chipi_kaoo
03-17-2008, 09:54
Госпожата ни каза да направим разширен план на творчеството на Яворов. Аз материал си намерих, но немога да го разделя на точки и подточки. Ако някой може да ми помогне ще съм му много благодарен. Трябва ми за утре.
Ето и какво трябва да разделя на подточки:
ТРАГИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ
Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване. Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.В "На нивата" се представят устойчивите битово повтаряеми форми на селското битие. Патриархалният модел участва в творбата със свои отделни звена, които са преозначени, превърнати са в своята емоционална и битийна патриархална противоположност. Така патриархалният модел се взривява отвътре и енергията на бита се съсредоточва в реалистични типични картини, сами по себе си обвинение срещу обществото. Още в самото си начало "На нивата" утвърждава безкрайна протяжност и еднообразие на битието, внушаващи липсата на какъвто и да е излаз извън отреденото от съдбата :
"недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори..."
Творбата свършва така, както и започва. Последните й акорди съсредоточват селската съдба в отредената битова безизходица, която в случая се изравнява с трагични, непреодолими битийни стойности :
" Така си мреш, така сме ний, така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!"
Изравняването на бита и битието при патриархлния модел предполага безусловна хармония. В "На нивата" изравняването на бита и битието е вътрешният концептуален взрив на патриархалния модел - взрив, който пренасочва хармонията към дисхармония, разбирана като социално напрежение и социално отчаяние. Напрежението на ежедневния бит се изтръгва особено отчетливо от рефрена :
"Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!"
който още веднъж внушава трагичността и обречеността на селския живот.Градивните и опоетизирани трудови дейности в патриархалния модел в "На нивата" са преобърнати в своята знакова противоположност, внушаваща безизходно, оскотяващо битие. След непосилния труд окапалият живот на селянина се доизгражда от други социално значещи елементи в селската съдба - "бирник царски" и "механата". Тъкмо те овладяват енергията на бита и я насочват към символно социално-психологическо обобщение на конкретната епоха.Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова, втора за творбата и противоположна пейзажна картина, която придобива ярко изразена битийна стойност :
"...А облак лази, .......... труд кървав, боже, пожалей!"
Цитираната пейзажна картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата :"Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени - безредно, зрели и зелени, и цвят надежди е пожнала..."Умирайки обаче, патриархалният бит се преражда, защото неговата смърт се екзистенциализира от нови по-дълбоки същностни значения. Селското битие обогатява своето лице и откъм трагиката на живота, което ще рече, че патриархалната идилия се разбива чрез делничното, грубото, непоетичното, изведено до житейските закони на човешкия живот. Страданието на човека е тема и на две Яворови елегии "Арменци" и "Заточеници". Съдържанието им визира трагични страници от историята на два поробени народа, но въпросът за националната идентификация е поставен по различен начин. В "Арменци" идеята за конкретно събитие и народността на героите се свърза единствено със заглавието. Универсалният адресат на творбата се определя от всеобщите ценности заложени в идейно художественото съдържание. Свобода, родина и борба са философските исторически идеали, вписващи се в битието на всеки народ. Художественото обобщение внушава, че универсалният духовен опит и свободолюбивите стремежи на човечеството се оформят и натрупват в изпитанията и жертвите на всеки отделен народ.