Някой може ли да ми дръпне нещо от [Архив]

View Full Version : Някой може ли да ми дръпне нещо от

otka4ena

03-16-2008, 07:47

Много моля някой,който има регистрация и абонамент в pomagalo да ми изтегли този материал : ht.com/69399/zaveshtanieto+na+dimityr+dimov/?search=19848
Много благодаря предварително!

8 точка от правилата
moderated by Coki

olive_oil

03-16-2008, 08:06

дай си мейла, ще ти го пратя като файл

sherry

03-16-2008, 08:06

Заповядай:

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДИМИТЪР ДИМОВ
Тончо Жечев

Когато в един от броевете на „Народна култура" прочетох новия спомен за Димов от мадридския му приятел Хуан Едуардо Суньига, аз се запитах: „Познаваме ли Димитър Димов?" Признавам - въпросът звучи провокационно. Много ли са четящите българи, които не са чели Димов? Колцина са българските писатели, които се радват на такава популярност като Димов? Дори събраните му съчинения, издадени неотдавна в голям тираж, се разграбиха и е невъзможно да се купят сега. Какво тогава? Въпросът не е в това. Три романа и един недовършен опит за роман, десетина разказа, три пиеси, няколко статии и речи — нима това остана от Димов? Нима „само" това е Димитър Димов? Моят въпрос е отправен към критиката, за която словото на Димов не може да бъде прочитна книта, а предизвикателство към мисълта. Защото делото на един писател влиза трайно и органично в една културна традиция само след като критиката на тази култура е разбрала неговия дух, неговия мащаб, неговите уроци, смисъла на неговото появяване, с други думи - когато мисълта догонва и постига значението на фактите в нашата култура и безшумно става техен жив партньор и необходим спътник. Умамуно, принадлежащ на една култура, към която Димов се чувствуваше причастен, казваше: „Сервантес се е родил да напише Дон Кихот, а аз да го изтълкувам." Тази не всякога така брутално афиширана програма съпътствува критиката, предопределя нейните .височини и падения, както и двусимислеността на мястото й.
Присъствието на Димитър Димов в литературния живот на последните две десетилетия сякаш е раздвоено. Интелектуалното участие е шумно, дръзко, съпроводено с литературен скандал, с необходимостта да променяме идеологически постулати и закостенели критерии, за да му отворим място сред нас и в нас, с преобръщане на представи и норми, с разчупването на една традиция, за да бъде продължена. Коварствата на славата са големи и най-голямото от тях е настаняването на легендата на мястото на човека. Неговото човешко присъствие беше друго, дори обратно на очакваното. Той сякаш беше и остана чужд на шумния литературен свят, изглеждаше повече пригоден за поезията на научното откритие. Мъчен в разговор, сух и студен, той сякаш винаги малко отсъствуваше, съсредоточен над нещо свое. По улиците правеше малко странно впечатление - за тези, които не го познаваха, можеше да мине за разсеян английски турист, който хвърля поглед малко над нещата и трудно скрива отегчението си. В това раздвоение има и надежда. Приживе той внасяше интелектуално безпокойство. Може да се надяваме, че и сянката му дълго ще присъствува, след като вече не е тук.
За мене беше изненада и облекчение да науча от спомена на Суньига, че за модел на отец Ередия с огнената и екзотична испанска душа навярно е послужил един северняк, някакъв литовски йезуит. Винаги съм подозирал нещо такова. Живо си представям беседите на тези двама северняци в гореща Испания. Защото у Дмитър Димов имаше типично северна склонност към черната магия на Испания, той не беше равнодушен към екзотиката, контрастите го пленяваха силно, духът му тежнееше към призрачното и фантазното. Минали през него, жизнените впечатления се групираха в някаква едра схема, приемаха романтично уголемени и застрашителни мащаби. Неговото отношение към юга, към страстите и жизнената човешка борба напомнят меланхолията на Гьоте по Италия, северните представи за фиести и кориди, за средновековни шествия и празненства с двоен смисъл, за транс на вярващи. Неговият реализъм съществено се отличаваше от психологическия реализъм. В своето бълнуване Иван Карамазов виждаше дори дявола дребен, с протрито палто, всекидневен. Димов надяваше сатанински плащове, украсяваше със сардонически усмивки, с тайнствени и внезапни появяванпя дори провинциалните парвенюта, станали магнати. Неговият свят е населен от човешки същества, които невероятно, по лъвски изкачват стълбата на обществената йерархия, главоломно падат от нея, изпълнени с греховност и възможност за нравствени прераждания, винаги отвъд баналното; с фатални жени, причиняващи ужас и болка, с необуздани страсти, носещи непреодолима катастрофа за себе си и наоколо. Зад външната си разсеяност Димов сякаш е бил втренчен в този изгарящ го на огън свят на своето въображение, преследвала го е натрапчивата мисъл за схватката на тези амбициозни хора, които животът рано или късно хваща за гушата. Той непрекъснато призовава тези герои пред нравствен съд, вика тяхната стихийна сила пред съда на морала, където трябва в края на краищата да платят своите житейски сметки.
Това, което наричам завещанието на Димов, е преходът от „Поручик Бенц" и „Осъдени души" към „Тютюн"; от безразличието към историята в истинската историческа стихия на романа; от абстрактните психологически и морални ребуси към патетичната морална критика на буржоазните устои на българското общество. Всъщност тук беше заложен и рискът да станеш или да не станеш Димитър Димов. Не случайно споменавам за риск, той съществуваше и в „буквален смисъл — още е жив споменът за бурята около „Тютюн". Но той има и по-общ смисъл. Като български романист от голям стил Димитър Димов е роден от социалистическата революция у нас, от коренния обрат в националния живот, настъпил преди четвърт столетие. Той се оказа по размерите на това време. Той изрази належащата необходимост от исторически равносметки с миналото, неговият роман беше интелектуално продължение на народния съд, на жаждата за възмездие и справедливост в историята. Сега дори са още пo-отчетливи прокурорските интонации в неговия глас на съдник и нравствен коментатор на станалото. Веднъж поел риска — Димитър Димов не можеше да не бъде предизвикателен и към формата на романа на фона на нашата не така укрепнала раманистична традиция. Той трябваше да внесе нови акценти и да открие други перспективи в прозата.
Ние все още не познаваме и не сме изучили достатъчно мащаба и дълбочината на неговия човешки опит, но след „Тютюн" богатствата на неговия интелектуален опит остават вън от всяко съмнение. Неговите три романа са ярка биография на мисълта му, на нейните начални тласъци, на нейното укрепване и зрелост. Достатъчно е да се припомнят само Елена, Фани и Ирина, за да схванем, че при него се менят не толкова сюжетите, не и творческият интерес, а зрее мисълта, която започва да се сближава и опира в националната история и традиция. В интереса на младия Димов към осъдените души, към тези умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени от амбиции и греховни желания герои, към тези фатални жени, превърнати от каприза си в жертви или убийци, можем да открием не само неговия парещ интерес към екзотиката, но и много от модерната мисъл, от есеистиката и романистиката на века. Но с „Тютюн" той направи от всичко това предистория на своята мисъл, без да се откаже от придобитото. Той продължи да разгадава тайната формула на тези катастрофични характери, но с една нова и жива искра, получена от съприкосновение между интимните творчески подбуди и живите факти на българската история през последните десетилетия. Той обичаше да рисува необичайни приключения, смъртоносни скокове на края на бездната, пропадане на фатално красивия или порочен свят, а ненадейно откри всичко това редом до себе си, видя го дори в прозаичния живот на българските търговци на тютюн... Защото революцията даде съдбоносен отблясък на цялата им история. Сега той можа да открие тук изключителното, необикновеното, катастрофално романтичното, да ги види в някакво митологично сияние, като залязващи богове. Те вече можеха да удовлетворят неговия поетичен интерес, неговото склонно към изключителното въображение, те станаха достоен обект за вродената му моралистична нагласа. С приповдигнат и пълен с надежди дух се вглеждаше Димов в живота и морала на комунистите, на новите герои на историята, търсеше загадката на тези вярващи без бог и намираше тук просветление, изход от трагизма на живота.
Като всяко голямо явление Димитър Димов напомни, че да се поддържа една национална традиция означава преди всичко тя да бъде продължавана и обновявана. И тук ние можем да открием другия негов завет. В подбудителния елемент, в дъното на неговото майсторство и художествен блясък винаги ще открием мислителя, ще открием нравствен патос. Това го сближава с традицията на Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Йордан Йовков. Но не само с нашата художествена, но и с критическата и философска традиция на новата ни история. Защото Димов внесе в националната проза елементите на анализираща есеистика, на дидактика от висока класа, на философска критика. Той е не по-малко философ на своите сюжети и герои, отколкото техен изобразител. Ето образец от неговата проза, образец, в който той беше автентичен, зрял, намерил свой синтез като повествовател: „Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега." Къде в това изречение започва живописецът и къде свършва критикът, в детайла или асоциацията е неговият зародиш? Или: „Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден..." Пряката, оголена оценка и намеса на автора, неговият коментар, неговото обобщаващо или анализиращо слово стават неделим елемент на прозаическото изкуство, узаконяват се като негова съставна част. Всичко това беше ново, защото не е в частност маниер, а, така да се каже, това е езикът на неговите романи.
Не поради всичко това ли при появата си Димов се стори на мнозина екзотичното цвете, израснало и култивирано не на наша почва! Но днес е явно, че той завеща и подкрепи с примера си един нов живот за националната проза, в който мисълта преодолява плашещото разстояние между своите блуждания и опита ни като хора и народ, която намира свой съвременен език за този опит. Преодоляването на това огромно разстояние беше равносилно на преодоляване смъртта на изкуството в интелектуалната сухота и умозрителност, на проправяне нови пътища за нашето повествователно изкуство. Завещанието на Димитър Димов трябва да се открива в биографията на неговия творчески опит и мисъл.
1966 г.

