Има обаче един герой в творбата, представител на патриотичното крило чорбаджии, чиято промяна е разкрита като вътрешен психологически процес. Това е средищният герой на “Под игото” чорбаджи Марко. Средищен, защото олицетворява прехода на националната психология от състояние на примирение с робството към състояние на революционна действеност. Той е трансформируем образ, разкрит в две морално-психологически фази. В основната част на романовото действие чорбаджията е противник на идеята за бунта (“Струпаля ли се царство от няколко хлапаци”). Позицията му отразява основни черти от народния светоглед – исторически скептицизъм (типично неверие на народа в собствените му сили), фатализъм (твърдението на Марко, че българският народ е в “чревото Адово”), трезв реализъм (чорбаджията се оказва исторически прав – въстанието не успява, освобождението идва чрез външна помощ). Става така обаче, че и този старейшина на еснафския разум се заразява от бунтовния подем и “полудява”. Разколебаването на скептицизма му бележат две сцени от народния живот, на които става свидетел – изработката на гюлета в тополивницата и сватбеното хоро. Отначало той приема двата свята (милитаристичния и мирновременния) за противоположни (“тук леят топове, там се женят”), но вглеждайки се в поведението на пияния Безпортев, яхнал един турчин, Марко разбира, че двата свята съдбовно са се смесили. Пълното рухване на неговия консерватизъм настъпва в дома му, където узнава, че и децата му са увлечени в революционната подготовка. Ето защо неговата нова молитва за България, заедно с декларацията му: “лудите, лудите, те да са живи” бележат психологическата кулминация на идеята за националното събуждане – то завършва в момента, в който и най-ревностният отрицател на бунта започва да вярва във възможната промяна на националната участ. С Чорбаджи-Марковото приобщаване към въстанието подемът се осъществява на всички социални равнища – интелигенция, духовенство, селячество, чорбаджийство; от най-податливите на въздействие (Соколов, Рада, Викентий), до най-консервативните и скептичните (чорбаджи Марко и Кандов).
Духовната промяна в романа е разкрита и като масов процес. По принцип въодушевлението се долавя най-добре в колективните начинания и преживявания на народа. Те са очертани най-ярко в главите: “Радини вълнения”, “Представлението”, “Тлака в Алтъново”, “Силистра-йолу” и “Новата молитва на Марка”. Те разкриват етапи от съзряването на бунтовната идея и отразяват драматичните пулсации на народния дух между страха и куража. Драматичните лъкатушения между уплахата и нейното преодоляване синтезира в рамките на един епизод главата “Радини вълнения”: традиционно предизпитно напрежение – засилване на напрежението от объркващите въпроси на Стефчов – успокояване на обстановката с ясните питания на Огнянов – неволно огласяване на революционната идея в градчето от малката Събка и рязко покачване на напрежението – преодоляване на страха след изказването на кака Гинка. Сцената има важно място в идейния контекст на творбата – внесената от будителя национална идея е публично огласена.
Нова фаза на патриотичното събуждане отразява поведението на актьорите в края на спектакъла (“Представлението”). Изпятата революционна песен в присъствието на турски властник е израз на заявени вече революционни желания. Следователно надеждата за освобождение отвън (Русия) се е трансформирала в желание на народа сам да бъде творец на националната си съдба.
Двете глави очертават мъчителното преодоляване на тънката граница между робския стереотип на поведение и формиращото се нова патриотично самочувствие. Негово олицетворение е малката Събка – детето, което, оневинено от безобидната си възраст, става пръв изразител на патриотичния кураж. Най-ярка илюстрация на морално-психологическото колебание между страха и куража е изпятата от актьорите песен – белег на историческа неразумност е, че тя е изпята пред бея; знак за робско целомъдрие е съображението, че беят не знае български.
Ескалацията на народния подем бележи описаната седянка в Алтъново. Оказва се, че мястото за робска разтуха и любовни закачки се е превърнало в среда за деклариране вече не само на бунтовни желания, а на революционна готовност (младежите говорят за бунт, както обсъждат обикновени делнични теми; въстанието се приема вече не като гибел, а като бъдещ празник). Тази промяна в поведението на ергените Огнянов характеризира като състояние на “геройски фатализъм”. Така в романа се сблъскват две фаталистични отношения към националната съдба – срещу песимистичния фатализъм на Марко застава революционният оптимизъм на народа (негова най-ярка илюстрация е кабалистичната фраза “Турция ке падне”).
