Friend_witH_Benefit
03-19-2008, 16:57
Това е един разказ, който наскоро написах :) Ако някой има нерви да го изчете, ще се радвам на критика :)
Седя за пореден път безмълвна в тази стая, в която прекарах последните дни, седмици, а може би дори и месеци ... седя без да пророня дума загледана в точка ... за мен вече няма граница във времето ... дали нощта е ден или денят е нощ не ме интересува ... дали те се сливат, дали днес ще изгрее слънцето ... а утре ще проблесне луната вече няма значение за мен ... седя в средата на стаята, а около мен четири стени които са точно толкова безмълвни колкото и аз ... дали изпитвам още болка аз незная, дали очите ми са пълни все още със сълзи или са вече пресушени ... аз не зная ... дори да имах силата да ги докосна още веднъж, трудно бих усетила какви са ... сетивността ми вече я няма ... в стаята ми всичко опостушено на парчета ... във всички краища към които погледнеш няма да видиш нещо което да бъде цяло ... всичко тук вече прилича на душата ми ... едно кътче без ред, без топлина, без представа за нещата в живота, загубило своята жизненост и светлина, място в което няма вече нищо ценно и здраво ... а в ръцете ми, които вече не усещат какво държат бледнее намачкан къс хартия, някога бил нещо .. да погледнем малко по-отблизо ... това е нечия снимка ... на нея бледнеят две лица, опиянени от щастието, огряни от слънчевите лъчи ... това е твоята снимка заедно с мен ... аз поглеждам към нея с неимоверно желание да я скъсам, което изпитвах милиони пъти през времето, в което стоях затворена в моя собствен затвор ... затвора, който аз си създадох, а именно тази стая ... за пръв път от седмици насам аз реших да се надигна да поместя щорите от простора да погледам слънцето ... може пък вече да не е толкова непоносимо раняващо ... не усещам движението на краката си ... аз просто вървя натам, крепена от силата че може би този път то няма така силно да ме рани... но снимката продължава да стои в ръката ми все така бледнееща ... стоя няколко минути подпряна на перваза, събирайки сила да отместя щората, надявайки се че най-накрая ще направя стъпка напред към излизането от този затвор ... решавам че по-сигурна няма да стана и с трепереща ръка отмествам натежалите вече от прах щори ... изведнъж отвън блесва силна светлина, която изведнъж всякаш започва да гори очите ми, кожата ми и вместо да пресушава тя започна да предизвиква порой от сълзи .. падам на коленете си с тежест всякаш имам вързан камък на краката ... невиждащо докосвам с ръце лицето си всякаш нещо го разяжда ... и наистиа нещо го разяжда ... съзнанието ми напомня пак онзи ужасен спомен ... онези ужасни кошмари, които сънувах докато все още спях ... виждам светлина, чувам силен писък и след това всичко потъва в тъмнина ... болката ме налита .. болката която мислех че скоро няма да усетя ... но какво направих аз ?! Нима върнах с пълна сила отново този спомен ... откривам очите си и невярващо гледам в какво съм се превърнала .. гледам мястото, което съм си изградила за да се излекувам от спомена за живота отвън ... изведнъж се стряскам от мисълта да не съм повредила снимката със сълзите си и неимоверната сила с която блъсках с ръцете си, държащи нея по земята ... но тя е добре ... тя- единственото нещо, което ми остана от теб ... единственото, което не загина в онази нощ ... а така се молех да открия още нещо ... слънцето отвън вече влизаше в стаята и на неговият лъч светлина заиграха прашинки ... те са така красиви .. напомнят ми за теб и мен и как ние танцувахме ... събирам сили да се изправя на краката си, прихлупвам отново щората и в стаята настава мрак ... усещам как се чувствам малко по-добре ... как мрака излекува минутния страх от живота там вън, живота,който преди водех, който беше моя живот, който все още водят милиони хора там някъде .. а моят живот се състои в четири стени, мрак и болка ... изведнъж ме обзема някакво чувство, което толкова добре съм забравила че ми се струва че всъщност никога не съм познавала ... едно чувство ... как му беше името ?! ... даа, това