:) :)

olive_oil

03-16-2008, 08:08

пуснаха ти го вече. айде успех :)

otka4ena

03-16-2008, 08:29

Мерси мн мн мн! Ако не съм много нахална ще може ли и http://download.pomagalo.com/107738/bibliografiya/?search=21753
http://download.pomagalo.com/104224/pytuvaniya+na+moderniya+nomad/?search=21753

sexa_na_kompleksa

03-16-2008, 09:50

Ето първото, а второто като го натисна ми казва, че има грешка.

1. Миятев, Кр. Архитектура на Средновековна България, С, 1965г., с. 196
2. Мавродинов, Н. Цит. съч., с. 110
3. Бобчев, С. История на архитектурата през средните векове, С, 1973г., с.32-39.
4. Антонова, В., Ц. Дремсизова. Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум – В: Археология, 2/1960г., с.28-29.
5. Иванова, В. – Две старинни църкви при с. Иваняне – В:ИАИ, VІІІ, 1934-35 г.
6. Кожухаров, Г. – Средновековна черква “Св. Георги Руян” в с. Орешец, Белоградчишко – В: ИБИД, 39, 1987г., с. 85
7. Миятев, Кр. “Приноси...”, 246-258
8. Димитрова, Д. – Средновековна църква в местонстта “Селище” при с. Ръждавица, Кюстендилско – В: , 1976г., 4, с. 13-17
9. Василиев, Ас. Стари църкви и манастири в Западна България – В: РП, ІV, 1950г., с.98
10. Василиев, Ас. Цит. съч., с.87
11. Василиев, Ас. Стари църкви и манастири в Западна България – В: РП, ІV, 1950г., с.99
12. Чанева-Дечевска, Н. църковна архитектура в България през ХІ – ХІV в., С, 1988
13. Миятев, Кр. – Архитектура на Средновековна България, С, 1965г., с.198
14. Миятев, Кр. – Стара църква при с. Мирково – В: ИБАИ, VІІІ, 1934,с. 442-444
15. Нешева, В. Църква върху възвишението източно от Болярската къща – В: Мелник, І, С, 1989, с. 71-75
16. Миятев, Кр., Цит. съч., с. 201
17. Чанева-Дечевска, Н. Цит. съч., с. 36-44
18. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
19. Милчев, Ат., Н. Петков – Археологически разкопки и проучвания в чашата на язовир “Искър” ГСУ-ФИФ, І, 1961, с. 191
20. Мавродинова, В. – Еднокорабни базилики – В: История на българското изобразително изкуство, С, 1976, с.76
21. Рашанов, Ал. Месемврийските църкви, С, 1932, с. 26
22. Миятев, Кр. – Архитектура на Средновековна България, С, 1965г., с.198
23. Мелник, І, С, 1989,
24. Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири – Избрани произведения, ІІ, С, с. 362
25. Мавродинов, Н. Църкви и манастри в Мелник и Рожен – ГНМ, 1933, V, с.290
26. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
27. Стайков, Г. Култови и обществени сгради в Северозападна България – Комплексн научна експедиция в Северозападна България през 1956/1958, С, 1961
28. Антонова, В., Ц. Дремсизова – Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум – В: Археология, 2/1960г., с.28-29
29. Милчев, Ат., Н. Петков – Археологически разкопки и проучвания в чашата на язовир “Искър” ГСУ-ФИФ, І, 1961, с. 191
30. Михайлов, Ст. Разрушеният манастир “Св. Тройца” до Враца – ИАИ, ХVІІІ, 1952, с. 395-396
31. Чанева-Дечевска, Н. Църковна архитектура в България през ХІ – ХІV в., С, 1988
32. Димова, В. Средновековният Червен, І, С, 1985, с.117
33. Миятев, Кр., Цит. съч., с. 201
34. Пак там, с.204
35. Стойков, Г. Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско – В: Комплексни научни ескпедиции в Западна България през 1957 и 1958г., С, 1961, с.120
36. Василиев, Ас. Стари църкви и манастири в Западна България – В: РП, ІV, 1950г., с.98
37. Мавродинов, Н. Еднокорабната и кръстовидна църква по българските земи до ХІVв., С, 1931, с. 107
38. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
39. Чанева-Дечевска, Н. Цит. съч., с.168
40. Мелник, І, С, 1989,
41. Милчев, Ат., Н. Петков – Археологически разкопки и проучвания в чашата на язовир “Искър” ГСУ-ФИФ, І, 1961, с. 191
42. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.17-24
43. Чанева-Дечевска, Н. Цит. съч., с.169
44. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с.88
45. Димитрова, Д. – Средновековна църква в местонстта “Селище” при с. Ръждавица, Кюстендилско – В: , 1976г., 4, с. 13-17
46. Цветков, Б. Църквата “Св. Марина”, Мелник, І С, 1989, с.88-89
47. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.22
48. Михайлов, Ст. Църквата “Св. Петка Самарджийска” в София – Изследвания в памет на Шкорпил, С, 1961, с. 169
49. Чавръков, Г. Българските манастрири, С, 1974, с.168
50. Михайлов, Ст. Църквата “Св. Петка Самарджийска” в София – Изследвания в памет на Шкорпил, С, 1961, с. 169
51. Миятев, Кр. Църквата при Каменно поле – ГНМ, VІ, 1932-34, С, 1936, с. 267-274
52. Нешева, В. Манастира “Св. Богородица Спилеотиса”- Мелник, ІІ, С, 1994
53. Прашков, Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев, Манастирите в България, С, 1992, с.186
54. Мавродинов, Н. Еднокорабната и кръстовидна църква по българските земи до ХІVв., С, 1931, с. 107
55. Пак там., с.108.
56. Пак там., с.108.
57. Михайлов, Ст. Църквата “Св. Петка Самарджийска” в София – Изследвания в памет на Шкорпил, С, 1961, с. 169
58. Прашков, Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев, Манастирите в България, С, 1992, с.186-187
59. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.17-24
60. Чанева-Дечевска, Н. – Еднокорабната църкви В: Църковна архитектура в България през ХІ – ХІV в., С, 1988, с. 38
61. Прашков, Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев, Цит.съч.,с.142
62. Кожухаров, Г. – Средновековна черква “Св. Георги Руян” в с. Орешец, Белоградчишко – В: ИБИД, 39, 1987г., с. 85
63. Прашков, Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев, цит. съч. с. 175-177
64. Михайлов, Ст. Църквата “Св. Петка Самарджийска” в София – Изследвания в памет на Шкорпил, С, 1961, с. 170
65. Иванова, В. Неиздадени църкви в Югозападна Бълбгария, ГНМ, V, 1933, с. 264-276
66. Миятев, Кр. – Стара църква при с. Мирково – В: ИБАИ, VІІІ, 1934,с. 442-444
67. Пак там
68. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.17-24
69. Пак там.
70. Пак там.
71. Лазарев, В. Н., Византийската живопис, Москва, 1971, с. 110-130
72. Иванова, В. Неиздадени църкви в Югозападна Бълбгария, ГНМ, V, 1933, с. 266
73. Димов, В. Разкопките на Трапезица в Търново, ИБАД, V, 1915
74. Прашков, Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев, Цит.съч.
75. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.17-24
76. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
77. Миятев, Кр. Архитектура на Средновековна България, С, 1965, с. 218
78. Димов, В. Разкопките на Трапезица в Търново, ИБАД, V, 1915
79. Мавродинов, Н. Външната украса на старобългарските църкви, ИБАИ, VІІІ, 1935, с. 247.
80. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
81. Стойков, Г., Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско – Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957 и 1958г., С, 1961, 1, с. 120
82. Миятев, Кр., Старинни църкви в Западна България, ИАИ, ХІІІ, 1939, с. 235-244
83. Иванова, В. Неиздадени църкви в Югозападна Бълбгария, ГНМ, V, 1933, с. 264-276
84. Василиев, Ас. Стари църкви и манастири в Западна България – В: РП, ІV, 1950г., с.98
85. Василиев, Ас., Художествени паметници и майстори, образописци из някои селища на кюстендилско, Трънско и брезнишко. Експедиции в Западна България, С, 1961, с. 148
86. Иречек, К. Пътувания по България, С, 1974, с. 668-669
87. Велинис, Г. Скитът “Глигора”, МПК, 1973, 3,с. 24
88. Мавродинова, В. Базилики, В: История на българското изобразително изкуство, С, 1976, с.69
89. Чанева-Дечевска, Н. Цит. съч., с.30-67
90. Миятев, Кр. – Архитектура на Средновековна България, С, 1965г., с. 201
91. Василева, Д. Шест средновековни църкви в района на София, МПК, 1972, 4, с.17-24
92. Стойков, Г., Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско – Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957 и 1958г., С, 1961, 1, с. 120
93. Иванова, В. Неиздадени църкви в Югозападна Бълбгария, ГНМ, V, 1933, с. 264-276
94. Нешева, В., църквата “Въведение Богородично” в Мелник, Археология, ХХХІ, 1989, 2, с. 47-54
95. Станчева, М., Средновековна църква при с. Герман, Софийско, Археология, 1966, 3, с. 21-28
96. Димитрова, Д. – Средновековна църква в местонстта “Селище” при с. Ръждавица, Кюстендилско – В: , 1976г., 4, с. 13-17
97. Михайлов, Ст. Църквата “Св. Петка Самарджийска” в София – Изследвания в памет на Шкорпил, С, 1961, с. 170