В "Заточеници" доминира националната идея и народностната самобитност на художествения свят. На преден план излиза автономният живот на българската етническа общност, нейния духовен облик и уникална историческа съдба. В "Аременци" лирическият субект е извън общността на несретниците, субектната дистанция спрямо героите означени с "те", "дечица", "жертви", както и спрямо тяхната далечна родина, асоциира с такива произведения като "В механата", " "На прощаване", "До моето първо либе", "Елегия". В родовия спомен, в националните културни митове Яворов преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на родината си. В "Заточеници" настъпва промяна в граматичната форма на исказа "Ние" е белег на съобщност и единение на лирическия субект с героите. Лирическата идея целенасочено акцентира националната идентичност на героите. Яворов извежда национално неповторимото и конкретно българското над множественото и аморфното в човешката общност. В "Арменци" образът на родината е събирателен и обобщено метафоричен, лишен от осезаемост и близост. Нейната далечност импулсира градусите на болката и копнежа. Робската участ на родината и народната кървава драма рефлектират в чувсвата на изгнаниците, в техния житейски и духовен трагизъм. Лирическото време в "Арменци" обхваща безвремието след раздялата. Актът на раздялата е в изгнаничеството. Пространството се развива в две посоки. Чрез динамичната раздвиженост на бурята, разнасяща "бунтовната песен широко в света", романтичните измерения на пространството достигат до "безкрай" и придават глобалност на художествената идея. Конкретното пространство обаче се свързва с реалностите на изгнаническото битие. То се променя, все повече се стеснява и негативира. Чужбината изтласква нещастниците извън света, обозначава се с "чуждия край", "порутен бордей" и "механата", а това са знаковите пространства на социалната отхвърленост и душевната самота. В "Заточеници" болката от разрива между родината и синовете пулсира подмолно. От една страна лирическото пространство се опредметява чрез отдалечаващите се очертания на бреговете, чрез извисените силуети на Атон, за сметка на това се разрастват духовните обеми на пространството, изразяващо съкровената същност на родината като "скъпи нам предели". Родината традиционно е символизирана чрез крилото, което носи представата за ласка, утеха и закрила, а това са чертите на майката. В "Заточеници" Яворов разкрива екзистенциалната драма на българския човек, обречен на вечно страдание и осъден да не си възвърне радостта и светлината на изгубения рай. Родината и нейната връзка с човека е тема и на Яворовия цикъл "Хайдушки песни"., където революционното битие удостоверява тъкмо желанието на лирическя субект да опази родината си. Но за разлика от традицията , смъртта в името на родината е вече не подвиг, а делничен факт от битието, при който човек се слива с природата, а споменът за живота остава само чрез получената наслада.По друг начин интерпретира Яворов образа на родината в стихотворението "Родина". Тук той търси отговор на въпросите - "Кой съм аз?", "Къде съм аз", а родината е вече не с етническите граници на отечеството, а с онази духовна територия, която човек сам избира и сам превръща в негова собствена индивидуална родина. Изборът на родина се оказва собствен, а родината има много лица, колкото и индивиди, толкова и образи на родината, която е вече не обективна даденост, а метафизична духовност.В символистичната лирика на Яворов става окончателно десакрализиране и дематериализиране на традиционните културни ценности. Поемата "Нощ" е лирически документ за настроението на една преходна епоха , в която по странен начин съжителстват съхранените възрожденски идеали с модерното самотническо самовглъбяване в собствената все по усложняваща се психика, характеризираща се с резки емоционални сривове. Кощмарните видения, които гнетят субекта с предчувствието за смърт съжителстват с най-светли хуманистични пориви, метафизичният страх е редом с чистата всеотдайност и обич. В "Нощ" лирическият аз вътрешно се разделя в две посоки - едната е символизирана чрез традиционни за културното ни самоосъзнаване ценности като родина, майка, любима, втората е самоанализирането, което всъщност е анализиране на света.В хода на лирическото изложение традиционните ценности, които са част от обективната действителност, са потиснати, за да се наложи философският опит да се осмисли човешкото битие. Този опит в "Нощ" завършва с пълно утвърждаване на хаоса и невъзможността да се излезе от него. Оттук нататък в символистичната поезия на Яворов лирическият аз е ориентиран единствено към собствената си душа, която се опитва да разбере и осмисли истината за света, т.