е носталгията ... започвам все така бавно и незаинтересовано да наблюдавам стаята, търсейки нещо което преди знаех доста добре къде седи ... но явно вече паметта ми бе изтрила спомена за него .. изведнъж всякаш предвидено полуотворените ми очи виждат нещо черно с гланцирана повърхност ... вглеждам се по-внимателно и виждам че това е точно това нешо, което очите ми търсеха ... а то стои в един ъгъл захвърлено след като е било използвано за да излея онова което душата ми е могла да даде преди да се затвори напълно и вече да забрави онова, което е написано ... това е дневника ми, в който аз описах всичко което се случи онази нощ с неимоверните усилия и с вярата, че това ще ми помогне да забравя случилото се ... дали съм готова да прочета историята, която толкова дълго време се опитвам да забравя ... това от което аз станах такава. .. това което ме рани до дъното на душата ми и което едва ли някога ще ме освободи от невидимите окови на мъката и сълзите ... страшна болка прободе душата ми и за минута загубих въздуха си ... усещам как един писък иска да се откъсне от гърдите ми но поглеждам обратно към снимката, която все още е в ръцете ми и от нея ме пробождат две красиви зелени очи, живо-смеещи се и отново онемявам ... ставам, олюлявайки се се отправям към онзи ъгъл на стаята към който ме тегли сърцето или по-точно каквото е останало от него ... към онзи край в който е дневникът с истината за онази нощ ... по пътя минавам през куп плюшени играчки, куп празни рамки без снимки, счупени, разкъсани и хвърлени безмилостно ... по земята наред с тях се стелят всички онези неща, които са били скъпи за мен както сега ми е скъпа тази снимка ... с която единствено останах ... тялото ми силно се олюлява на една страна, заплашващо да не запази равновесие, но за пръв път от толкова време проявявам волята да наложа силата си върху себе си и да се задържа права .. поемам си дълбоко въздух преди да наведа ръката си към тази книга или може би тетрадка, която всякаш ще ме опари или по-скоро е готова да скочи срещу ръката ми ... затварям очите си и докосвам нещо пращно и студено .. за миг съм готова да го изпусна, но усещам как кокълчетата на ръката ми изпъкват и ръката ми добива силен захват, който изтегля обратно към тялото ми тази така страшна и болезнена книга .. изпитвам онова чувство на отвращение все едно когато я разтворя по страниците ще има разлята кръв ... решавам че е по-добре да се върна на мястото си и да седна преди да понеча да я отворя ... а дали въобще трябва да я отворя ... поглеждам наляво – виждам една черна стена, на която по средата има прозорец покрит с тежки щори и черно перде ... някога там стоях, загледана към звездите, мислейки за това колко прекрасен е живота, колко красиви са дните му ... поглеждам вдясно виждам отново една черна стена, на която някога имаше окачени картини и снимки почти покриващи я с весели лица ... поглеждам назад .. виждам вратата към терасата си и две стъпала които ме извеждат към нея .. само някакви си две стъпала ... а сега дори тях не мога да изкача ... поглеждам напред ... там където преди няколко минути или може би часове .. както казах изгубих вече представа как минава времето .. аз стоях и дръпнах щората на прозореца .. а под прозореца е отново онази мрачна черна стена .. но защо да е мрачна като се замисля ?!? Някога беше в розово, а после в жълто .. но тогава и живота ми беше розов и гледах на всичко през розови очила ... после беше жълто като слънцето, което толкова обичах .. сега защо не черна като черната ми мъка и болка ... разлика голяма няма в този момент дори катранена да е ... аз обичам мъката и самотата .. те са моите най-добри приятели ... те стоят до мен по цели дни и нощи, по цели нощи и дни ... плачат заедно с мен, обземат душата ми и я лекуват ... никога не върнаха онзи страшен спомен ... помогнаха ми да го забравя, но в замяна поискаха живота ми и моят глас, моята радост, моята топлота ... и аз им ги дадох ... та струва ли си сега да съм дала всичко това за да забравя онази страшна болка, онзи