PDA

View Full Version : Трябва ми анализ на История от Вапцаров



spore
03-08-2008, 12:19
Трябва ми много подробен анализ на стихотворението "История" от Вапцаров.

Мерси предварително :)

sexa_na_kompleksa
03-09-2008, 07:17
Ето какво намерих:

ПРИРОДА И ИСТОРИЯ В "ИСТОРИЯ" НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Преданието и традицията не притежават
невинността на органичния живот.
Х.-Г. Гадамер
Настоящото тълкуване на Вапцаровото стихотворение „История“ ще се опита да апострофира негативността на централното понятие в текста. Тоест то ще настоява най-вече върху това, че Историята е невинна в своето произвеждане на авторитети, а онези, които отправят неумолимите си претенции към нея, са водени предимно от пред-разсъдъци (Vor-urteile). Тук ще се абстрахирам от очевидния факт на жестова и същинска диалогичност във Вапцаровата поезия1, за да проследя как диалогът в „История“ се затормозява, какво осуетява неговото постигане и защо именно непостигането му е така продуктивно за смислите на този изключително промислен и проникновен текст, успял да се извиси над присъщата на Вапцаровата поезия полемична идеологемност.
Текстът е изграден от фундаментални реторични питания (Какво ще ни дадеш, историо...; Ще бъдеш ли поне признателна, че те нахранихме с събития...), от категорични отговори предзнания (Ний бяхме неизвестни хора...; Поетите ще са улисани // във темпове и във агитки// и нашта мъка ненаписана// сама в пространството ще скита), от наративно втъканата ненаписана история (Живот ли бе // да го опишеш...) и от финален изстрадано утвърдителен ултиматив (Но разкажи // със думи прости...). Тук ни интересува не реторичната стратегия на творбата, макар че тя не може да бъде пренебрегната от какъвто и да е анализ, а по-скоро онова, което я провокира и извиква в текста, или онова, което моделира особената сдържаност, строгата овладяност на слога, подчертаната апатетичност на изказа, премерено „обективната“ му интонираност.
Цялото говорене в „История“ принадлежи на едно „ние“, което започва да се самодефинира с пределна конкретност още от началните стихове - дефиниране, нестихнало до поантата (Коларов 1999:185). Похватът на автохарактеризиране е специфичен за Вапцаровата поетическа мисловност („Двубой“, „Вяра“, „Доклад“ и мн. др.), но тук обобщеното „ние“ - тези отявлено простовати герои - са парадоксално положени във времето, демонстративно са раздвоени между предузнатото си минало и своето угнетително настояще. Постигната е онази „откритост“ в хронологичния поток, която Гадамер постулира в концепциите си за историята. Вапцаровите персонажи са нефиксирани и същевременно неуловими за Историята, но те носят и изразяват своите предразсъдъци към нея, наясно са, че априорно стоят извън нейните механизми на описване, извън нейните регистри, извън нейния порядък. И то не защото Историята отбира за своите записи само имената на знатните люде и нехае за онези, които я правят, а защото тези персонажи страдат от една много важна липса, те не притежават онази интуиция, онова предчувствие, предзнание, увереност, които да им гарантират „влизането“ в Историята - липсва им усетът за епоха, за срез, за извънредно събитие. Те са завихрени именно от потока на времето, захвърлени са в преходността, без да са в състояние да открият, да заживеят, да изпълнят с битие своя единствен миг, придавайки му уникалност. Тази неспособност - да се отъждествиш със събитие, което спира времето, което обособява епохите една от друга, което ги противопоставя, - е извор за трагизма на тези персонажи (тук бих искала да напомня, че и в стихотворения като „Хроника“, „Епоха“, дори „Кино“ е решаващо неумението на героите или на лирическия Аз да се идентифицират с някакво същностно ставане, с някакъв неповторим белег или явление, което да ги впише сред особеностите на конкретното време, т.е., оказва се, че макар Вапцаров да е прекомерно актуален поет, макар поезията му да откликва на техническите нововъдения, да опоетизира машините, да огласява новата романтика (Аз искам да напиша // днес // поема, // в която да диша // на новото време // стихът), тя все пак е децентрирана в усилията си да обеме в синтез, да назове с изчерпателното слово своя времеви отрязък - или у Вапцаров хоризонтът на живеене неизменно ограничава, немислимо е да бъде надскочен). По този начин недостигът на времевата перспектива бива непрестанно компенсиран в поезията му - или чрез настойчиви, достоверни в детайлите си взирания в утопичното бъдеще („Не бойте се, деца“), като понякога дори тези утопии биват леко иронизирани („Ще бъда стар, ще бъда много стар...