Пореден пример за сливането на патриархалния и възрожденския стил на поведение разкрива главата “Силистра-йолу”. Традиционният излет в красивата планинска местност от народно веселие се превръща в поле на бойни патриотични настроения. Основна тема на разговора е смисълът на предстоящото въстание, което показва, че революционните дебати напълно са изместили обичайните битови теми и проблеми. Честите жестикулации и бурното участие в разговора показват въодушевлението на народа от предстоящия бунт, а участието на всички в този разговор е още едно доказателство за всеобхватността на революционализацията. Непринудеността на бойната песен и револючионната декларация свидетелстват за готовността и желанието на народа да въстане.
Това сливане на битовото и милитаристичното има своя веществен израз в образа на черешовия топ. Неговите съставки (корпуса му – от Марковата череша, снарядите – от топузи на кантари) показват, че военният реквизит е набавен от семейно-битовия. Трансформирането на битова вещ в бунтовна (череша става българско оръжие) символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар. Тази метаморфоза подчертава самодейния характер на въстанието (така самодейно е и театралното представление). В този смисъл народът може да се приеме като воин-аматьор. Именно в тази самодейност Вазов вижда трагическото величие във възрожденската история.
Парадоксална среща на противоположните битности разкрива сцената с яхването на турчина по време на сватба. По принцип това народно веселие е елемент от традиционно карнавалния живот, т. е. политически неутрален акт. Разбира се, яхването на турчина руши основна етическа норма на робството (почитание към османлиите). Но тя се руши не на бойното поле, а в карнавална среда, в която чувството на страх е непознато. Показателен в това отношение е и фактът, че дръзката постъпка е дело на човек, защитен чрез общественото си положение – сакат гуляйджия-пияница, който си е присвоил правото да говори безнаказано, т. е. освободен е от санкции. Ето защо унизеният турчин не буди страх, а смях и олицетворява “обезстрашения страх” (П. Анчев). Така творбата разкрива проникването на националната идея във всички сфери на националното пространство: дом – кафене – училище – читалище – манастир, метох, черква – село – тлака – сватбена трапеза – конак.
Позитивната промяна е представена не само по повествователен, но и по публицистичен начин, т. е. не само чрез разказ на събитие, но и чрез негов моралистичен коментар. Пример за такъв публицистичен подход е главата “Пиянството на един народ”. В нея Вазов синтезира основни тези, които са ядро на неговата етическа концепция за Априлското въстание. Тук се излагат коментираните вече гледни точки – въстанието е закономерно събитие, резултат от историческа революция (делото на апостолите) и необяснимо, уникално случване; величието му е и в обхвата на бунта и в бързината на революционализацията (“Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”, “въодушевлението растеше и заливаше всичко”, “революционното кипене напредваше гигантски”). В Априлското въстание Вазов открива една същностна народна черта – способността на националния дух да се консолидира и задвижва в кратки мигове на историческо изпитание, предшествани от дълго историческо бездействие. Главата обосновава тезата, че българският народ е узрял за свободата си, защото е станал духовноединна етническа общност. Тя е основа на Вазовото идеологическо намерение: да внуши на читателите, че освобождението през 1878 г. е закономерен, а не случаен акт, резултат от общия патриотичен подем, проявен през Априлското въстание. Следователно “Под игото” утвърждава тезата, че българинът е съзрял да живее в своя държава. Става ясно, че в “Под игото” Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения (това е тема на “Епопея на забравените”), а в постигането на национално единство.
Бе посочено, че моралното движение на националния дух не е праволинейно. След подема настъпва погром на бунтовния ентусиазъм. Зверствата на турците възвръщат робския страх и българинът отново се скрива зад стените на дома-крепост, възвръща историческия си инстинкт към физическо оцеляване на всяка цена и се декларира като верноподаник. Следователно конфликтът между страха и куража в творбата има две развръзки – надмогнатия (“Радини вълнения”, “Представлението”) и ненадмогнатия (“Пробуждането”) страх. Втората е катастрофична. Тя дава завършеност на един образ с трайно сюжетно присъствие – робството. Той маркира сюжета – творбата започва (случката край воденицата) и завършва (обесването на Мунчо) с него. Той е проектиран директно и в заглавието – романът е разказ за живот “под игото”. Най-ярко той прозира в двойнственото социално поведение на българите. Олицетворява го Соколов. В държанието му се редуват две линии – официалната (любимец е на бейовото семейство) и неофициалната (води таен революционен живот).
