sexa_na_kompleksa
03-09-2008, 07:49
Ето нещо по третата тема:
Знанието е сила
"Стремете се да знаете и имайте смелост да знаете!”
Жажда! Жажда за живот, енергия и борба. Живот на един дъх, енергия за цял живот и борба за вечността. Жива съм ... усещам във всяка своя клетка кипежа и бушуващата енергия. Жажда ... жадувам за още, още и повече, и все повече. Дайте ми още – жадувам да покорявам, да се уча, да се боря, да предавам енергията си, да помагам, да се извися над всичко, което е извън представата ми за справедливост.
Бягам ... все по–бързо, все по–силно и все по–отдалечаващо се от това просто съществуване и чакане нещо да се случи. Не искам да бъда едно “нищо”, когато зная, че мога да бъда “всичко”. Това е сила, това е мощ, това е амбиция, буря, природна стихия, която започне ли веднъж, не свършва, докато не изпълни своята цел. А именно, да покаже на “чакащите нещо да се случи”, че всичко е толкова кратко, преходно и в същото време последствията са необратими и предопределящи.
Ето я – Бурята – природната стихия. Идва с пълното съзнание да ни научи на нещо. Преди да се превърне в Буря, тя е била една малка капчица от вселенската красота. От малка частица се е превърнала в по–голяма, срещала е свои “събратя”, учила се е от тях на това как да става по–голяма, по–здрава и по–силна. След време намира своето място сред подобни на нея капчици и заедно се превръщат в едно неизменно цяло. Това сливане на сходни енергии, сили, знания и опит ги превръща в “мощна машина”, способна да “произведе” уникални и вековни познания за света, хората и живота. Достигнала своя епогей, тя се “излива” върху всичко и всички. Целта й е да предаде мъдростта си на по–малко развитите същества, да се “разлее” над тях на малки частици. Всяка една от тях се връща обратно като “преродена”, за да търси отново себе си, правилния път, своите “събратя” и новото познание.
Този кръговрат на търсене и намиране е свързан с придобиването на нови знания и опит, които да използва за усъвършенстването си и да ги предаде на други подобни нея, да помага и да се учи на благородство и обич.
Опит... грешка... познание.
И пак... докато дойде вътрешната увереност и сила, придобити от самочувствието, че си наясно със себе си и това що е край теб.
Спомням си как наскоро нараних някого несъзнателно, а малко след това изпитах ужасна болка. Но защо? Защото се целих без да зная за какво? Разбирам, че ми е необходима цел. Нещата се случват, когато осъзнаеш своята потребност от тях, но без да ги очакваш веднага.
Мисля, че една от главните цели на нашето съществуване, се основава на това да търсим в познанието силата и мъдростта, които да предадем на другите. Но само по себе си знанието е почти нищо. Съчетано с труда, се създава цикъл на красота, сила и величие.
Вървейки по пътя на живота, попадаме на такива препятствия, при които единственият начин за спасение идва от това какви знания имаме за тях. В този случай бихме помогнали не само на себе си, но и на останалите край нас. Както капките си взаимодействат една с друга, така се случва и при взаимоотношенията между хората. В живота няма случайни срещи и раздели. Всички те са свързани с предаването на някакво знание, с което да осъзнаем себе си. Най-големите познания човек открива след голяма болка, от която “излиза” пречистен.
Смятам за безсмислено знанието да остава “затворено” в един човек. Самият той би се извисил над злобата и завистта, ако го сподели с някой, който има нужда от него. Точно за това знанието придобива най–голямата човешка сила и благородство.
В момента, в който знанието бива използвано за нараняване човешкото достойнство и за несправедливи цели, то губи своето божествено призвание. Като всяко нещо сред хората, и то има своите положителни и отрицателни страни – зависи в чии ръце ще попадне.
Потапяйки се в спомените си, образите, които “изпъкват” в съзнанието ми с приятни чувства, са все на “светли” хора. Това са тези “ангели”, които са ме научили да бъда по– добра, по–човечна, да се стремя към върховете на познанието, любовта и красотата. Хора, научили ме да отстоявам себе си, да бъда смела и упорита, да помагам и да предавам знанията си. Това са всички тези създания, вдъхновили ме за цял един живот, и колкото и благодарности да изкажа, те никога няма да бъдат достатъчни.
Знанието, за това какво си, какво искаш и можеш, ти дава силата и смелостта да бъдеш по–добър.