“), или чрез трансцендиране в идеални взривоопасни, нагнетени с революционност, с разтърсваща епохалност пространства (цикълът „Испания“, стихотворението „Двубой“). Обаче когато лирическият Аз или лирическото „ние“ са ситуирани в пределно битовизираното битие, неизменно се поражда усещането за ограбен, празен, несмислен, „скотски“ живот („Доклад“, „Рибарски живот“). В „История“ опитът за неизживяния живот вече е поднесен със сентенциозен размах - персонажите на тази творба не подлежат на тълкуване, на разбиране и на запомняне от Историята, тъй като са прекалено ординерни, а са такива, тъй като им липсва епохалност, лишени са от усет за история2. За тяхната мъка не съществува исторически код: Историята се конституира от значимите събития, които градят неумолимата й линейност напред, които гарантират непрестанното й ставане, които й придават неистинен оптимизъм, който именно осмисля нейната протекаемост и непрекъснатост, докато тези герои - портретувани в цялата си простодушна натуралност, неофициозност и нелицеприятна трагичност - биха искали да се видят отразени там като откъснат, отделен, изпълнен с неповторимо съдържание миг, като спряло време, като частна есенция на битието. Разривът между претенции и същност, настояването да се изнамери онзи невъзможен код на Историята, който би я преобърнал, деисторизирал3, е голямата находка във Вапцаровия текст. Този спонтанен, непосреден бунт срещу диалектиката на времето, страшният ропот срещу неговия неспирен ход, в който човеците губят неповторимостта си и се превръщат само в пре-ход към нещо друго (един бунт, струва ми се, напълно осъзнат в съвършената си напразност и парадоксалност от автора на стихотоворението), е и продуктивното противоречие в текста, онова генеративно ядро, от което покълва и започва да се разплита - в цялата си сурова граматика - спотаената, изтритата, неизписваемата история. Всъщност успоредяването на две версии на една история е също вече изпробван похват у Вапцаров („Песен за човека“). Но в „История“ това „ние“, което се е заело да опровергава официозния език на Историята, съвсем не цели да завоалира своя мощен отричащ патос с мнимо безсилие или неловкост на говоренето4. Напротив, разказът за раждането, измирането, оцеляването е организиран градационно в едно напористо, яростно говорене, което сякаш едва се самоовладява, което се ползва от конкретиките на живота, но не толкова за да си придаде автентично звучене, а по-скоро за да из-пише действителната си история. Но именно тук се съдържа и значещата провокация, тъй като голямата История е подменена от множество прекъснали ненавреме истории, от живота, който не се разгъва в идеална причинно-следствена каузалност, в който горестта и нелепата смърт не са обусловени, нито причинени, а прииждат и поразяват като бедствия, като природни стихии. Но за история ли става дума в този разказ, не е ли следван някакъв друг ход, нехронологичен, нелинеен, непостъпателен, ход, лишен от развитие, ход, който напомня по-скоро цикъл, затворен кръг, който изписва един безмилостен кръговрат? Всъщност Вапцаров извършва една много по-радикална подмяна: той не просто игнорира голямата, самофалшифицираща се История с малката, която разкрива все нови и нови свои пластове автентичност, а противопоставя на Историята с „пожълтелите страници“ природата, естеството par excellеnce. Опозицията „история - природа“ (съответно „култура - естество“, „вторичност - първичност“, „опосредстваност - непосредност“) е конститутивна в „История“. Това обяснява и появата на драстично натуралистичното самоописание на „ние“ в този разказ („гризли сухите си бърни“; „като мухи сме мрели есен“; „жените вили по задушница“; „работехме като добитък“; „търтвахме навън“; „плюехме намръщено“). Този натурализъм не е нещо ново за поезията на Вапцаров, която по принцип залага на рязкото смесване и взаимопроникване на разнородни стилови регистри на езика5 . Но той се отличава от натурализма в „Рибарски живот“, в „Доклад“, от натуралистичните „експлозии“ в „Кино“, „Ботев“, „Песен за човека“, „Горки“ и др., тъй като е продукт на цялостна визия за битието, видяно именно през и чрез природното. Персонажите, които в началото на текста отправят максималистичните си изисквания към Историята, се самоописват в своята деградираща антиисторичност, те са очебийно д е х у м а н и з и р а н и, т.