98. Димитрова, Д. – Средновековна църква в местонстта “Селище” при с. Ръждавица, Кюстендилско – В: , 1976г., 4, с. 13-17
99. Василева, Д. Църквата “Св. Спас” в София – Сердика, ІІ, С, 1989г., с. 77-79
100. Миятев, Кр. “Приноси...”, 246-248
101. Димитрова, Д. – Средновековна църква в местонстта “Селище” при с. Ръждавица, Кюстендилско – В: , 1976г., 4, с. 13-17
102. Мавродинов, Н. Еднокорабната и кръстовидна църква по българските земи до ХІVв., С, 1931, с. 115
103. Димов, В. Разкопките на Трапезица в Търново, ИБАД, V, 1915
104. Миятев, Кр. – Стара църква при с. Мирково – В: ИБАИ, VІІІ, 1934,с. 442-444
105. Василиев, Ас. Цит. съч. 78
106. Пак там, с. 75
107. Михайлов, Ст., Останки от турска София, открити при постройката на ЦУМ, Сб. Сердика, І, С, 1964, с.197-198
108. Василева, Д. По въпроса за датирането на някои средновековни сгради в София, Векове, 1977, 5, с. 45-51
109. Николовски, А., Д. Корнаков, К. Балабанов. Споменици на културата во Македонjа, 8, Скопje, 1961, с. 227-231
110. Мавродинов, Н., Старобългарското изкуство, с. 201
111. Стойлов, Ст., Асеновград. Огнище на строителни традиции, С, 1971
112. Василиев, Ас. Цит. съч. 78
113. Василева, Д. по въпроса за датирането на някои средновековни сгради в София, Векове, 1977, 5, с. 45-51
114. Антонова, В., Ц. Дремсизова – Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум – В: Археология, 2/1960г., с.28-29
115. Василева, Д. По въпроса за датирането на някои средновековни сгради в София, Векове, 1977, 5, с. 45-51

116. Бошковиh, Б. Белешке со потуваньа, Старинар VІІІ – ІХ, 1933 – 1934, с. 280 – 281 ;Дероко, цит. съч., с.218;
117. Nicolecu, C. Innceputirile ceramicii monumentale in Moldova. Omagui lui G. Oprescu, с. 375 – 396.
118. Грабар, А., Няколко средновековни паметници из Западна България – ГНМ, 1921, с.293; Иванов, И., Северна Македония. С, 1906, с.261-262
119. Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство, с. 20-21
120. Миятев, Кр. Архитектура на Средновековна България, С, 1965, с.165
121. Мавродинов, Н. Еднокорабната и кръстовидна църква по българските земи до ХІVв., С, 1931,
122. Чанева-Дечевска, Н. Кръстокуполни църкви, Църковна архитектура в България през ХІ-ХІVв.,С, 1988, с.91-99
123. Иванов, Й., Старински църкви в Югозападна България. – ИБИД, 3, 1912, с. 58-70
124. Чанева-Дечевска, Н. Църкви и манастири..., с. 22
125. Джамбов, Хр., Р. Морева. Средновековна църква при с. Руен – ГНАМ, Пловдив, 7, 1971, с. 75-98
126. Чанева-Дечевска, Н. Кръстокуполни църкви, Църковна архитектура в България през ХІ-ХІVв.,С, 1988, с.90

127. Старобългарското изкуство, т.2
128. Грабар, А. Боянската църква. С, 1924; Грабар, А. Болгарские церкви-гробницы – ИБАИ, 1, 1921-1922, с. 122сл;Стойков, Г. Боянската църква. С, 1954
129. Чанева-Дечевска, Н. Църкви и манастири..., с. 28-32
130. Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство, с. 20-21
131. Миков, В. Църквата ”Св. Тодор” – ИБАИ, 5, 1928-1929, с. 333
132. Марди-Бабикова, В. Средновековна черква край с. Мърводол., МПК, 1961, №1, с. 29-32.
133. Чанева-Дечевска, Н. Архитектурни особености и проблеми на църквите със стегнаг кръст от периода на развития феодализъм в България – Изследвания върху архитектурата на българското средновековие. С, 1982
134. Чанева-Дечевска, Н. Куполни църкви със стегнат кръст в средновековна България, МПК, №5-6, 1982
135. Миятев, Кр. – Архитектура на Средновековна България, С, 1965г.
136. Иванов, Й., Северна Македония. С, 1906
137. Мавродинов, Н. Еднокорабната и кръстовидна църква по българските земи до ХІVв., С, 1931,
138. Kanitz, F. Donau-Bulgarien in dem Balkan. 2. Leipzig, 1879, p.64;
139. Миятев, Кр. – Архитектура на Средновековна България, С, 1965г. с. 185
140. Чангова, Й., Градоустройство и архитктура, Перник, Т. 2. С, 1983, с. 67-79
141. Всеобщая история арлхитектуры. 3. М. – Л., 1966
142. Захариев, Ст. географо-историческо-статистическо списание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870, с. 56-59; Чанева, Н. Старинната църква “Св. Димитър” в с. Паталеница, Пазарджишко – ИСТИГА, 13, 1965, с. 175-170
143. Грабар, А. Боянската църква. С, 1924; Грабар, А. Болгарские церкви-гробницы – ИБАИ, 1, 1921-1922, с. 122сл; Стойков, Г. Боянската църква. С, 1954

144. Кожухаров, Г. Бележки към строителната история на Боянската църква, Археология, 1963, №2 , с. 28-34.
145.
146. Чанева-Дечевска, Н. Конхарни църкви В: Църковна архитектура в България през ХІ-ХІVв.,С, 1988, с. 134-140
147. Чанева-Дечевска, Н. Триконхалните църкви ог ХІ-ХІVв. по българските земи, Археология 1970, №4, с. 8-12
148. Грабар, А. Погановският манастир – ИБАИ , 4, 1926-1927, с. 172сл
149. Милчев, А. Археологически разкопки и проучвания в долината на Средна Струма, ГСУФИФ І, 1960, с.409;

150. Станчев, Ст. Триконхална църква в с. Крупник, В: Археология, ІІ, 1960, с. 45-59.
151. Чангова, Й., Градоустройство и архитктура, Перник, Т. 2. С, 1983
152. Пак там, с. 66
153. Пак там, с.68
154. Миятев, Кр. Приноси към среновековната археология на българските земи – ГНМ, 1922, с.277
155. Иванова, В. Оряховския манастир и неговите грамоти,ИИД, 10-11, 1931-1932, с. 84-118
156. Милюков, П. Християнския древности Западной Македонии, с. 55 – 57 ;
157. Димова, В. Средновековният Червен, І, С, 1985,
158. Чанева-Дечевска, Н. Два манастира в Западна България, векове, №2, 1980, с. 36
159. Михайлов, Ст. За архитектурата и живопистта на манастирската църква “Св. Андрей” на р. Треска – Археология, 1968, №1, с. 7- 20
160. Чанева-Дечевска, Н. Конхални църкви В: Църковна архитектура в България през ХІ-ХІVв.,С, 1988, с.

sexa_na_kompleksa

03-16-2008, 09:52

Май това е втората тема?