Финалът на романа показва, че невъстаналите белочерквенци, въпреки преживяното “пиянство” и “безумство”, си остават общество от несвободни хора. Те въплъщават негативното, “чичовското” духовно равнище на българското. Тази чичовщина е представена в един план чрез конфликта между словото и делото. Негово въплъщение е Фратьо. Не веднъж в романа той изявява готовност за включване в революционния живот. Винаги обаче го прави с предпазливост, даваща му място за отстъпление от заявеното – прокламира високо за “българското liberte” (назовава свободата на чужд език) или за сводоба, но “ниско”, да не чуе някой турчин. Ярък пример за разликата между това, което говори и това, което прави е поведението му в метоха – когато Огнянов има нужда от него той се скрива и не му помага. В края на романа, след като въстанието е вече потушено, Фратьовото слово и дело за първи път съвпадат – той се обявява за верноподаник на султана.
Робският манталитет е очертан и в друг план като конфликт у българския човек между стопанина и бунтовника. Негов израз са думите на Франгов: “съзаклятник съм, но имам и къща”, както и предложението на Мичо Бейзадето въстанието да започне след като се прибере цветето от гюловете, т.е. мисъл за България, но и за посевите и воловете.
Сблъсъкът между родово-битовото и национално-революционното синтезира Вазовата оценка за белочерквенци – “партизани на приготовлението, а не на въстанието”. Този национален морал разкрива главата “Пробуждане”, отразяваща темата за погрома. Тя е идеен контрапункт на “Пиянство на един народ”. Така се обособяват две линии – героико-романтическата (нейни двигатели са Огнянов и Соколов) и сатирико-битовата (представена от герои като Фратьо, Йотата, Франгов). По този начин светът на “Под игото” очертава същностни особености на робската психология на българина: еснафско благоразумие, бездейственост, неверие в собствените сили (Марко), подлост (Фратьо), страх (поп Ставри, Димчо), изгубване на националното самочувствие (народа като цяло).

Важна роля за разкриване на негативната морална метаморфоза има поведението на една категория герои, които се намират не в центъра, а в периферията на романовото повествование – слепеца Кочо, блудницата Милка, пияницата Безпортев и идиота Мунчо. Тези маргинални персонажи дават нови трагико-иронични измерения на мотивите за лудостта, проглеждането, честта, пиянството. Те се появяват в драматични моменти, когато е поставено на изпитание патриотичното достойнство на обществото – само Кочо изпълнява опасната мисия и спасява Огнянов; Милка единствена се осмелява да скрие преследвания Соколов; само Безпортев дръзва да се гаври публично с турчин; Мунчо самотен протестира пред трупа на Огнянов. Техните действия очертават моралния парадокс на времето: оказва се, че патриотично зрение има само слепецът, гражданска чест – безчестницата, патриотична дързост – само пияницата, геройски разум – само лудият.
Финалната сцена (обесването на Мунчо) е трагическа кулминация на мотива за вразумяването на националния дух, защото тя символизира “обесването” на лудостта и в метафоричните, и в клиничните й форми, и окончателното възвръщане на обществото към състояние на робска нормалност. Оказва се, че не само в началото, но и в края на действието патриотичното безразсъдство е постоянното състояние само на индивида (Бойчо Огнянов, Мунчо), а не на общността. Така последната глава дава завършек на драматичните взаимоотношения между водача и групата – от фаза на привличане и сливане към фаза на дезинтеграция (героичната гибел на Огнянов контрастира на жалкото физическо оцеляване на белочерквенци). Въпреки този катастрофичен финал (Бяла Черква не въстава) обаче “Под игото” утвърждава много повече представата за подема, отколкото за погрома на националния дух. Това впечатление се дължи на факта, че Вазов акцентира върху пробудата, а не върху разгрома. Тоест не върху историческия резултат, а върху духовното обединение на нацията около върховната ценност – Освобождението. Утвърждаването на тезата за това духовно единство обслужва Вазовата патриотична стратегия – да внуши, че постигнатата свобода е отвоювана, а не подарена. Тоест, че българинът има право да се изживява като исторически творец.
Така романът “Под игото” разкрива глобалните морални преображения на българския народ в края на националното възраждане. Те са представени като процес на взаимопроникване между водача и народа, между бита и историята. Негова кулминация е излизането на масовия българин от епохата на национално безвремие и историческа анонимност и включването му в градежа на новата национална история.