спомен а сега с лека ръка просто да го открия и да го прочета и той да върне страха в душата ми ... да върне теб в главата ми ... да върне кошмарите в съня ми ... а ако никога не го прочета ... ако никога не се изправя пред страха си .. нима цял живот аз ще седя в тази стая, облицована в мъка ... с една уплаха в очите ми, но и с един бегъл пламък на живот, който липсваше в очите ми толкова време аз протягам ръката си оставям дневника пред себе си от своята лява страна и снимката от своята дясна страна ... ставам вече с не толкова лакатушеща стъпка и отивам до един шкаф, който очудващо беше в състоянието в което по принцип трябва да бъде, отварям го и изваждам няколко свещи ... взимам ги и се връщам към средата на стаята при моите безценни снимка и спомен ... разчиствам малко кръгче наоколо, нареждам свещите по линия на кръг и сядам по средата ... откривам една стара запалка, която ти някога забрави при мен и аз прибрах близо до сърцето си в един от джобовете на блузата ми .... изваждам я и с навлажнен поглед я оглеждам ... изведнъж попадам на инициалите ти ... “М.Д.” ... погледа ми се премрежва ... пръста ми се спуска към гравюрата и напипва грапавите букви ... една сълза капва върху тях, а аз едвам чуто проронвам “М.Д.” ... това са буквите които проронвам за пръв път от толкова много време насам ... силите не ми достигат да натиска копчето, което ще извади онзи ярък пламък на свобода, който също като слънцето така ме плашеше ... но стискайки я и гледайки тези така красиви букви, аз натискам копчето и изскача аленият пламък ... пламък който на времето свързвах с толкова красиви неща ... най-вече с пламъкът на любовта ... пресягам се към всяка една от свещите като внимателно наблюдавам как се движи пламъкът ... като малко дете, което за пръв път вижда подобно нещо ... усещам как силата в мен нараства и може би ще бъда готова да махна връвчицата, която на времето завързах около дневникът и отлистя гланцираната корица ... поглеждам дневника, поглеждам отново към пламъкът ... за минута ми се иска да прогоря връвта и да оставя да изгори и самия дневник, но овладявам някак желанието си .... отпускам пръстите си и оставям огънят да загасне ... оставям запалката на същото место, от което я извадих, в онзи свиден джоб и усещам как неистиналият метал нагорещява блузата ми а под нея и кожата ми ... вече не усещам болка ... тя спря да ме гори ... опитвам да събера мислите си и да направя някакво движение към тетрадката, но осъзнавам че не е толкова лесно ... отново се сещам за всичко, което дадох за да се отърва от него а сега се връщам пак към него, но зациклилите се букви в ума ми, топлият метал, който усещах да ме топли и все още отекващите почти безгласни звукове, когато произнесох инициалите ме накараха да повярвам за секунда поне в себе си, че ще мога да се справя ... и посягам към връвта ... лекичко, но с готовност я отвързвам и издърпвам ...тя без да се противопоставя се развързва и остава в ръката ми .... заметвам я настрани и вече с не толкова уверени и треперещи ръце посягам към корицата ... с двете си ръце за по-сигурно надигам корицата и виждам отдолу да гледа към мен с едър шрифт изписващ датата на събитието, а тя беше “ 21.08.2005г.” ... все така сини и едри както някога ги бях написала ... някога може би преди месеци, може би преди седмици а може би и преди повече от месеци ... дали сега не е моментът да се откажа ... или точно сега е моментът да го отворя ... за секунда аз някак се замислих и осъзнах че от гледането в точка нищо няма да излезе ... протегнах ръката си и отместих първата страница, на която така величествено се подвизаваше тази дата, изиграла най-голямата роля в моя живот ... На следващата страница разпознавам почерка си – леко наклонен и едър ... а ето и какво пишеше на тази страница и на всички други, които с неимоверни усилия и воля успях да разлистя и прочета:
“Преди да разкажа историята, която оказа най-голямо влияние върху моя живот ще върна историята малко назад .. а тоест няколко дни преди да настъпи ужасната катастрофа.