Знанието, за това какво се случва край теб и защо, ти дава желанието за още по–големи познания.
Знанието за човека и мястото му в природата, те изгражда като личност.
Знанието е върховна сила. Сила, свързана с предаването на любов и добрина, на труд и вдъхновение, на амбиция и успех. В момента, в който то напусне живота ни, ние губим своя смисъл за съществуване.
ЗНАНИЕ... СИЛА... ЛЮБОВ... и ЖИВОТ сред ВСЕМИРА!
Ето нещо и за втората тема:
Познание, истина, вяра
Понятията познание, истина и вяра са основополагащи във философията. Те биха могли да се причислят изцяло към теологията и да служат за “проповядването” на особен вид духовност – каквато е религията, но времето и авторитетите във философското знание ги оценяват и разширяват сферата на приложението им. Тези три понятия, изчислени от своя езотеричен вътрешен смисъл понятен за посветени смисъл, навлизат във философията и стават до такава степен незаменими при експликацията (обяснение, разгръщане) на битието, че без тях е невъзможно правилно да се разбере както предназначението на човека, така и да се покаже еволюцията в неговия дух. Познанието, разгледано във философски аспект е своеобразен, обусловен от законите на общественото развитие и неразривно свързан с практиката процес на отразяване и възпроизвеждане на действителността в човешкото мислене. Целта на самото познание е да се достигне обективната истина. Интерес буди и разбирането за познание на материалистите. Маркс, например, твърди, че познанието се концентрира в сетивния образ, който съдържа чертите на обективно всеобщото. Така сетивата, в своята практика, стават теоретици. Познанието в своята същност, съществува под формата на три нива: чувствено, емпирично, и теоретично. Познанието, от своя страна, притежава и форми. Съществува такова, насочено към получаване на знания, неотделими от индивидуалния субект или от неговите възприятия и представи. Друг вид познание е това, насочено към получаване на обективирано значение, съществуващо извън отделния индивид, в научни текстове. Съществува и друга форма на познание, характеризираща се със съотнасянето на мъдростта към разума. Под разум се разбира способността за намиране причините и същността на явленията. А когато в теорията на познанието мъдростта и разума вървят паралелно, се получава компилация от всестранно разглеждане на действителността и емпиричния опит на мъдростта. Това довежда до оптималното разкриване единството на противоположностите. С развитието на процеса на познанието се занимава гносеологията. Тя изучава проблемите на природата на познанието. В античния свят, безспорно, най-големите авторитети, занимаващи се с теорията на познанието са Платон и Аристотел.Платон различава видовете познание в зависимост от различията между познаваните предмети. Достоверно познание е възможно само за истински съществуващите “видове”. Като източник на такова познание служат спомените на безсмъртната душа на човека за света на идеите, съзерцаван от нея преди вселяването й в смъртното тяло. За сетивните неща и явления е възможно не знание, а само вероятно мнение. Между “идеите” и сетивните неща Платон помества математическите обекти, достъпни за разсъдъчно познание. Методът на познанието е диалектиката, под която Платон разбира пътя на изкачването по стъпалата на обобщаването на понятията до висшите редове и обратния път на слизането от най-общите понятия към понятия с все по-малка обобщесност. При това процесът на слизане се отнася само за “видовете” (“идеите”), а не за сетивните единични неща.Другият представител на гръцката философия – Аристотел – различава в учението за познанието несъмненото знание (аподиктика = убедително) от вероятното знание, отнасящо се към областта на мнението (диалектика). Тези два вида знание са свързани чрез езика. Опитът според Аристотел, не е последна инстанция в проверката на мнението и висшите предпоставки на знанието се установяват непосредствено като истини не чрез сетивата, а чрез ума. Умозрително схващани, висшите аксиоми на знанието, обаче, не са присъщи по рождение на нашия ум и предполагат дейност: събиране на факти, насочване на мисълта към фактите. Последната цел на науката, според Аристотел, е определянето на предмета, а условие за това е съединяването на индукцията с дедукцията в категориите, т.е. висшите редове, към които се свеждат останалите редове на истинно съществуващото. Средновековната философска гносеология се занимава само с един проблем – Богопознанието. Кападокийския светец Гр. Нисийски смята, че Бог трябва да се търси в душата на човека. Затова душата трябва да е чиста от всичко, което й е чуждо. Човек трябва да остане извън материалния свят, за да отрази в себе си красотата на първообраза. Телесната ни природа не пречи при познаването на Бога и това е хубаво, защото колкото по-трудно познаваме Бога, толкова по-високо го ценим. Самият В.