PDA

View Full Version : godevil317 - Лично творчество :]



sexy_malen
03-05-2008, 21:53
Реших още по-активно да занимавам посетителите на форума с моето присъствие, като създам тема, в която да публикувам мои авторски творби, най-вече стихотворения. Ще се радвам "умотворенията" ми да бъдат коментирани и анализирани, а и се надявам да ви харесат.

sexy_malen
03-05-2008, 21:57
Започвам с проза, един позабравен от мен разказ, който не е много дълъг и няма да отегчи читателите :]

ПАРКЪТ НА СЕНКИТЕ

Човекът пресече големия слънчев булевард и тръгна по една от алеите в парка.
Макар лятото да беше в разгара си, старите дървета спускаха дебела сянка и беше някак прохладно. Наблизо шумоляха фонтани и едва доловими капчици вода изпълваха горещия въздух със свежест.
Следобедът на един работен ден. Мъртвило. Човекът седна на една пейка и се загледа в небето. С елегантния си тъмносин костюм и със скъпите си слънчеви очила той изглеждаше някак неестествено в обезлюдения парк, където властваше природата.
С годините паркът определено се беше променил много. Тревата беше грижливо окосена, всичко искреше от чистота. Кокетно павираните алеи сякаш мамеха минувачите да се разходят по тях. Глупавият каменен паметник беше изчезнал и на негово място се беше появила горичка от стройни млади дръвчета. Но старите дървета изглеждаха непроменени и помнеха толкова много неща, на които бяха ставали свидетели.
Човекът се изправи и тръгна по една малка алея в страни от главната. Наоколо нямаше никой, но той ги чуваше. Стъпките на неговите стари приятели. Чуваше гласовете им в шумуленето на листата, виждаше сенките им в тревата. Носталгия. Меланхолия. Спомени.
И тогава човекът я видя. Същата 16-годишна девойка 40 години по-късно. Тя седеше на една пейка, цялата облечена в бяло, и се взираше в неизвестна посока. Дългата й тъмнокестенява коса, леко чуплива, се спускаше нежно върху красивите й рамене, умните й учи блестяха като капки роса. Слънцето нежно докосваше с лъчите си хубавите й крака. Усмивката й можеше да разтопи дори и каменното сърце на човека.
Той затвори очи и когато ги отвори отново, тя беше изчезнала. Беше се изпарила. Беше само спомен, колкото прекрасен, толкова и мъчителен.
Сега паркът изглеждаше в обичайното си състояние – слънчев, тих и спокоен. Не, за човека той никога вече нямаше да бъде същия! Онова сакрално пространство се беше стопило с годините, колкото и болезнено да беше за него да приеме това. Сега там имаше само трева, камъни и спомени.
Човекът намести слънчевите си очила, прокара пръсти през косата си, въздъхна тихо и си тръгна.


14.06.2007