Помощ!Есе [Архив]

sexa_na_kompleksa

03-19-2008, 13:08

Виж това по третата тема:

Всеки сам избира и своя затвор,и своя надзирател

В света в който живеем, свободата се явява нашата основна ценност. Без нея животът е немислим. Но не всеки може да живее свободно. Ние сами диктуваме съдбата си и избираме дали да живеем свободно или ограничено.
Познавах едно момиче, което имаше приятел и бяха много щастливи заедно. Но той я заряза,защото хареса друга. Момичето се отчая, стана много нещастно и си мислеше, че никой не я харесва. Тя не вярваше вече на никого, загуби доверието си към своите приятели. По този начин тя се отдалечи от заобикалящия я свят и се затвори сама в себе си. Недоверието й и страхът да не бъде отново наранена станаха нейният затвор. А надзирател беше тя самата, защото не позволяваше на никого да се доближи до нея и да я опознае. Ето как това момиче съсипа живота си и вече не е щастливо.
Затворът не е хубаво нещо и колкото и да не ни се вярва, ние сами си го избираме. Престъпниците също сами избират да прекарат остатъка от живота си зад решетките. Не може един човек да убива и да краде и това да остане ненаказано. Мисля, че всеки, който извършва такива престъпления, съзнава, че ще бъде затворен и ще плати за своите постъпки рано или късно. В този случай тези хора също сами избират да бъдат затворени, а техен надзирател става обществото.
Има два вида затвор - физически и духовен. Физическии ние можем да сме затворени между четири стени, но все пак запазваме желанието си да общуваме с хората и да се поправим. В този случай ни сме свободни душевно, а това е много важно. Но ако се затворим вътре в себе си и се страхуваме от живота, ние можем да загубим повече от свободата си. Ние можем да загубим живота си, защото за да живеем, трябва да се научим да вярваме в себе си и да не се предаваме пред трудностите.
Когато чуем думата затвор в съзнанието ни изплуват лоши мисли и представи. Мислим си, че някой друг е виновен затова да бъдем затворени. Но не е вярно. Колкото и да сме повлияни от света около нас, ние сами избираме своя затвор, както и сами избираме какво да правим с живота си.

Ето нещо и за втората:

Свободата – Желана и Непосилна

Изгубих се.. и не намирам път назад.. търся, отчаяно го търся.. уви напразно. Него го няма, къде е? Защо не го откривам? Защо, защо? Искам да бъда свободна, да летя из небесата на мечтите, искам да бъда различна, искам да бъда .. просто себе си. Толкова много ли искам, не го ли заслужавам вече?

Понякога или почти винаги несъзнателно ставаме жертви на неосъществимите си желания без дори да осъзнаваме какво си причиняваме. Вървим по път, който сами си създаваме, сякаш като в мъничък наш свят защитени от заобикалящата ни реалност. Забравям за проблемите, така приятно е в моят свят.. толкова, че чак е плашещо.. Да, свободна съм, и защитена, и щастлива. Но с цената на какво? Сама - понякога изплашена, на моменти отчаяна.. въпреки това свободна – поне в собственият ми свят. С течение на времето обаче облачето започва да ми става мъничко и решавам да опитам в реалността. Страх ме е. Толкова много. Излизам навън.. Студ сякаш сковава сърцето ми. Пулсът ми се учестява, кожата ми настръхва от непознатото. Наоколо е приятно, страхът постепенно изчезва, започвам да раздавам от любовта си. Толкова много, че чак ме е страх дали ще оставя малко за себе си.. Раздавах ли, раздавах… Дойде момент, в който осъзнах, че дадох много, а не получих нищо. Мислех, че съм свободна, а всичко е било заблуда. Никога не съм била.. непрестанно съм живяла в клетка, дори и в реалността. Клетка, чиято ограда са били хорските усмивки. Те лъжеха, аз вярвах. Светът започва да ми става някак тесен. Опитах да изляза – не успях. Отчаяние обзе малката част, от сърцето ми, което все още не бях раздала. Примирих се, дали за добро, дали за лошо. Така и не разбрах. Започнах и аз да играя на тяхната игра. Друг вярваше, аз лъжеш. Не исках, но трябваше. Щом искаш да си свободен, трябва да затвориш някой друг в клетката. Той ще мине по моят път. Може би ще се открие отново, може би ще се загуби в мрака завинаги. Длъжен е да опита, не го ли стори значи никога не е живял. Аз открих пътя… Нов, чист, красив. Готов да поеме заблудените души, скитащи се из дебрите на отчаянието. Готов да им покаже посоката.. правилната. Тази, която ще им върне сърцата, мечтите, надеждите. Ще ги дари с жажда за живот. Ще им върне усмивките. Тези, същите усмивки, с който са дарявали света преди да се изгубят. Отново ще ги имат. Отново ще намерят себе си. Отново ще бъдат щастливи. Отново ще бъдат свободни. Какъв късмет.. и аз съм от тях.. и аз.. и аз.. най – накрая го спечелих. Най – накрая го намерих.. Обещавам, ще го покажа и на други. Обещавам, няма да го крия.
За Бога.. красив е.. много е красив.. и е толкова примамлив. Сякаш те вика, приканва те към себе си, но не да вървиш, а да бягаш. Бързаш, за пръв път не към някой друг, а към себе си.. Странно, нали?