Кемики твърди, че човекът има възможност за Богопознание. В едно от писмата си той обяснява, че умът е нещо прекрасно и в него се съдържа онова, което ни прави подобни на Бога. Критическата способност на ума не е дадена, за да разбираме истината. Рационализмът внася нова насока в гносеологията. Всеобщността и необходимостта, които са логически признаци на достоверното знание, не могат да бъдат почерпани от опита и неговите обобщения, а могат да се изведат само от ума (рациото) или от понятията, вродени в ума (теорията за вродените идеи на Декарт), или от понятията, съществуващи само като наченки, като предразположения на ума. Емпиризмът, напротив, смята сетивния опит за единствен източник на знанието и твърди, че цялото познание се обосновава в опита и чрез опита.Познанието, според немския класик Кант, може да се постигне единствено от разсъдъка, който придава форма на сетивното съдържание и затова познава нещата не такива, каквито са, а каквито се явяват. По нататъшното движение на познанието е възможно с помощта на разума, чиито форми за синтез са идеите за душата, света и Бога. В опитите си да познае предметите на тези идеи човешкият ум изпада в неразрешими противоречия (антиномии). Пътят към “нещата в себе си” е затворен и за теоретическия разум. Остава де се прибегне до практическия разум и да се разшири мирогледът за сметка на вярата. Според Хегел, разсъдъка не отива по-далеч от неподвижната определеност, абстрактното тъждество и всеобщност. Разсъдъчното мислене не е достатъчно, то е само необходимо стъпало, което ни дава възможност да се изкачим по-горе към разумните форми на познанието. Неопозитивистите на ХХ в. противопоставят науката на философията и смятат за единствено възможно само специално-научното знание. Задачата на философията не е в систематизацията и обобщението на специално-научното знание, а в дейността насочена към анализ на езиковите форми на знанието. Неопозитивизмът се отличава от психологическата форма на позитивизма Ернст Мах и Рихард Авенариус, които смятат, че познанието се подчинява на принципа за “икономия на мисленето” и целта на науката е “чисто описание” на фактите на сетивното възприятие, към които се приспособява мисълта. Категорията “истина” също е фундаментална във философията. Самата истина представлява адекватно отражение на обективната действителност в познаващия субект, независимо от индивида и неговото съзнание. Истината е разгледана от Аристотел като съответствие на знанията и вещите. Платон разбира истината като неизменно средство на идеалните обекти. Но т.к. идеите на Платон биха били безброй колкото са и видимите неща, то би следвало да има едно такова единство, в което да се разтвори всяка видимост и което да бъде само умозримо и истинно в съвременен смисъл. За Платон това е върховната идея за доброто, за благото. Но това не е добро единствено и само в нравствен смисъл, а е добро като съвършена наредба, т.е. “истина”, като съразмерно средство на съществуващото, т.е. “на света” (вселена, космос). Св. Августин, който представя средновековната християнска философия, отъждествява истината с Бог, защото в Светото писание (Йоана 14:6) е казано “Аз съм пътят, и истината и животът”.Интерес, предизвиква схващането за истината на Кант. Чувствените представи и всички феномени, подчинени на субективните условия на възприятие не дават истинно значение за обектите. Тези “вещи в себе си са непознаваеми. Всички истинни форми на познание, според Кант, имат априорен характер. За Хегел истината е диалектически процес на развитие на знанието, в който се достига съответствие между понятието за предмет и мисъл. Оригинално е схващането за истината разгледано в понятието “верификация” (истината на всяко твърдение за света се доказва в опита), което е методологично по своята същност. Верификацията означава процеса на установяване на истинността на научните твърдения в резултат на тяхната емпирична проверка. Терминът е изходен принцип на логическия позитивизъм. “Принципът на верифицируемост” изисква всяко научно творение да може да бъде сведено до съвкупност от протоколни изречения. Те фиксират данните на “честия опит” и са функции на истинността на елементарните твърдения. Дейвид Хюм, който е представител на късния английски емпиризъм, твърди, че истината е там, където мисленето съответства на усещанията. Напълно в духа на Хюмовия субективен идеализъм се появява новото течение във философията – прагматизъм. Неговият лайтмотив се състои в т.