е. категорично изравнени до животинското. Те не живеят, а оцеляват, продукт са на е с т е с т в е н п о д б о р, а онова, което преживяват по-сетне в своя живот, не е индивидуално, нито социално, то е предопределено от един ненарушим ред на биване, в който ходът на социалното време и прогресът на Историята по никакъв начин не могат да се врежат. „Мъдруването на бащите“ е израз именно на тази изначална непроменливост, която не би могла да се превърне в тотална промяна. Дори бунтът на младите, в който все пак е отбелязана виталната анархистичност, е предаден буквали-стки принизено, като прекършен полет:
търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
Тоест дори и младите, които са заразени от патоса на Историята, се самокоментират в една донякъде комична светлина, като тук усещането за безнадеждност в стремленията явно надмогва иронията и скепсиса. Голямата История извършва все пак своя безуспешен пробив в живота на новото поколение („и късно през нощта си легахме // с последните комюникета“), пробив, осъществен именно чрез нахлулата политическа реалност в този обречен живот, но неверието, че Голямото окончателно е навлязло в малкия, предварително ясен, предварително приключил живот, продължава да пронизва ироничните стихове, които визират функционирането на едно колективно тяло, на едно по-скоро биологично, а не социализирало се поколение:
о, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета... (подч. м., Б. Д.)
И точно тук ще изригне същинският бунт - не толкова срещу „оглупялата мъдрост“ на „бащите“, не и срещу Историята, която пристрастно селекционира и идеологизира събитията и участниците в тях, колкото и най-вече срещу несбъдналото се бъдене, срещу нереализирания излаз от кръга на природното, който притежава своя логика и закони, напълно разминаващи се с тези на Историята6:
не мога повече, не искам...
Природното и историческото никога не биха могли да съвпаднат, но те биха могли да бъдат съизмерени, което блестящо е доказано и показано във Вапцаровата творба: гласът на природата проговаря убедително срещу писанията на Историята, но не би могъл да бъде историзиран, не би могъл да се отъждестви със самата История - може единствено да звучи подмолно в Историята, като постоянно напомняне, че съществува - освен възхода, прогреса, безукорната линия - и кръгът, регресът, примитивът, упадакът:
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно...
Има нещо в суровостта на Вапцаровата „История“, в шокиращите й визии, сходно на италианския неореализъм в киното - една много силна интуиция за голямата поезия на примитива, на грубияна, на естествения човек, като - отново съм длъжна да подчертая - „История“ не следва естетически каузи, езикът тук не е нарочно „оварварен“ заради някакви доктрини, - Вапцаровият натурализъм е някак странно дестилиран, той не е натраплив, а е крайно уместен, породен като дискурсивна необходимост.






Човекът в стихотворението "История" от Вапцаров

Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника ,интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек.Големият естетически прелом на Вапцаров е във връщането към живия човек , към интимната му човешка същност.Това съчетание на интимно-човешко със социално-значимото в образа на лирическия герой е особеност на Вапцаровото разбиране за човека.В неговата поезия човекът е в движение ,в процес на промяна.Това е свободното човешко същество ,което има свобода на волята и на избора на поведение.
Темата за историята не е случайна за творчеството на Вапцаров и не е предмет на размисъл единствено в стих.”История”.Поетът ,склонен към философско осмисляне на битието ,постоянно разсъждава и за човека ,и за историята ,като превръщта проблема в екзистенциален.От тази гледна точка в поезията на твореца \"историята\" е свързана с темите за красотата и романтиката на хайдушките и четническите движения ,с героичннте и непокорни изяви на волния човешки дух ,за действената сила на личностния подвиг и саможертва.Тя е наблюдение в/у съвременната участ на века в/у съдбата на родината -настояща и бъдеща.