Изготвил: Ина Минчева
По – възрастното поколение на България помни каква е била политическата обстановка повреме на “строежа на комунизма”. Партията е една. Тя диктува на цялата нация какво и защо да прави. И ако има някой млад и способен българин, който иска да се развива в чужбина единственото решение е било да членува във”Великата, червена партия”.
Разбира се това не било достатъчно – трябва баща ти, дядо ти , пра-дядо ти и т. н. да са праведни и изпълнителни членове на същата, единствена партия.Дори само това ще ти помогне отидеш, може би само на екскурзия.
Но, разбира се, ако отиваш в името на партията ще имаш възможността да се развиваш ( не на пълно ) в чужбина.
Накратко ви разказах дядо ми – Николай Николов – е успял да напусне България. (Но не за дълго – носталгията е тази, която го е върнала в родината.) Той е завършил Софийски университет и получава диплом за хидроинжинер. Упражнява професията си в почти цяла България – проектира и ръководи строежи на на язовири в Габрово, София, Варна…
Но винаги е искал да разбере как работят “колегите” му извън предела на България. След цялостно проучване на рода и досието му, след безброй давания на обяснения къде ще ходи, защо го иска и т. н. той заминава за далечната Куба.
Дядо ми тръгва от Габрово, с личния си автомобил, до Варна. От морската ни столица той отплава с луксозния, за времето си, кораб.Още помня как ми разказваше, че голямо впечатление са му направили игрите с топка, като например волейбол и баскетбол – топката била завързана с разтегливо въже,за да може да достигне от единият край на игрището до другия. Топката била вързана, тъй като може да падне в морето.
Но пътуването му никак не се оказало така спокойно, както си мислел той. Първоначално екипажа на кораба объркал каютата, в която би трябвало да бъде настанен. Временно го настанили някаква, в която нямало нищо друго освен легло! Дори и ключалката на вратата била развалена и се наложило да остави багажа си без надзор. Поради тази причина открадват неговия ( така любим и скъп подарък от баща му ) ръчен часовник – с корабче и надпис ( “ На скъпият ми син” с обич татко )на капака. За щастие този часовник е намерен, въпреки че се наложило капитана да претърси абсолютно всички пътници в това крило, дори и собственият си екипаж.
Това пътуване го изненадва и много приятно, като го среща с неговата бъдеща съпруга – Славка Христова – която по това време била екскурзоводка на група, която, по ирония на съдбата, също пътувала към екзотичната страна.
След няколкото “морски” седмици пристигат на пристанище Санта Клара, Куба. От там се отправят за Хавана – столицата на далечната страна. Там отсядат в уютен хотел на крайбрежието.
В разгара на лятото на 1960 год., двамата влюбени умело съчетават работните си задължения с дългите разходки по хаванския плаж.
След завръщането си в родната България, Славка и Николай са вече съпруг и съпруга. Две години по-късно се ражда и майка ми, тук в България. Но с това раждане – само година по-късно – се ражда и едно па-дълго пътуване до така обаятелната и изпълнена с надежди и любов държава – Куба. Вече цялото семейство остава там за около десетина години.
Баба ми продължава да бъде екскурзоводка на посетители от целия свят. Но по ирония на съдбата, в един изпълнен с динамика ден, баба претърпява инцидент. В последствие, на което тя бива оперирана и не може да практикува любимата си професия. За това пък се ориентира към друга – също толкова приятна професия – става синоптик ( въпреки че й се налага да изкарва – според нея – мъчителни и много, много трудни
курсове).
Дядо ми си остава хидроинжинер. Продължава да проектира и ръководи строежи на изкуствени водни басейни.
А малката Илиана оставят на нежните грижи на Марина – детегледачката от кубински произход. След навършване на нужните години, обаче, тя тръгва на училище, отново в Куба. Времето й се запълва, освен с весели игри, но и с уроците и домашните работи от учебниците на първия клас.
След известно време семейството се завръща в България. Единствената причина, поради която се прибират е носталгията по родината.

Само, че не всички истории свързани с пътувания са така хубави и завършващи с положителен край, както е в приказките.Като пример може да ни послужи така наречения “възродителен процес” ( март, 1989год.). Тогава българските турци трябвало да сменят имената си и то насилствено.Това ги кара да се чувстват като чужденци в собствената си родина. Но върхът на абсурда е през лятото на 1989 година, когато е предизвикана “голямата екскурзия” на българските турци. Този процес се свързва с принудителното изселване, на много големи групи от това съсловие, извън пределите на България.
Това е и началото на следващата история. Мустафа и Неджие са семейство и са български турци. Те са родом от едно село край Разград. Притиснати от тягостната обстановка в България те са принудени да забягнат в Турция. Те отпътуват, с последните си средства, от Разград, преминават през Сливенград и пристигат до Софлу, Турция. Пътуват с железница. Пътуването им на никак леко – през цялото време са обекта на подигравки и унижения от страна на българи, които пътуват към родните си села, за да видят близки и приятели.
Майката Неджие е с малко дете на ръце и с голямата си дъщеря, кръстена на нея.
Когато пристигат в новия си дом, несгодите продължават. Родителите търсят работа, а през това време децата гладуват и живеят в “пълна мизерия”. Домът им се състоял само от една стая, в която били принудени да живеят и четиримата.
За щастие бащата Мустафа си намира работа като продавач в бакалия. Така той отново става “пълноправен” глава на семейството си.
Преместват се в по-голяма къща, където ( по думи на майката ) “нищо не липсва, тя е изискана и дори луксозна”. Неджие също си намира работа като шивачка.
Сега изглежда, че семейството се стабилизира, но всъщност те не могат да приемат новия си дом и живо. Липсва им България, родния край, приятелите и роднините. Чувстват се подтиснати; без истински приятели и непрестанни мисли къде са другите членове на рода: дали са добре, още ли са в България; и… най-страшното дали ги е сполетяло…
През 1994год. Бащата Мустафа умира вследствие на инфаркт. Това злочесто събитие разтърсва вече (донякъде) укрепнало семейство.
Тази трагедия завръща вече тричленното семейство в България. Но те нямат никакви сили да се завърнат в родният си край. Опасяват се, че там няма да открият онази малка, бяла къщурка, в която някога е ехтял веселия и безгрижен детски глъч. Ужасяват се при мисълта, че няма да видят приятелите и съседите си, няма да заварят и същия пейзаж – навярно там е издигат жилищни кооперации и заводи…
Ето защо семейството се заселва в Севлиево. Майката и двете й деца отиват при близка семейна приятелка – Румяна Генчева. В този град Неджие отново става шивачка, дъщеря й е в трети клас на местното училище, а малкият й син ходи на детска градина.
Сега когато майката и дъщерята ми разказват историята си и двете са преуспели – Майката вече е отговорник на производството в същата фирма, а дъщеря й е студентка във Варна, специалност “счетоводство и контрол”.
Въпреки трудностите и злочестите събития, споходили това семейство, те са намерили сили да продължат на пред и да завършат историята си с щастлив край.