е лирическият аз се разраства до толкова, че става тъждествен на една универсална човешка душа. Раздвоението му - обективно и субективно в "Нощ" , в "Песен на песента ми" се премества изцияло в субективизацията на света. Тук светът е разделен на резки противоположности, нито една от които не взима връх. Песента тъждествена на познанието е другото аз на лирическия субект. Песента обхожда света със самотността на творящия божествен дух и отново се завръща при същата самотност. Този път през света е филтърът, който трябва да отдели светлите от тъмните слова, трябва да донесе изчистеността на духовното. Отценностяването на "там" и "тук" се осъществява чрез обърнатите знаци. "Там" е вечната пустота, "там" са умрели и дявола и бога, "тук" е мястото на страданието, на самотата, но това пространство "тук" е наситено с живот и само тук сливането на аза с песента е осъществимо. Чрез сливането светът ще се пречисти и ще заживее нов, друг живот, но всичко това е в обсега на бъдещето. Лирическият аз застава на позицията на жрец, който носи откровенията, които иска, но не може да отсъди. Той е подвластен на своята песен и неотлъчно се движи след нея. Самотата на човека е част от жреческия му жребий - да концентрира света в храма, респетивно в себе си . Дяволът и Богът са умрели там и всяко обозначение на живота е концентрирано тук - в сърцето, в гърдите. Светът е извън храма, човек е пустинен, белязан с отрицателността, т.е с липсата на всичко онова, което придава смисъл на живота. Няма зло, няма добро, няма дух и няма вещ. Лирическият субект насочва словото си към постигане на бъдното, той е жрец, владеещ езика на тайното, отвъдното. Лирическият субект непрекъснато се стреми да увековечи песента, която му се изплъзва. Началото на произведението непрестанно размива движението в света, докато финалът отвежда всички смисли до идеята за храма осветляван и огряван от вечния огън на търсачеството. Само огънят с неговата жестока причистваща сила преодолява мрака, студа,"ледената стена". Разказът за пътя на песента очертава един затворен кръг. Песента се е отделила от твореца и в края се завръща при него. Това затваряне на кръга е универсален символ на осъзнатата обреченост, на вечност. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, зощото идеалността е вечност.Въпреки видимата, дори натрапчива раздвоеност на човешкото битие у Яворов, всъщност то е дълбоко единно, с тая своя особеност, че скепсисът е мяра за всичко, че няма граница между истината и лъжата. Светът с всичките си неразрешими тайни - живот и смърт, любов, страдание и щастие, се побира изцяло в лирическия аз, който се мъчи да помири противоречията в света. Стихотворения като "Без път" и "Аз страдам" са характерни за символистичната лирика на Яворов с това, че широкато обемност на аза побира в себе си страданието на света. Така страданието се превръща в гносеологически процес, като единствен възможен път към тайните на битието и инобитието. Отвръщението - недоволство от света придобива метафизически смисъл, издига "ледена стена" между субекта и света. Непознаемостта и враждебността на света, разбиран като кошмарен хаос на непознати космически стихии и тъмни човешки импулси, стават основата на едно ново за българската поезия световъзприятие. Тази метафизическа нагласа тласка субекта към размисъл над въпроси "които никой век не разреши" ("Маска"). Това е поезията на мисълта, но не на познаващата нещо мисъл, а на себепознаващата се мисъл. Тя съхранява борческия активизъм на Ботев, но го насочва не навън, а навътре в себе си. От тук и неговата изключителна драматична интензивност, движеща се в голямата амплитуда на преживяванията, които варират от кошмара в емпиричното до екстаза в метафизичното. "Ледената стена" между субекта и живота го кара да разбира света като сън, като кошмарна маска и гримаса, дори като небитие, а истинското битие за него става смъртта. Позната от най-ранни дни, тя живее в него като някакво прачувство и праобразец, като архитип на битието, едновременно като привличащ и оттласкващ кошмар, като гибел и спасение. От тъмен инстинктивен страх тя се превръща в убежище на неговия светъл, трансцендентен порив. И не е случайно, че в този "мрачно сладострастен вихър" на привличане и отблъскване от смъртта е въвлечена и любовта, която в концепцията на Яворов е също чудовищно сродство между злото и доброто, трагична страстност на дух и плът. В усещането за любов Яворов също се движи в основния диапазон на своето чувствено възприятие - от "зной" до "скреж" , тя е ту гибелен прозник на порока, на "страсти и неволи", ту "прохладен лъх от ангелско крило", ту гибел, ту копнеж по спасение. Яворовата поезия разгръща своята мисъл върху основните проблеми за познанието , живота, смъртта, любовта чрез един универсализиращ и синтезиращ човешки битиен сюжет. Познанието се схваща като висша мъдрост, като висше проникване отвъд стените на кръгозора. Яворовият лирически аз е истинско интуитивно въплъщение на стремежа към голямата битийна проблематика.