Интересът към миналото е предизвикан от съзнанието на твореца за него като изяза на традиционния борбен дух на българина и от представата му за историческата приемственост м/у поколенията.
Развенчаването на романтично-идеализираните и героико-величествени форми на историята като израз и съдържание на народното битие ,Вапцаров превръща в идейно-тематична и естетическа същност на стихотворението си \"История\".Още в началния провокативен въпрос \"Какво ще ни дадеш ,историйо,от пожълтелите си страници”-той маркира проблема за историческия спомен ,за стойностното в него ,за характера на ценностите оставящи следа във времето.Полемичната поезия ,вътрешната реакция с/у утвърдените във времето и традицията представи ,е заложена съдъжателна и интонационна постройка на този въпрос.Именно с него започва суровия диалог с историята ,острия спор с шаблонизираните възгледи за нея.С този въпрос представителят на колективния лирчески герой в стихотворението успява да се раздели хронологически и битийно ,пребивавайки едновременно тук в себе си и в лирическото пространство на творбата ,и същевременно да погледне от някаква отдалечена в бъдещето точка на самия себе си като част от миналото ,превърнал се в история.В стиха е особено мястото на думата \"пожълтели\".Лирическият герой осмисля историята за тези ,за които пише нов летопис.Тълкуването влага нов идеен смисъл в израза \"пожълтели страници\" -осмислят се не като \"стари\" ,а като”остарели\".Изтриването и пренаписването им е безвъзвратно -същата угроза заплашва и новонанесените думи.
Отрицанието на представите за историята като за легендаризиран спомен и разказ за романтичната изключителност ,за патетичната героика и величие ,се съдържа още в първоначалните изразни средства -във формата на \"ний\" -самооценката в съзнателно огрубената лексика ,в деестетизирания ,депоетизиран и делнично прозаизиран обргз на житейското историческо битие.Чрез тази форма поетът се идентифицира с обикновения човек от народа.Позицията ,от която разказва ,всъщност се явява гледна точка на \"неизвестни хора\" ,но въпреки това тои рзкрива ,че лирическият герой на творбата му е човекът въобще.Дръзкият и предизвикателен тон поставя акцентите в/у битово-правдоподобното и ежедневно-достоверното.
Пренаписването на историята е акт на морално овъзмездяване. Вапцаров доказва ,че тя малко или много винаги хваща контурите ,движи се по повърхността ,а не в същността на нещата ,грижливо изработвайки клишета за отделни исторически личности и е избягвала \"простата човешка драма\" ,многоликото страдание на обикновените хора ,които всъщност творят историята.
Двойнствена се оказва оценката на лирическия герой за историята.От една страна се разкрива необходимостта от нея ,да запечата необикновените подвизи на хората от миналото.Минало ,изпълнено с величие даващо сила на човека да продължи борбата си напред.Но от друга страна ,виждаме отношението на автора ,идентифицирал се с лирическия \"аз\" , към историята в настоящето.Той е несигурен в нея:\"Ще бъдеш ли поне признателна.. .\".Позицията ,в която се намира героят ,е на неувереност ,несигурност ,породени от трудността и жестокостта ,пред които го изправя живота.Но въпреки това двойнствено отношение ,тази несигурност ,авторът успява да предаде и да разкаже за цовешката драма.Драмата в живота на хората.И тук откриваме -образа на живота -суров ,груб и тежък.
Езикът е битие на мисълта.Да съществуваш ,означава да бъдеш разбран ,да бъдеш изразен в езика.Неописването на един факт би го направило “ням”-заплашвайки го да остане извън пределите на Историята.Тази идея при Вапцаров придобива особена острота и екзистенциален драматизъм.Ненаписването на нещо означава да го лиши от \"живот след смъртта\" ,от място в културната памет на човечеството ,би го осъдило на вечно скиталчество извън пространството на Историята:
“и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.”
Полемиката ,която лирическият герой води ,никак не е лесна ,защото неговият противник не е просто Живота ,или “истернчната драма” ,а Историята-съперник от друг интелектуален ранг.Тя е пазителка на историческата памет.Затова нейното поведение е непредсказуемо за лирическия герой.