Като цяло модерният номад пътува по много разнообразни причини. Една от тях е тъй наречения “пазар на наемен труд”. Това са хора, които се възползват от климатичните промени, за да заминат в чужбина. Там най-често се занимават със строителство и събиране на някой вид реколта.
Недко Шибилев заминава за Слънчева Гърция през 1996 год. Там той се занимава със строителство. Всъщност историята му не се различава с нещо особено – тя е почти идентична с тази на останалите хора, които заминават по чужди места поради същата причина.
Недко има приятел, който от години е в Гърция. Той му предлага да дойде при него. След безкрайни убеждения, Недко се съгласява. Тръгва с автобус от Габрово за София, където отново с автобус заминава за Гърция. Пътуването той сам определя като интересно, но не и вълнуващо.
Щом пристига в Гърция, отсяда при приятеля си. От своя страна, той вече му намерил работа в същата строителна бригада.
И така, Недко Шибилев работи цяло лято в южната ни съседка, а през зимата се прибира при семейството си в България.
На следващата година отново заминава, с разликата, че вече не се прибира.
След година заминава и съпругата му.
Последното завръщане на двамата бе тази година (2007год.), тъй като дъщеря им завърши своето средно образование.
През времето, в което са в Гърция, те виждат децата си само през ваканциите им, когато те ги посещават.
Интересното в тази история е свързано с малката им дъщеря – Лора. Тя описва всичките си преживявания и наблюдения като изключително интересни и вълнуващи. Спомня си деня, в който за пръв път отива при родителите си. Тогава е едва на 11 години.
Пътуването й й се струва много уморително и дълго. Когато стъпва на чужда земя, изпитва смесени чувства – силна носталгия; страх, че не познава нищо и никой; радост, че вижда родителите си.
През първата й седмица тя се запознава с историята на държавата отблизо – вижда Акропола, Партенона, разхожда се в Солун…
Намира си нови приятели от различни националности.
Запознава се с гръцките обичаи и ритуали, като например олимпийските игри (видяла къде са се провеждали, запознала е със същността им, разбрала причината, поради
която те състояли). Това Лора научава от многобройните музеи.
Когато се завръща в България тя няма търпение да дойде следващата ваканция, за да се види отново с родителите си.

Друга история свързана с Гърция е тази на Иванка и Цветан Димови.
През 1980год. те заминават за Италия на романтично пътешествие. Там прекарват прекарват незабравими десет дни в обикаляне на забележителностите на “вечния Рим”.
В една от разходките, двамата срещат друга двойка, която е от Гърция – това са Коста и Мария. Те посещават Италия поради същата причина.
Между Иванка, Цветан, Коста и Мария пламва истинско приятелство.
След завръщането си в България, семейство Димови продължава да поддържа непрекъсната връзка с новите си гръцки приятели.
През зимите Мария и Коста посещават България, през летата – Димови им гостуват.
След 1989година Иванка владее добре гръцкия език и през 1994г. заминава за Гърция. с цел по-дълго пребиваване. Първоначално живее при своите приятели в столицата Атина. На следващата година Иванка работи като касиер в един магазин и вече живее самостоятелно. Все пак тя е в същия град и дори на същата улица. Остава в Гърция до 1997год. Връща се в България само за едно лято. На следващата година отново се намира в южната ни съседка. Този път я придружава нейната дъщеря, която ще остане само за лятото, когато ще се завърне с майка си.
Иванка отново работи като касиерка.
Сега е 2007год. и Иванка отново поема по същия маршрут – от Габрово, България до Атина, Гърция.
Навярно тя няма да заема същия пост като касиерка, но това, което знае със сигурност, е че там ще я чакат приятелите й – Коста и Мария.

Ето как едно романтично пътешествие се превръща в така наречените “пътувания с цел материална облага”.

По икономически причини Сава Иванов напуска България през Май 1997год. Той заминава за Германия.
Първо хваща влак от Габрово (родният му град) за Пловдив, а от там с автобус – за Ниш, Сърбия. Сава остава там за около ден. След това той поема за Унгария. Следва престой в Бърно и Прага, Чехия.
Последната му спирка е в Лайпциг, Германия. Там отсяда в местен хотел.
Той описва тази страна като “изключително чиста и подредена”, а живеещите там – “много приветливи и добри хора”.
Сава обменя много полезен опит с тамошните си колеги в областта на машиностроенето.
След двумесечен престой в Германия, той отпътува за Австрия.
Остава там за година.
Напуска Австрия през октомври 1998год., за да се върне в България.
През 2000год. Сава Иванов отново напуска родината.
Този рът дистинацията е Великобритания. Причините отново са икономически.
Той отпътува с автобус от София за Испания и оттам до Бордо, Франция. Пътува цели 420 км, а от Бордо до Лондон остават 1260 км. Ето защо той остава във Франция няколко дни.
Градът Бордо, описва като “китно и осеяно с множество рибарски лодки, място. На пристанището идват и отплават многобройни фериботи”.
През юни Сава Иванов пристига в Лондон, където вече го очаква негов приятел. Той го води в своята квартира.
В началото на декември 2000год. Сава напуска столицата на Великобритания, за да се върне на родна земя.

Тази история на пръв поглед не представлява интерес, но тя показва друга причина, поради която модерния човек напуска своята родина.

Един от най-великите умове на българската литература – Димитър Димов – също е напускал родината. Причината е неговото желание да получи образование в чужбина. Той заминава за Испания.
Съчинението му “Осъдени души” е плод на личните му впечатления от Испания. Интересът му именно към тази страна се е зародил още в юношеските години на поета.
Като студент, Димов, започва да изучава испански език и по сведения на Борис Койчев и други негови съученици, за Испания говори с въодушевление и екзалтация.
През 1943год. като асистент във факултета по ветеринарна медицина, той успява да издейства едногодишна стипендия за специализация в Мадрид в Института по хистология “Роман и Кахал”.
(Роман и Кахал е голям испански учен-хистолог носител на Нобелова награда за 1906год., и след смъртта си, основаният от него институт получава името му.)
В своя спомен – “Димитър Димов – ученият и писателят”, в.”Вечерни новини”, бр. 6067, 2.ІV.1971год. – професор доктор Моско Москов, при когото Д. Димов е бил асистент, разказва, как той е имал намерение да въведе въведе в лабораторната работа импрегнационни методи за изследване на нервната тъкан, методи разработени от Роман и Кахал. Като е знаел, че Димов е напреднал в изучаването на испанския език, проф. Москов решава, че той именно трябва да замине за Испания.
“За това използвах всичките си връзки, за да уредя въпроса.” По нататък професорът разказва:”Оттам се получиха няколко писма, отчитащи възторжени, доколкото се описваше романтиката на испанското средновековие, отчасти тревожни със своите констатации тогавашното общо на Европа и в частност Испания. Получих и един брой на испански вестник, в който Димов беше написал статия за новата българска литература. За работата си в Института “Роман и Кахал” той пишеше подробно и с такава задълбоченост, сякаш в Мадрид не правеше друго, а само усвояваше инпргнационни методи. Той наистина ги усвои и се върна с чудесни преработки и с една научна публикация.”
Наистина, Димитър Димов завършва в института един научен труд върху анатомията на домашните животни.
Този труд се публикува в списание “Трудове на института “Роман и Кахал” за библиотечни изследвания”. Този труд получава висока оценка сред научните среди в института.
В Мадрид Димитър Димов прекарва около една година – от януари, 1943год. до пролетта на 1944год. Голяма част от времето си той посвещава на изучаване на инфраструктурата на Испания и на испанския начин на живот. Неговата изключителна наблюдателност е правила много силно впечатление дори на испанците. Той е говорил вече прилично испански, което му е помогнало да разговаря с хора от различни среди. В своя спомен “Срещи с Димитър Димов в Испания” (в. “Народна култура” бр. 28, 1972 год.), Тодор Нейков разказва: “Димов живееше в един пансион, защото стипендията му беше скромна, но това му позволи да установи интересни контакти с дребни чиновници, с хора, дошли от провинцията, с непризнати още, начинаещи писатели и аристократи. Ограничените му материални възможности му позволяваха да види
Испанеца откъм по-недостъпни за чужденеца страни, в страна, неуловима за мнозина, далеч от космополитизма и луксозните хотели и скъпите ресторанти, далеч от шумната надпревара между официалните и неофициалните представители на двата воюващи лагера. Той се доближи до пулсиращото, още кървящо сърце на испанския народ.”
За по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнало приятелството между Димитър Димов и Хуан Едуардо Суньига – беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Заедно с Тодор Нейков превел на испански език “Под игото” и “Жетварят”.
Суньига разказва за необичайното си приятелство с Димов:”Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би за това нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.”…”Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенстване и задълбочаване на неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания…”
“Често ходихме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се купят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи, съвременни романтисти като Пио Бароха, Перес Гасдол, Бласко Ибанвес и дори прелистваше по някое друго списание.”
За литературните интереси на Димов в Испания, разказва Тодор Нейков:”Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тиско де Молина, разбира се “Дон Кихот” на Сервантес, а от по-новите – Унамуно, Валие Инклан и други.”
По всичко личи, че интересът на Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят да изгради един вечен образ за испанския живот – пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения.
Димитър Димов подробно описва йезуитите и йезуитския орден. Това също почива на личните впечатления и изследвания. Ето какво си спомня Тодор Нейков :”През есента на 1943г. Димитър Димов замина за Толедо, за да прекара там два-три дни. Остана там цяла седмица и то като гост на …йезуитския орден.”
Из дневника на Д. Димов разбираме повече от този ден :
“Пътувах на отиване в едно купе с католически монах. Не разбрах отначало, че е от йезуитския орден и то от ръководството му. Разговаряхме си и той ме изненада със своята непринуденост и голяма общителност. Често прекъсваше разговора, излизаше в коридорчето, издаваше някакво неспокойство. Излязох и аз, за да изпуша една цигара. Тогава видях в съседното купе една много хубава жена с особена, не испанска външност. Погледите им се срещнаха за секунда и с мъка се откъснаха един от друг…
Продължихме разговора и той ме покани да го посетя в Толедо.
Заинтригува ме неговата мъжествена външност и съвсем светския му начин да разговаря.
Посетих го на втория ден, след като обходих старата имперска столица – катедралата, къщата на Ел Греко, развалините на Алкасар. Тогава чак разбрах, че той е пръв заместник за Испания на Генерала (така се титулира върховния вожд на ордена, който има седалище в Рим).
Разговорите продължиха. Интересите му бяха най-разнообразни, учудваше с познания из всички области и знаеше доста неща за България.
Може би създадох у него илюзията, че ме привлича католицизмът. Той ме покани да се преместя в тяхната обител и ме задържа там като почетен гост няколко дни. На заминаване отец Венкус (така се казваше моят домакин )ми подари прочутата биография на Игнасио Лойола от отец Риваденейра с посвещение.
Обещах да го посетя още веднъж”
Суньига също споменава за интересите на поета. Разказва за срещи между Димитър Димов и йезуити. “Спомням си, че в тези лаборатории (на института “Роман и Кахал”) работеше някакъв литовски йезуит, с когото Димитър Димов разговаряше много често. Този йезуит имаше широки идеи и му даде много сведения за същината на своя религиозен орден; вероятно въпросите, които задаваше Димитър Димов върху строгите правила на йезуитския орден, му се струваха твърде неочаквани.”
През май 1944год. Димитър Димов се завръща в България, но само няколко месеца по-късно е изпратен за Гърция.
Впечатленията, които ще събере от тази страна, ще му дадат основата за написването на романа “Тютюн”.
След 9 септември 1944год. Димитър Димов се завръща в България.
Ето как едно желание да получиш образование в чужбина може да прерасне в стремеж да научиш колкото се може повече за дадена страна. И това може да ти послужи в живота и кариерата ти по-нататък.