Всъщност великото прозрение на Яворовият лирически аз е , философските битийни проблеми са нерешими, че човешката крайност в земния човешки път е безсилна да се впише в безкрайността на екзистенцията, че смъртта е същинският жвот на човека, че душевните бездни са непреодолими. Яворовият лирически човек е израз на великата човешка драма, на самия трагизъм на човешкото съществуване. В маските на този лирически субект се припознава обърканият, изгубил идентичността си човек. Той е самата плът и кръв на проблема за загадките на човешката екзистенция. Стигнал до края на земната граничност, лирическият аз не може да хармонизира, да съедини тукашния и отвъдния свят, защото в отсамното той осъзнава човешкото безсилие пред злото, преживява кръвосмесителния брак на честта и позора, на всички истини-лъжи. Даже най-ближният остава поданик на тоталната другост, той е маска , свинкс. В карнавала с маски страданието става безалтернативно спасение на душата и затова темата за отчуждението и самоотчуждението се превръща в синоним на страданието. Яворовият лирически аз носи нещо от предкултурното мислене, живее с архитипите, с изначалните стойности. Трагиката идва от това, че тези архитипи са абсолютно неадекватни в свят , в който честта и позорът, доброто и злото са преобърнали първоначалната си знаковост. Обезсилилата се вяра е най-яркото проявление на този трагизъм.
x10
Ето и какво трябва да разделя на подточки:
ТРАГИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ
Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване. Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.В "На нивата" се представят устойчивите битово повтаряеми форми на селското битие. Патриархалният модел участва в творбата със свои отделни звена, които са преозначени, превърнати са в своята емоционална и битийна патриархална противоположност. Така патриархалният модел се взривява отвътре и енергията на бита се съсредоточва в реалистични типични картини, сами по себе си обвинение срещу обществото. Още в самото си начало "На нивата" утвърждава безкрайна протяжност и еднообразие на битието, внушаващи липсата на какъвто и да е излаз извън отреденото от съдбата :
"недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори..."
Творбата свършва така, както и започва. Последните й акорди съсредоточват селската съдба в отредената битова безизходица, която в случая се изравнява с трагични, непреодолими битийни стойности :
" Така си мреш, така сме ний, така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!"
Изравняването на бита и битието при патриархлния модел предполага безусловна хармония. В "На нивата" изравняването на бита и битието е вътрешният концептуален взрив на патриархалния модел - взрив, който пренасочва хармонията към дисхармония, разбирана като социално напрежение и социално отчаяние. Напрежението на ежедневния бит се изтръгва особено отчетливо от рефрена :
"Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!"
който още веднъж внушава трагичността и обречеността на селския живот.Градивните и опоетизирани трудови дейности в патриархалния модел в "На нивата" са преобърнати в своята знакова противоположност, внушаваща безизходно, оскотяващо битие. След непосилния труд окапалият живот на селянина се доизгражда от други социално значещи елементи в селската съдба - "бирник царски" и "механата". Тъкмо те овладяват енергията на бита и я насочват към символно социално-психологическо обобщение на конкретната епоха.Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова, втора за творбата и противоположна пейзажна картина, която придобива ярко изразена битийна стойност :
"...А облак лази, .......... труд кървав, боже, пожалей!"
