PDA

View Full Version : Съчинение по литература



teodor_teodor
03-13-2008, 09:15
triabva mi sa4inenie na tema obrazat na ba6tinata ka6ta i golemia sviat v stihotvorenieto skriti vopli

DjBaloon
03-13-2008, 15:02
Ето ти нещо като примерна тема,но не е много добре направена доста е окрасена затова преправи си я,земи основните идеи и варти и сучи около това,че бащината къща е миналото от Копривщица където се намира любовта,в която той в настоящето не вярва! Бащината къща за него е всчико добро,а настоящето в София е изпълнено с бохемски нощи,за които той съжелява през деня,заради заложените в него християнски ценности :)

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото от¬тегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позната”), се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по кос¬вен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейс¬твителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръ¬щането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:

Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстващо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенденция се реализира и чрез тихата молит¬ва пред „старата икона” в изпълнената с тишина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистота грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:

Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

В емблематичната за Дебеляновото пое¬тично творчество елегия всичко е пречупено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поста¬вя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.