didomido

03-16-2008, 10:04

sexa_na_kompleksa

03-16-2008, 10:22

Може ли някой да ми дръпне Гняв и помирение в Илиада от помагало

или една от тея теми

1. Трагичното величие в образа на Хектор
2. Илиада - епопея за силата и слабостта на човека
3. Илиада - енциклопедия на човешкия живот
4. Ахил - отвъд героизма

Ето:

Гняв и помирение в Илиада

Поемата „Илиада”на Омир е написана по време на така наречените тъмни векове. Тя е част от „Троянския цикъл”, които представлява сбор от митове расказващи за Троянстака война. Но Омир не поставя акцент върху съдържанието на самара воина и върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Вниманието ни е насочено върху нравственaта същност на воина. Основната тема която описва Омир в Илиада е темата за гнева и помирението.
Мотива за гнева бива заложен още в първия стих на първата песен:
“Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,...”
Омир създава много реалистични и достоверни герой. Много умело успява да покаже развитието на яросния им гняв, последван от пълно помирение и прошка. В цялото произведение първичния необоздан гряв и смирението вървят ръка за ръка. Главните причини за проявяванен на гнева в „Илиада” са жаждата за мъст и като защитно стедство за честа и достоинството на героите. В цялото произведение героите са подложени на гняв а след това и на помирение, но най-ярко сред всички се откроява гнева Ахилов.Темата за гнева се поставя още в началото на поемата, в 1ва глава при спора между Ахил и Агамемнон. В този спор ахейският цар Агамемнон и войнът Ахил богоравен, става ясно, че геройте държът на честа си и са готови да я защитават на всяка цена.
Гневно погледна към него Ахил бързоног и отвърна:
„Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!”
Ахил исразява своя гибелен гряв с заплахи и обиди към царя, след като честа му е засегната.
Думи обидни веднага Ахил Богоравен отправи към Агамемнон Артеев, Не сдържайки никак гнева си:
Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!...”
Героите никак не сдържат гнева и обидата си и това им придава достоверност.
Агамемнон заплашва героя, че ще го лиши от наградата му, тъй като царя е принуден да върне своята девоика за да умилостиви Аполон. В свадата между двамата герой проличава яросния им гняв, които все пак бива превърнат в смирено помирение. Въпреки, че гневът на богоравният Ахил е яростен и свиреп, тои все пак го овладява и това раскрива величието в Омировите герой. В този спор между героите гневът е естествен резултат от накърняването на достоинството и престижа им като тяхна най-висша ценност. Макар гнева в Илиада да е описван като стихиен и пагубен, тои не е нещо лошо. Често тои е следствие от чисто човешки инстинкт за самозащита и отмъщение. Мотивът за отмъщението често присъства в произведението. В 22ра песен този мотив е много ясно изразен. След смърта на Патрокъл, Ахил жаден за мъст и обладан от разрушителен гняв, тръгва срещу убиеца му Хектор. Пагубния стихиен гряв на отмъстителя взема за жертва Троянския защитник Хектор и причинява много страдание на народа му. Но само с убииството Ахил не чуства задоволство и продължава да търси отеха сквернеики тялото на убития. По-късно гневът му бива насочен и към бедния опечален баща Приам, които идва за да моли Ахил да смири гнева си и да му позволи да погребе сина си. Тук се създава развръската на Омировата поема. След расговора между опечаления баща и гневния войн, стихийния разрушителен гняв бушуващ в Ахил бива помирен и приведен в смирение и молби за прошка. Маската на груб и отмъстителен воин на отмъщението бива заменена от истинската съшност на всеки човек, която е да проявява състрадание, да дава и да търси прощка. Ряското преминаване от стихииен и неконтролиръем гняв в смирено помирение, раскрива величието на върховните воини способни да протават и да испитват съшаление. Това прави Омировите герои да изглеждат достоверни и реални в лицето на обикновенните читатели. Контрастът между двете краики чуства, и преминаването от едното в другото без какъвто и да е преходен момент напомня ексцентричността на Омировите богове. Според него те също бързо и без колебание преминават от едно желание в негожото противоположно.
Основната тема в поемата на Омир много добре е вплетена в мотива на воината, като неизменна част от нея, защото без гняв няма воина и без помирение няма мир. Омир успешно рисува своите герои така, че те да са достоверни за читателите и да слижат за пример за идеал на древно гръцките герои от времето на Троянската воина.

Трагичното величие в образа на Хектор

В поемата “Илиада”, състояща се от 24 песни, Омир разкрива важни страни от психологията на древните гърци като военните сцени заемат голяма част от епическото изображение на Троянската война, но има и сцени на мирния живот и бит, които покоряват с реализма си и рязко контрастират на ужасите на войната.
За Омир е важно да разкрие облика на доблестния и горд воин чрез драматични битки, като личните интереси все още имат превес пред тези на общността, в недрата на която неизбежно се заражда и протестът.
Сред героите на поемата се открояват образите на Ахил и Хектор като две проявления на героичното начало, заложено в човека,носещи внушението за трагизъм и величие на силната личност, поставена на изпитание от сложността на историческия момент.
Образът не Хектор е трагично величав, защото той изпълнява патриотичния си дълг въпреки съзнанието за обреченост.
Хектор няма божествен произход и оттук произтича и трагичната му обреченост. Той е син на троянския цар Приам и на Хекуба. Хармоничното съчетаване на физическа и нравствена красота при Хектор го превръщат в идеал за човек и воин. Той е млад, силен, горд, с изострено чувство за дълг и чест, непозволяващо превес на личните интереси над колективните, и това го прави достоен водач на троянските воини.
В шеста песен на поемата образът на Хектор е обогатен и предаден психологически вярно и с дълбок драматизъм чрез отношението му към любимата жена и син.Драмата на Хектор е в мъчителното раздвоение между любов и дълг, защото той е нежен и любящ съпруг и баща, но дългът пред троянците е над всичко.
Сцената на прощаването между Хектор и Андромаха е разтърсваща с изявата на човешка драма и пластична в уловените жестове на взаимна обич.Андромаха предчувства близката гибел, съзнава предрешената съдба на своя любим Хектор и има своето право да го възпре, въпреки че той изпълнява патриотичния си дълг.