Цитираната пейзажна картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата :"Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени - безредно, зрели и зелени, и цвят надежди е пожнала..."Умирайки обаче, патриархалният бит се преражда, защото неговата смърт се екзистенциализира от нови по-дълбоки същностни значения. Селското битие обогатява своето лице и откъм трагиката на живота, което ще рече, че патриархалната идилия се разбива чрез делничното, грубото, непоетичното, изведено до житейските закони на човешкия живот. Страданието на човека е тема и на две Яворови елегии "Арменци" и "Заточеници". Съдържанието им визира трагични страници от историята на два поробени народа, но въпросът за националната идентификация е поставен по различен начин. В "Арменци" идеята за конкретно събитие и народността на героите се свърза единствено със заглавието. Универсалният адресат на творбата се определя от всеобщите ценности заложени в идейно художественото съдържание. Свобода, родина и борба са философските исторически идеали, вписващи се в битието на всеки народ. Художественото обобщение внушава, че универсалният духовен опит и свободолюбивите стремежи на човечеството се оформят и натрупват в изпитанията и жертвите на всеки отделен народ.В "Заточеници" доминира националната идея и народностната самобитност на художествения свят. На преден план излиза автономният живот на българската етническа общност, нейния духовен облик и уникална историческа съдба. В "Аременци" лирическият субект е извън общността на несретниците, субектната дистанция спрямо героите означени с "те", "дечица", "жертви", както и спрямо тяхната далечна родина, асоциира с такива произведения като "В механата", " "На прощаване", "До моето първо либе", "Елегия". В родовия спомен, в националните културни митове Яворов преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на родината си. В "Заточеници" настъпва промяна в граматичната форма на исказа "Ние" е белег на съобщност и единение на лирическия субект с героите. Лирическата идея целенасочено акцентира националната идентичност на героите. Яворов извежда национално неповторимото и конкретно българското над множественото и аморфното в човешката общност. В "Арменци" образът на родината е събирателен и обобщено метафоричен, лишен от осезаемост и близост. Нейната далечност импулсира градусите на болката и копнежа. Робската участ на родината и народната кървава драма рефлектират в чувсвата на изгнаниците, в техния житейски и духовен трагизъм. Лирическото време в "Арменци" обхваща безвремието след раздялата. Актът на раздялата е в изгнаничеството. Пространството се развива в две посоки. Чрез динамичната раздвиженост на бурята, разнасяща "бунтовната песен широко в света", романтичните измерения на пространството достигат до "безкрай" и придават глобалност на художествената идея. Конкретното пространство обаче се свързва с реалностите на изгнаническото битие. То се променя, все повече се стеснява и негативира. Чужбината изтласква нещастниците извън света, обозначава се с "чуждия край", "порутен бордей" и "механата", а това са знаковите пространства на социалната отхвърленост и душевната самота. В "Заточеници" болката от разрива между родината и синовете пулсира подмолно. От една страна лирическото пространство се опредметява чрез отдалечаващите се очертания на бреговете, чрез извисените силуети на Атон, за сметка на това се разрастват духовните обеми на пространството, изразяващо съкровената същност на родината като "скъпи нам предели". Родината традиционно е символизирана чрез крилото, което носи представата за ласка, утеха и закрила, а това са чертите на майката. В "Заточеници" Яворов разкрива екзистенциалната драма на българския човек, обречен на вечно страдание и осъден да не си възвърне радостта и светлината на изгубения рай. Родината и нейната връзка с човека е тема и на Яворовия цикъл "Хайдушки песни"., където революционното битие удостоверява тъкмо желанието на лирическя субект да опази родината си. Но за разлика от традицията , смъртта в името на родината е вече не подвиг, а делничен факт от битието, при който човек се слива с природата, а споменът за живота остава само чрез получената наслада.