Авторът води спора с историята в бъдещето ,което го освобождава от моралнн скрупули относно етикецията.Още от самото начало на полемиката той и заговорва на \"ти\" с остър ,почти безапелационен тон.Докоента ,когато обръща дискусията до противоположната точка на първоначалния си тезис \"Какво ще нн дадеш Историйо...\"
живот ли бе-да го опишеш?
живот ли бе-да го разровиш?
Разровиш ли го-ще нирише
и ще горчи като отрова.
Предизвикателният и огрубен тон е израз на болезненото и мъинтелно състояние за мъките и страданията на народа.Огрубената рач пресъздава човешката трагедия.Съдбата е непрекъснат кръг ,в който се върти човекът-няма избор или изход от него.Надеждите трудно могат да бъдат унищожини.От непосилния труд се стига до оскотяване ,но в тези условия се заражда бунтът м/у поколеннята.Поетът поетично пресъздава типичната картина на разделното време:
“Мъдруваха бащите в къщи:
“Така било е и ще бъде...”
А ние плюехме .....
на оглупялата ни мъдрост.”
В творбата словото е грубо и оварварено.Градацията следва силата на лирическото изживяване до точката на предела ,в която авторът сякаш изчерпва силите си и речевите си възможности.Търпението свършва и се превръща във вик:
“Не мога повече!Не искам!...”
В гласа на азтора особено силно е страданието ,придобило самостоятелност и самоизразност:
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно.”
Оставил страданието на самия себе си ,лирическият герой се връща там ,откъдето е тръгнал-началото на творбата.Създава се илюзията ,че спорът тепърва предстои.Напрегнатият авторски монолог трудно преодолява страданието ,прокрадвало се \"под буквите и редовете на истошя та”.”Поетът внушава разбирането ,че страданието от ежедневието ,е необходимо да влезе в самите редове на историята.Пишейки за историята ,творбата трябва да се вгледа в собствената си История.Историята е наричана учителка на народите ,но поезнята често се е оказвала учителка на историята.Ето защо се оказва особено значим мотивът насобствената история с истината за самата нея:
\" защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.”
Едва разделили се,гласовете на лирическия герой и на страданието отново се сливат и авторът подлага на автокоментар собствените си размисли \"затуй езика ни е грапав\".Нужно е отъждествяване на \"грапавия език\" с човешкото страдание такова каквото е.
Историята има своето съдържание.Героите от стих.\"История\" бранят не само правото си на човешко съществуване ,но и вярата си в собствения личен принос за неговото развитие ,за продължаването му.Историята трябва да съхрани спомена ,истината:
“Но разкажи със думи прости
на тях-на бъдещите хора,
които ще поемат: поста ни,
че ние храбро сме се борили.”
Вапцарозв се надяза ,че Историята няма как да не признае поне това ,че хората от неговото време и с неговата социална участ не са останали пасивни ,а са отстоявали човешките си права.Това е единственото ,което той смята ,че има моралното право да поиска.Занего то е очевидно.Съществителното \"пост” възприемаме като отправна точка във времето и пространството.Стойността на мястото в живота се определя не от някакви възприети схеми и представи ,а трябва да бъде доказана ,\"изстрада на\" посредством самото живеене.То обаче зависи колкото от обикновения човек ,толкова и от тези ,които го заобикалят ,от цялото общество.
Стиховете са послание към бъдещето.Чрез тях в рамките на ежедневните изпитания и предизвикателства ,в житейското устояване на битовото и екзистенциално страдание ,се коренят истинските параметри и най-значим смисъл на историческите съдбини ,а оттук и на историята.Борбата е онова което осъществява мечтите и копнежите на лирическия герой ,чрез нея той осмисля бъдещето си и се опитва да постигне целите си.Затова героят вярва ,че чрез борбата ще остане в историята ,ще утвърди делото си ,както и делото на своите събратя.
Вапцаровата творба \"История\" разглежда вечния проблем-човек-история.Философски осмисляки и анализирайки отношението човек-битие-вечност ,авторът преосмисля значението на основни понятия ,за да утвърди над всичко личността-обикновена ,земна ,многолика ,възв ишена ,на човека въобще във всеобхватното понятне битие.Това определя неговия стил-неговата изповедност ,откритост ,интимност.