нар. “принцип на прагматизма”, който определя значението на истината с нейната практическа полезност (Чарлз Пирс). Друг прагматик – Уилям Джеймс формулира прагматизма като метод на разрешаване на философските спорове чрез сравняване на практическите последици, които произтичат от една или друга теория, и като теория на истината: истината е това “което по-добре работи” за нас, което най-добре предхожда към всяка част на живота и се съединява с цялата съвкупност на нашия опит. Централно място в прагматизма се отделя на практическата полезност, която не се отъждествява с потвърждаването на обективната истина чрез критерия на практиката, а това, което удовлетворява субективните интереси на индивида. По-горе стана въпрос за теоретичните постановки на неопозитивизма. Що се отнася до истината неопозитивистите смятат, че тя представлява своеобразно съгласуване на научните постановки с чувствения опит. В средата на ХХ в. Изключителна популярност придобива друго течение във философията – екзистенциализъм. То се явява алтернатива на тези лингвистични философски учения. При екзист. истината е психологическо състояние на личността. Религиозният екзистенциализъм говори за истинско съществуване”, едва когато Божественото съществува реално само в акта на вярата и едновременно с неговата поява на хоризонта на човешкото битие. Според атеистичния екзистенциализъм насочеността на човешката реалност към света означава неистинско съществуване, “изоставеност”, а стремежът към отвъдното – “повикване на битието”, истинско съществуване. Истинското съществуване е много по-трудно за понасяне, отколкото безсмисленото, в рамките на привичния ред на нещата. Западноевропейската философия принципно отрича обективната истина и често изпада в агностицизъм, докато марксизмът счита, че съществува единствено такъв вид истина. Ако проследим мисълта на Гадмер в “истина и метод” ще стигнем до извода, че действителността може да се разглежда не само теоретично, но и “жизненопрактически” и така се познава от човека. Затова при Гадмер често става дума не за познание, а за опит на света. Последният включва в себе си и непосредствеността на преживяването (“опити на живота”) и различава форми на практически и естетически опосредственото истинно усвояване на действителността. Вярата е друго основно философско понятие. По своята същност тя представлява признаване на истинността на едно или друго явление, без да са налице някакви доказателства. В този смисъл вярата заема средно място между суеверието и знанието. Ако човек вече вярва, той трябва да се стреми към разбиране, защото целта на човека не е вярата в Бога, а неговото познание. Августин приема, че разумът трябва да се опира на вярата, докато Тертулиан противопоставя разума на вярата. Последният вярва, защото е абсурдно. Ако във вярата нямаше нищо непонятно, тя би била дело на знанието и познанието, но не би била вече никаква вяра. Без съмнение Тертулиан иска да каже, че разумът дотогава, докато остава опрян на самия себе си, трябва да тъне в заблуда и то докато не достигне до самия източник на истината, до Бога. Схоластикът Абелар се опитва да диференцира двете понятия вяра и разум. Последният е превърнат от него в предварително условие за постигане на вярата (“Разбирам, за да вярвам”). Религиозният екзистенциализъм, в лицето на Ясперс, дава интересна интерпретация на вярата. Резултатът от философията, според него е философската вяра, която за разлика от религиозната, е продукт на размисъла. Да философствам означава да се откъснеш от системната философия, в която и да е нейна форма. Вярата като гносеологично и методично понятие се разбира като приемане на някакво знание без непосредствени емпирични и рационални обоснования. Дейвид Хюм приема, че вярата е постоянството на вещите и реалността на материалния свят. Вярата като философски проблем е разгледана обстойно и в НКФ в лицето на Кант. Томас Кун смята, че когато ученият реши да защитава някаква парадигма или да създаде нова, той може да се основава само на вярата. Последната е увереност в научните изводи, хипотези, които в дадения момент още не могат да се докажат експериментално. Такава вяра се опира на вече достигнатото и проверено на практика знание. Трите понятия: познание, истина и вяра са стъпала в една последователна, йерархична, систематична структура. Пътят от вярата през истината към познанието е избран от религията за експликация (обяснение, разгръщане на цялото на части) на битието и неговия създател. При религиозните учения винаги вярата стои в основата. След душевен катарзис отделният индивид достига до релативна истина, която обаче има за него по-голяма стойност от всичко друго. А пътят от истината до познанието е много кратък. Понякога дори такъв не съществува. В нерелигиозната философия нещата стоят принципно различно. Тук фундаментът е познанието, което води до истинното познание на обективната действителност. А познал веднъж света, човекът гради у себе си вярата, че ще може да го опази именно такъв, какъвто го е познал и какъвто на него му харесва.