Майкъл дойде в късния следобед на 20 август у нас и каза, че има изненада за мен ... погледнах го въпросително. Той усети, че не разбирам по какъв повод е тази изненада .. погледна ме леко лукаво и същевременно нежно и каза “По повод нашата годишнина на двадесет и първи искам да те заведа до Париж за няколко нощи” . Бях леко стъписана от мисълта, че съм забравила за тази ни годишнина, но в никакъв случай не бях изненадана че той се е погрижил толкова добре за нея . Хвърлих се на врата му и започнах да го обсибвам с целувки . Погледнахме часовника и видяхме че е едва 17:37ч., а полета ни беше за 22:00 вечерта. Погледите ни се срещнаха и бързо се хвърлихме в леглото. След около четиресет минути, лежахме прегърнати един в друг и решихме да вземем една вана след което да започнем да оправяме багажите си. Никога не съм мислела че след двегодишно съжителство с някого все още ще бъда способна да се смея с него както в първия ден когато бяхме заедно и че ще го обичам все толкова силно колкото при първата ни среща ... след действията ни във ваната банята беше опустошена, но решихме че няма време за нея и че тези няколко дни, започващи още от тук ще се наслаждаваме изцяло един на друг. Когато най-накрая бяхме що годе облечени започнахме да оправяме багажите си. Майкъл стана готов преди мен и ми помогна с моя багаж. Когато започнах да се обличам за тръгване вече беше 20:40 и той ми каза да побързам. В 20:50 таксито дойде да ни вземе. Пристигнахме на летището и минахме всички онези отегчителни процедури с багажа. Най-накрая можехме да се настаним и да чакаме полета, който всъщност щеше скоро да настъпи. Стюардесата дойде при нас и ни попита ще желаем ли вечеря и нещо алкохолно за пиене и ние приехме . Билетите ни бяха първа класа, което казваше своята дума относно обслужването. Майкъл поръча двойно сухо мартини с водка за мен, а за него уиски с лед. Стюардесата ни донесе питиетата и поглеждайки с предизвикателна усмивка моя красавец се оттегли. Това ме накара да почувствам минутна ревност, но когато потънах в прегръдката му се почувствах най-щастливата жена на света. След първите порций алкохол които изпихме доста шумно, смеейки се и боричкайки се, поръчахме втори и трети и когато всички останали заспаха ние най-накрая замлъкнахме. През страничното стъкло на самолета виждахме небето .. нощта беше ясна, небето беше синьо а въздуха топъл и приятен. Започнахме да броим звездите които виждаме, докато бяхме сключили ръцете си в прегръдка и слушахме как бият сърцата ни ... а те споделяха един общ ритъм. В този момент падна една прекрасна звезда. Пожелах си никога да не загубя този човек и неговата любов. Опиянени от питиетата сме задремали по някое време, защото когато сутринта стюардесата ни събуди бяхме вече на летището в Париж. Дори с доста силно главоболие аз извиках от радост щом видях някъде в далечината да се извисява Айфеловата кула. Разтресох Майкъл и той с мъка се надигна но щом видя радостта изписана на лицето ми се изправи и ме целуна. Излязохме от самолета и се отправихме към близкото кафене да се освежим и да си вземем горещо кафе. Докато чакахме да пристигне колата ни, ни донесоха багажа. След около десетина минути пристигна огромна бяла лимузина каквато досега никога не бях виждала. Изведнъж Майкъл стана започна да ръкомаха и се обърна нежно към мен с думите : “Лимузината пристигна, мадам” . Очите ми щяха да изхвръкнат, не от мисълта за тази разкошна кола, а при мисълта за любовта на този човек към мен, за неговата