“Илиада” – епопея за силата и слабостта на човека

Описана като "превъзходна енциклопедия за живота на древните гърци", "Илиaда"представлява една творба, наситена с емоции, битки, величие и смелост, човешка сила и слабост. Омировото призведение не е просто история на Троянската война, то разкрива чувствата, мислите, действията, начина на живот на елините. Именно в това се състои художественото и богатство. Героите в "Илияда"са описани като борбени,силни,красиви и решителни личности.Те държат на честта и доблестта си, щастието им се изразява в caмoyсъвършенстването им, в това да осигурят подобаващ начин на живот за семейството и близките си. Те намират щастието в свободата, славата, гордостта и непреклонния човешки дух. Нещастието им се изразява в моментите, в които те осъзнават, че не са толкова силни, колкото биха искали, в моментите, в които не могат да прогонят мъката си или когато усетят горчивия вкус на провал. Даже и най-силният духом човек изпитва моменти на трудности. Моменти, в които дори силата на духа и борбения характер не могат да му помогнат да излезе от това състояние. Така е и с героите в "Илияда". Те живеят в един свят на битки и героизъм, свят, в който непрекъснато се доказват и в който трябва да бъдат силни всеки миг от живота си. А това е невъзможно. Рано или късно проблемите натежават и дори смелостта не може да им помогне. Нещастието е мотив, който присъства в творбата, редом до щастието. Ясно е изобразен в шеста песен - сбогуването на Хектор с Андромаха. Хехтор бива изправен пред словен избор, трябва да избира между разума и сърцето. Той знае, че може да умре, знае, че може никога повече да на види жената и детето си, но въпреки това избира да рискува, защото желае да се бори с враговете си, а не да бяга от тях. В този момент нещастието се поражда от чисто човешката слабост на героя - трудно е да се сбогуваш с най-скъпите ти хора, дори за силен човек като Хектор. Скръбта изпълва не само неговото сърце, Андромаха знае каква е очакваната разкръзка, знае, че е много вероятно да не види повече съпруга си, но не може да го застави да остане с нея, защото го познава. Разбира го и не желае да го промени, знае, че борбеният му дух няма да го остави да се предаде пред опасността. Раздялата между двамата влюбени е момент на върховно нещастие, но само по себе си е подтикнато от желанието на Хектор да осигури щастие на семейството си, слава и уважение. Така би умрял щастлив, а това усмисля нещастната раздяла. Живеейки живот, изпълнен с войни и смърт, няма как да не усетиш горчивия вкус на нещастието. Загубата на приятели, роднини, любими те изгаря от вътре.Така е и с друг герой от епическото произведение -Ахил. Приятелят му Патрокал бива убит. Наранен и разгневен, той изпитва чувство на дълг да отмъсти за убийството му. Обект на омразата е убецът - Хектор. Единствено отмъщението може да намали нещастието. Наред с мъката, древните елини са изпитали и щастие. Щастие от победата, щастие, породено от гордостта от силните войни. Образите на героите в "Илиaда"са силни, снажни, непоколебими. Щастието си често пъти свързват със себеосъвършестването си, те желаят да бъдат достойни хора, не скланят глава пред нищо и никoй, смелостта е водеща за тях. Славата от постиженията им поне малко успява да облекчи мнoгoто нанесени душевни и физически рани. Взирайки се в очите на малкото си дете, Хектор съзира искрица надежда. Той знае, че славата, която спечели, ще се прехвърли на наследника му. А така ще постигне безсмъртие, името му ще остане във вечността, а в този слючаи нещастието си струва. Радостта и тъгата винаги са вървяли ръка за ръка, винаги са танцували своя болезнен, но красив танц. Както ние, така и елините са се сблъсквали с тях. Нещастието им си е струвало, защото днес ние - младото поколение с интерес четем историята за подвизите им, исотията за живота и характерите им, историята за Троянската война - "Илиaда".

Поемата „ИЛИАДА” – енциклопедия за живота на древните гърци

„Илиада” е първата епическа поема, начало на прехода от устно към писмено творчество. В нея Омир събира голяма част от старогръцките митове, отразяващи древната представа на елините за света и порядъка в него. Широтата и многопланността на епическото изображение позволяват изграждането на комплексна представа за живота и мисленето на древните гърци.
Омир създава образите на велики герои, водачи и пример за съвременниците си. Персонажи като храбрия Ахил, всеотдайния Хектор, безстрашния Агамемнон събират в себе си високо ценени черти от човешкия характер. Едновременното изграждане на битието на елина в мир и война в шеста и осемнадесета песен е израз на ценностната му система. Появата на междуличностни конфликти като този между Ахил и Агамемнон, както и създаването на сложния вътрешен свят на героите, е признак за духовното израстване на елините и промяната в идеала им за личност. По този начин „Илиада” се превръща в своеобразна енциклопедия за битието и мисленето на древните гърци.
Като първа литературна творба, „Илиада” се отличава с типични композиционни особености- първа песен е завръзка, кулминацията е двубоят между Ахил и Хектор, а развръзката е откупуването на тялото на троянския герой. Поемата обаче далеч не е съвършена-действието многократно се забавя или се препраща към минали събития. Въпреки че придават тромавост на изказа, ретардацията и ретроспекцията въвеждат представата на древните гърци за света по времето на Омир и преди това.
Още първия стих на поемата представя темата за справедливия гняв на Ахил:
Музо,възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев
Който донесе безбройни беди на войските ахейски...
Героят се противопоставя на „властния цар” Агамемнон, поискал за награда Ахиловата робиня. Чувството а справедливост и храбростта на Ахил се открояват сред другите вождове. Той е не само физически силен като Херакъл или Персей, а изпъква със забележителни духовни качества. Това е и поводът да бъде издигнат на пиедестал като модел на поведение. Но въпреки силния си гняв, Ахил се вслушва в словата на Атина Палада, която го съветва да накаже Агамемнон само с думи. В постъпката му проличава способност да се владее и преклонение пред боговете-още черти от идеала на елина за герой. Сляпото доверие в поръката на Зевс показва все още важното място, което заемат божествата в света на древните гърци. Първа песен представя част от разбирането на елините за силна личност и голямото значение на митологията в тяхното битие.
Шеста песен описва срещата на троянския воин Хектор със съпругата му Андромаха. Неслучайно тази среща се състои на Скейските порти, които представляват граница между света на войната и на мира. Андромаха умолява мъжа си да не прекрачва тази граница, тъй като й е едничката и опора в живота. Това проличава от думите: ”Хекторе,ти си ми баща,ти си ми майка…”. Във вътрешния свят на героя се заражда конфликт между необходимостта да защитава семейството си и нуждата да бъде до него. Водачът на троянците няма избор-макар да не желае да се бие, той е длъжен да застане начело на войските и да брани родината си и щастието на всички в нея. Този избор е израз на разбирането на елина, че войната и мирът са неразривно свързани-мирът се постига само чрез война и може да бъде опазен единствено с нейните средства. Образът на Хектор като смел и отговорен водач допълва идеала за личност на древните гърци.
Осемнадесета песен е изградена чрез ретардация. Изработването на доспехите на Ахил и изрисуването на щита му заемат централно място в описанието. Хефест изковава върху щита пълна картина на света на древните гърци,включващ макро- и микрокосмоса им. В центъра на изображението се намира макрокосмосът, който съдържа:
…земята,небето,морето,
Неуморимото слънце наред с пълноликия месец,
Всички съзвездия,дето обкичват небето високо…
Тази картина представя Вселената в нейната цялостност. Омир изтъква добрите познания на елините по астрономия, изреждайки звезди и съзвездия, но и примитивната им представа за Земята като плоскост, заобиколена от вода. Около това изображение се намира микрокосмосът на античния човек,който включва частния му живот-сватба и съд, мир и война, труд и веселие. Хефест изобразява паралелно два града-в единия цари веселие, вдигат се сватби, а проблемите се решават по мирен път. Другият град е под обсада и е миниатюра на обсадата на Троя. Чрез едновременното им изграждане и контраста помежду им Омир отново изтъква ненарушимата връзка на мира и войната с битието на елина. Описаните оран, жътва, гроздобер, животновъдство създават представа за мирен труд, който доставя радост и удовлетворение. Със завършека на изграждането на картината върху щита на Ахил с хоро и весела музика се утвърждава идеята, че животът тържествува над смъртта и нещастието. Светът на елина, представен в осемнадесета песен, е свят на пиршества и веселие, подкрепени от военните придобивки.
Двадесет и втора песен заема значително място в поемата, сблъсквайки две контрастни страни от представа на елина за героизъм и мъжество. Това са Ахил и Хектор, най-отличилите се воини на двата лагера. В характеристиките им се откриват много общи черти като божествения произход, изтъкнат чрез многобройната употреба на епитети като „богоравен”, „богоподобен”, „светъл” и т.н. Хектор притежава физическа красота и сила, но и лидерски качества:
Сила и смелост пробуди у всеки троянец…
Хектор, подобен на мъжеубиеца Арес,
Свойте сърцати троянци подтикваше срещу ахейци.
Силата на Ахил пък личи повече с неговото отсъствие - когато той напуска боевете, разгневен на Агамемнон, гърците започват да губят надмощие. Общите черти на Ахил и Хектор изразяват значимостта на физическата сила, лидерството и стремежа към слава на древните гърци.
Контрастът между образите на двамата воини показва различните лица на героизма. Ахил участва в боя, за да спечели вечна слава. Той знае,че е обречен на гибел, но предпочита кратък и славен жизнен път пред дълго и безсмислено битие. Хектор защитава родния си град, честта и щастието на семейството си. Той воюва по принуда, но не забравя своя дълг. В решителния двубой срещу Ахил влиза от чувство за вина, че е повел войските срещу по-силен противник. Хуманността е предопределяща в характера на Хектор, затова и когато не е на бойното поле, непрекъснато е сред семейството си. Главни черти за Ахил пък са неговото чувство за собствена чест и отмъстителност. В първа песен гневът му става причина да напусне ахейския стан. Воинът се връща в боя чак когато приятелят му Патрокъл е убит. Тогава гневът на Ахил се пренасочва към „убиеца зъл”, Хектор, придобива епичен размах и довежда до жестоко убийство и поругаване с тялото на врага. В кулминационния момент на двубоя двамата герои проявяват типичните си качества: човечният Хектор приканва Ахил да се закълнат победителя да не осквернява тялото на победения. Ахеецът е обхванат от унищожителен гняв и не може и да помисли за подобно предложение. Това личи и в думите му:
Хектор омразен! За договор нищо недей ми продумва!
Най-важните черти от характерите на двамата герои, изразяващи идеала на елина за личност, остават устойчиви на времето, независимо от сменящите се ценностни системи.
„Илиада” е емблематична творба, заемаща значително място в живота и мисленето на древните гърци. Векове наред поемата е била своеобразна Библия за античния човек, даваща му модели на поведение и образци за изграждане на характера. В „Илиада” неразчленимо са свързани авторско слово и митология, които представят мисленето на елина в две различни епохи. Вниквайки в нейното съдържание, съвременният човек открива, че творбата е енциклопедия не само за светоусещането на античния човек, но и за промяната и духовното издигане на идеалите му във времето.

