Eсе върху Антигона [Архив]

sexa_na_kompleksa

03-09-2008, 16:37

Виж това:

Да останеш верен на себе си

Какво всъщност послание се крие в това изречение:”да останеш верен на себе си”? Някой би казал, че то (посланието) е дълбоко философско и трудно за разбиране. А всъщност е много просто : “ Бъди такъв, какъвто си; реагирай в ситуациите, в които попадаш, по начин, съобразен само и единствено с твоите разбирания, нагласи, ценности и нужди”.
Всеки би казал, че това е нормално и че всеки реагира така. И на практика, този “всеки” е прав. Защото човек в края на краищата представлява това, което върши и другите мога да го преценяват само по действията му (в това число влизат и думите, които той говори). Никой не може да надникне в главата му. Как тогава хората могат да преценят дали в дадена ситуация човек е бил “верен на себе си” или не ? И защо хората се стремят към “вярност” към нещо?
С първия въпрос ще се занимавам сега. Хората – не, хайде психиката им – като цяло е елементарна и праволинейна. Голям процент от тях мислят “в категории “. Когато се запознаят с някого например, те автоматично му “лепват” някакъв етикет : “този е глупав”; “тази е много дебела и надута”; ”онзи се прави на много важен” и така нататък. Понякога този етикет може да бъде много странен. А в повечето случаи, той е елементарен или неоснователен. Въпрос на гледна точка. Но какъвто и да е – хората го изграждат, “залепят” го за някого както вече казах, и от там насетне преценяват всички действия на “обекта” спрямо етикета, който е получил. И когато човек постъпи по начин, който не е съвместим с преценката за него, дадена му от друг, този “друг” казва: “Е, в тази ситуация той не беше верен на себе си!”. Най-груб и елементарен пример: ”О, днес този счетоводител ме обслужи само за 10 минути! О, той просто не беше верен на себе си! ”
Но досега разглеждах ситуация, в която “събитието” вече се е случило, “обектът” вече е бил (или не е бил) верен на себе си, и преценяващият е страничен наблюдател. Нека разгледаме случай, в който преценяващите и действащите сме ние и сме тъкмо в кулминацията на действието. Нека се опитаме да се поставим на мястото на Антигона (“Антигона”-Софокъл), когато разбира, че Креон е наредил трупът на единия й брат да бъде погребан, а на другия – не. Креон е цар, Креон е могъщ, Креон дава заповедите, Креон е най-отгоре в йерархичната стълбица. Следователно, можем да предположим, че Антигона, в позицията си на жена (безправна, от никой не се е зачитало мнението й по онова време), отначало се е поколебала малко. Дори и да не е, всъщност, няма значение. Факт е, че тя е практически едно нищо; факт е, че Креон е цар; факт е също, че тя все пак се изправя срещу него и неговата заповед. Нека спрем дотук. Какво прави тя? Остава вярна на принципите си, на нагласите си, на разбиранията си, на ценностите си и на нуждите си. Следователно, тя остава вярна на себе си. Но това “умен ход” ли е от нейна страна? Какво печели тя? – запазва гордостта си. Какво губи? Губи живота си. При това за мъртъв човек; по-скоро заради принципите си. Значи от практична гледна точка, това не е никак добро решение. Но хората, които сега четат “Антигона”, й се възхищават и винаги са й се възхищавали. Защо? Нима не е постъпила глупаво, жертвайки живота си за нещо безсмислено? Не - тя е останала вярна на себе си. Заради това й се възхищаваме. “Ей-й, чак живота си даде, за да отстои мнението си!”. Никой от нас не би постъпил така. “Но да постъпиш по този начин, значи ,че ти си силна и непреклонна личност! Значи, че имаш мнение! Значи, че имаш дързост и смелост да си поискаш правата и да заставаш зад тях до последно!”- казват те, хората, и цъкат завистливо с език. Но кажете ми, струва ли си? Струва ли си да превръщаш принципите си в идеология и да ги следваш фанатично?
Праволинейни са хората, да. Етикетът за Антигона е “силна, непреклонна, отстояваща позицията си”. Ако тя,например, беше поискала Полиник (брат й) да бъде погребан, но след като Креон й отказва, тя се беше отказала, тогава хората щяха да я мразят. Щяха да мислят за нея, че няма чест и достойнство. Щяха да обявят, че е страхлива и т.н. Защо? Защото това нейно действие нямаше да съвпада с “етикета”. Но никой нямаше да се замисли, че дори самото изискване на някакви права, изисква дързост, самочувствие, увереност – качества, които хората уважават,и които не всеки притежава.
Значи хората всъщност не остават верни на себе си, но изискват това от другите, в повечето случаи. Човек, каквото няма, това желае и уважава. Редно ли е?
Вторият въпрос, който поставих в началото : Защо хората се стремят към “вярност” към нещо? Този въпрос изхожда от начина, по който сте ми структурирали темата: “Да останеш верен на себе си”. Както вече казах, човек каквото няма, това желае и уважава. Практично ли е? Имаш ли изгода от това? Изясних вече – не. И защо тогава хората са настроени така? Може би това е заложено дълбоко в гръбначния ни мозък- човек е стадно животно; следователно има нужда от лидер; именно качествата на лидера са : дързост, самоувереност, смелост и т.н.. А може би това е вечният стремеж на човек към невъзможното….
Има и друг елемент – хората говорят, но не изпълняват, това, което говорят – лесно е само да нареждаш и да съдиш нечии постъпки. Трудно е сам да взимаш решения и да заставаш зад тях.
Има ли смисъл “верността” ? По-добре ли е да извличаш полза от всичко, но никой да не те уважава ? Или е по-добре да си навредиш много, само и само да останеш верен на себе си и да спечелиш уважението на другия? Всеки решава сам за себе си. Баланс. Трябва да има баланс във всичко, според мен. Така е най-удобно. Така е най-печелившо … Коментар на проверяващите :
Но дали е най-правилното ?!