По друг начин интерпретира Яворов образа на родината в стихотворението "Родина". Тук той търси отговор на въпросите - "Кой съм аз?", "Къде съм аз", а родината е вече не с етническите граници на отечеството, а с онази духовна територия, която човек сам избира и сам превръща в негова собствена индивидуална родина. Изборът на родина се оказва собствен, а родината има много лица, колкото и индивиди, толкова и образи на родината, която е вече не обективна даденост, а метафизична духовност.В символистичната лирика на Яворов става окончателно десакрализиране и дематериализиране на традиционните културни ценности. Поемата "Нощ" е лирически документ за настроението на една преходна епоха , в която по странен начин съжителстват съхранените възрожденски идеали с модерното самотническо самовглъбяване в собствената все по усложняваща се психика, характеризираща се с резки емоционални сривове. Кощмарните видения, които гнетят субекта с предчувствието за смърт съжителстват с най-светли хуманистични пориви, метафизичният страх е редом с чистата всеотдайност и обич. В "Нощ" лирическият аз вътрешно се разделя в две посоки - едната е символизирана чрез традиционни за културното ни самоосъзнаване ценности като родина, майка, любима, втората е самоанализирането, което всъщност е анализиране на света.В хода на лирическото изложение традиционните ценности, които са част от обективната действителност, са потиснати, за да се наложи философският опит да се осмисли човешкото битие. Този опит в "Нощ" завършва с пълно утвърждаване на хаоса и невъзможността да се излезе от него. Оттук нататък в символистичната поезия на Яворов лирическият аз е ориентиран единствено към собствената си душа, която се опитва да разбере и осмисли истината за света, т.е лирическият аз се разраства до толкова, че става тъждествен на една универсална човешка душа. Раздвоението му - обективно и субективно в "Нощ" , в "Песен на песента ми" се премества изцияло в субективизацията на света. Тук светът е разделен на резки противоположности, нито една от които не взима връх. Песента тъждествена на познанието е другото аз на лирическия субект. Песента обхожда света със самотността на творящия божествен дух и отново се завръща при същата самотност. Този път през света е филтърът, който трябва да отдели светлите от тъмните слова, трябва да донесе изчистеността на духовното. Отценностяването на "там" и "тук" се осъществява чрез обърнатите знаци. "Там" е вечната пустота, "там" са умрели и дявола и бога, "тук" е мястото на страданието, на самотата, но това пространство "тук" е наситено с живот и само тук сливането на аза с песента е осъществимо. Чрез сливането светът ще се пречисти и ще заживее нов, друг живот, но всичко това е в обсега на бъдещето. Лирическият аз застава на позицията на жрец, който носи откровенията, които иска, но не може да отсъди. Той е подвластен на своята песен и неотлъчно се движи след нея. Самотата на човека е част от жреческия му жребий - да концентрира света в храма, респетивно в себе си . Дяволът и Богът са умрели там и всяко обозначение на живота е концентрирано тук - в сърцето, в гърдите. Светът е извън храма, човек е пустинен, белязан с отрицателността, т.е с липсата на всичко онова, което придава смисъл на живота. Няма зло, няма добро, няма дух и няма вещ. Лирическият субект насочва словото си към постигане на бъдното, той е жрец, владеещ езика на тайното, отвъдното. Лирическият субект непрекъснато се стреми да увековечи песента, която му се изплъзва. Началото на произведението непрестанно размива движението в света, докато финалът отвежда всички смисли до идеята за храма осветляван и огряван от вечния огън на търсачеството. Само огънят с неговата жестока причистваща сила преодолява мрака, студа,"ледената стена". Разказът за пътя на песента очертава един затворен кръг. Песента се е отделила от твореца и в края се завръща при него. Това затваряне на кръга е универсален символ на осъзнатата обреченост, на вечност. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, зощото идеалността е вечност.