Ахил и Хектор – двете лица на героизма

В поемата „Илиада” се разказва за живота на древните гърци и най-вече за войните, които те са водели. Войната е присъствала в живота на древните гърци. Мястото на мъжа е било на бойното поле с меч в ръка, а мястото на жената – у дома.
Двете лица на героизма в „Илиада” са Ахил и Хектор. Тези два Омирови героя са главни в тази поема. Те много си приличат, но в същото време са много различни. Ахил е водач на елините, а Хектор – на троянците.
В първата песен на „Илиада” се разказва за това как след поредната битка на елините с троянците и победата им над тях славните водачи се събират и разделят спечеленото през целия ден на полето по-между си. Наградите, които получават водачите, са скъпоценности и най-важното нещо – жените. След подялбата Ахил се прибира в шатрата си недоволен от това, което е получил в сравнение с Агамемнон и поради това се затваря и отказва да се бие повече. Тук са разкрити лошити качества от Ахил – полубога. Той изпитва завист от това, че не на него са дали Бризеида. За елините Ахил е съвършен, но всъщност не е точно така. Той е коравосърдечен, завистлив и още куп други лоши качества, които не са разкрити пряко в творбата.
Ахил е полубог и е избрал кратък, но славен живот. Троянците много се боят от него и дори бягат като го видят. Ахил е красив на външен вид и никога не трябва да изпитва страх, защото колективът вярва в него. Неговите доспехи са изковани от бога Хефес.
След като Ахил отказва да се бие, троянците си вдъхват кураж, че могат да надвият елините, когато Ахил го няма и наистина става така. Патрокъл, обаче, най-добрият приятел на Ахил, взима блестящите доспехи, облича ги и отива на бойното поле, представяйки се за Ахил. За нещастие Патрокъл бива убит и Ахил много страдал и плакал. Това, че Ахил плаче показва неговата слабост, но елините не виждат това. Патрокъл е убит от водача на троянците – Хектор. След като погребват приятела на Ахил, както подобава, полубогът облича новите доспехи, изковани от Хефес, и отива на бойното поле с целта да убива, колкото се може повече. Тук проличава злобата, яростта, омразата, която Ахил изпитва към Хектор.
В шеста песен на „Илиада” се разказва за сбогуването на Хектор със семейството му. Той много обича сина си Астианакс и жена си Андромаха, но въпреки това той трябва да отиде и да защитава стените на Троя. Хектор е един трагически герой в „Илиада” – също както и Ахил. Неговата съдба е предоопределена – да умре на бойното поле. Той трябва да направи много по-труден избор от Ахил – дали да остане при семейството си, или да отиде и да се бие срещу Ахил. Но заради колектива избира да умре от меча на Ахил. Хектор е любимото чедо на Омир. Той има повече човешки качества от Ахил. Преди да излезе на бойното поле срещу Ахил, се страхува, защото знае, че не може да победи един полубог, но този страх трае само няколко секунди. Той има за какво да живее – семейството. Границата между семейството и битката са Скейските порти. Там се сбогува с Андромаха и Астианакс и отива на сигурна смърт.
В двадесет и втора песен се описва битката между двете лица на героизма. След като се среща очи в очи с Ахил, Хектор започва да бяга около стените на Троя, гонен от страшния, бизмилостния и непоколебим Ахил. Тук се показва човешкото качество на Хектор – страхът. Не след дълго Хектор се изморява да бяга и Ахил го настига. В битката оцелял само Ахил. След това той завързва тялото на Хектор за колесницата си с започва да обикаля около стените, влачейки тялото на Хектор. Приам, Андромаха и всички близки плачели жалостно за Хектор. Тук се показва колко коравосърдечен, зъл и подъл е Ахил. След това Ахил се връща при шатрата си.
В двадесет и четвърта песен Приам (бащата на Хектор; царят на Троя) отива при Ахил, за да откупи тялото на Хектор и да го погребат, както му се полага. Приам минава през всички елини, без дори да го усетят, защото боговете го закрилят, те са на негова страна. Ахил го допуска при себе си и го изслушва. Приам говори постоянно за Ахиловия баща – какво би направил той, ако с неговия син се било случило същото и още куп добри и размекващи дори и леденото сърце на Ахил неща. Тук той показва човечност и разбирателство от страна на Приам. Ахил заповядва да измият тялото на Хектор, да го намажат с благовонни масла и да го предадат на родителите и семейството му, за да го погребат, както подобава за един герой.
В крайна сметка се оказва, че тези , две главни героя не се различават толкова. Те се бият и сражават за колектива, но Хектор се бие и за семейството си. Те са двете лица на героизма в очите на древните гърци и в очите на Омир. Те са достойни да бъдат наречени герои, макар и че най-накрая и двамата са мъртви. До последно те се държат като истински войни.

didomido

03-16-2008, 10:24

Човек мерси мн спаси ме :grin: :grin: :grin: :grin:

zvezdichkaaa

03-16-2008, 13:10

Може ли и на мен http://download.pomagalo.com/2848/smisyla+na+jivota/?search=32114

ThunderGoddess

03-16-2008, 13:14

ХАхахахаха. Вече взе да ми става смешно :-D

sherry

03-16-2008, 18:32

Може ли и на мен http://download.http://www.teenproblem.net/school/2848/smisyla+na+jivota/?search=32114

Тебе ти дадох в друга тема есета за смисъла:
http://www.teenproblem.net/school/s/449.html

http://www.zapiski.info/view.php?id=202
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=722
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=210
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=56617

zvezdichkaaa

03-16-2008, 19:15

blablaaaa

03-26-2008, 14:11

може ли и на мен някой да ми изтегли на Цицерон "Където ми е добре,там ми е родината" от помагало

olive_oil

03-26-2008, 14:12

няма нищо по темата :/