Въпреки видимата, дори натрапчива раздвоеност на човешкото битие у Яворов, всъщност то е дълбоко единно, с тая своя особеност, че скепсисът е мяра за всичко, че няма граница между истината и лъжата. Светът с всичките си неразрешими тайни - живот и смърт, любов, страдание и щастие, се побира изцяло в лирическия аз, който се мъчи да помири противоречията в света. Стихотворения като "Без път" и "Аз страдам" са характерни за символистичната лирика на Яворов с това, че широкато обемност на аза побира в себе си страданието на света. Така страданието се превръща в гносеологически процес, като единствен възможен път към тайните на битието и инобитието. Отвръщението - недоволство от света придобива метафизически смисъл, издига "ледена стена" между субекта и света. Непознаемостта и враждебността на света, разбиран като кошмарен хаос на непознати космически стихии и тъмни човешки импулси, стават основата на едно ново за българската поезия световъзприятие. Тази метафизическа нагласа тласка субекта към размисъл над въпроси "които никой век не разреши" ("Маска"). Това е поезията на мисълта, но не на познаващата нещо мисъл, а на себепознаващата се мисъл. Тя съхранява борческия активизъм на Ботев, но го насочва не навън, а навътре в себе си. От тук и неговата изключителна драматична интензивност, движеща се в голямата амплитуда на преживяванията, които варират от кошмара в емпиричното до екстаза в метафизичното. "Ледената стена" между субекта и живота го кара да разбира света като сън, като кошмарна маска и гримаса, дори като небитие, а истинското битие за него става смъртта. Позната от най-ранни дни, тя живее в него като някакво прачувство и праобразец, като архитип на битието, едновременно като привличащ и оттласкващ кошмар, като гибел и спасение. От тъмен инстинктивен страх тя се превръща в убежище на неговия светъл, трансцендентен порив. И не е случайно, че в този "мрачно сладострастен вихър" на привличане и отблъскване от смъртта е въвлечена и любовта, която в концепцията на Яворов е също чудовищно сродство между злото и доброто, трагична страстност на дух и плът. В усещането за любов Яворов също се движи в основния диапазон на своето чувствено възприятие - от "зной" до "скреж" , тя е ту гибелен прозник на порока, на "страсти и неволи", ту "прохладен лъх от ангелско крило", ту гибел, ту копнеж по спасение. Яворовата поезия разгръща своята мисъл върху основните проблеми за познанието , живота, смъртта, любовта чрез един универсализиращ и синтезиращ човешки битиен сюжет. Познанието се схваща като висша мъдрост, като висше проникване отвъд стените на кръгозора. Яворовият лирически аз е истинско интуитивно въплъщение на стремежа към голямата битийна проблематика.Всъщност великото прозрение на Яворовият лирически аз е , философските битийни проблеми са нерешими, че човешката крайност в земния човешки път е безсилна да се впише в безкрайността на екзистенцията, че смъртта е същинският жвот на човека, че душевните бездни са непреодолими. Яворовият лирически човек е израз на великата човешка драма, на самия трагизъм на човешкото съществуване. В маските на този лирически субект се припознава обърканият, изгубил идентичността си човек. Той е самата плът и кръв на проблема за загадките на човешката екзистенция. Стигнал до края на земната граничност, лирическият аз не може да хармонизира, да съедини тукашния и отвъдния свят, защото в отсамното той осъзнава човешкото безсилие пред злото, преживява кръвосмесителния брак на честта и позора, на всички истини-лъжи. Даже най-ближният остава поданик на тоталната другост, той е маска , свинкс. В карнавала с маски страданието става безалтернативно спасение на душата и затова темата за отчуждението и самоотчуждението се превръща в синоним на страданието. Яворовият лирически аз носи нещо от предкултурното мислене, живее с архитипите, с изначалните стойности. Трагиката идва от това, че тези архитипи са абсолютно неадекватни в свят , в който честта и позорът, доброто и злото са преобърнали първоначалната си знаковост. Обезсилилата се вяра е най-яркото проявление на този трагизъм.
x10