грижовност и внимателност. Буквално хвръкнах към колата и когато се приближих съвсем близо едно младо чаровно момче ми отвори вратата и аз се настаних. Майкъл седна до мен и каза на шофьора името на хотела което беше “Спениш Бей” . След около половин-часов път към хотела през който аз не можах да отлепя очи от прозорците пристигнахме пред хотела, който може би по-скоро имаше вид на палат. Този път вместо да ми отвори вратата младото момче го направи самият Майкъл, понасяйки ме на ръце към вътрешността на хотела . Нареди на момчето нещо на френски и ме понесе право към рецепцията, където най-после ме свали на земята и започна да говори с управителя. А моите очи шареха ли шареха навсякъде. Беше толкова красиво ... пода беше огледален, помещението огромно- всякаш в някой купол по средата, на който имаше огромен полилей с милиони огледални стъкалца, закачени по него. Започнах да се въртя около себе си с разперени ръце и да се смея с глас от радост при което Майкъл се обърна с грееща на лицето усмивка. Вече беше готов с формалностите и се присъедини към мен, за да вземем асансьора към апартамента ни на четвъртия етаж. Багажат ни вече беше донесен и разопакован. Отново се хвърлихме в леглото.
Около 16:55 часа се събудих, сепната от някакъв странен, много частичен сън, от който обаче усещах страха в гърдите си и учестеното си дишане. Имах неясни спомени за какво ставаше на въпрос в съня, знаех само че усетих силна болка в съня и видях изкривеното лице на Майкъл. Бързо извъртях главата си към него, а той спеше с усмивка на лицето, така спокоен и красив. Наведох се и го целунах леко, за да не го събудя. Доста бяхме поспали, имайки напредвид че сме задрямали около 12:00ч. Станах и се отправих към банята за една релаксираща вана. Когато ваната се напълни, се отпуснах в топлата вода и се замислих за прекрасния град, в който бях с човека, който обичам най-много на света. Както се бях замислила се сетих за странния си сън и след като го обмислях около десетина минути даже започнах да се смея на уплахата си. Когато погледнах часовника до масичката до ваната, видях че е вече 18:30ч. Майкъл явно беше доста уморен. Излязох от ваната, протегнах ръка, увих се в кърпата и се отправих към хола. От мини бара си налях мартини, сложих няколко бучки лед и се отправих към балкона. Поседнах, все така увита в памучната хавлия и се загледах в далечината. Всичко беше толкова красиво. Слънцето озаряваше с едни от последните си слънчеви лъчи небето, хвърляйки му оранжаво-розовеещи отблясъци. Надали би имало някой друг момент, в който да се чувствам толкова щастлива. Зачудих се какво ли е предвидил Майкъл за вечерта. Както бях потънала в мисли и възхищение, някой се надвеси и ме целуна по бузата. Нямаше съмнение кой е, разбира се. Явно бях пропуснала момента, в който Майкъл се беше събудил, защото сега той вече беше по кърпа и държеше чаша уиски. Седна на шезлонга до мен и каза “Наздраве, моя любов” . Отвърнах и отпихме от питиетата си . Настъпи мълчание за няколко минути след което той се обърна и каза, че е време да се приготвяме, защото колата ще пристигне след около четиресет минути. Попитах къде ще ходим, а той отговори че ще видя по-късно. Казах му, че нямам идея какво да си облека, а той отвърна че каквото и да облека ще бъда ослепителна както винаги, при което мина покрай мен, целуна ме по бузата и влезе навътре. Реших, че познавайки стила му ще бъде някое изискано заведение и приготвих къса сребриста рокля по тялото. В хотела, в който бяхме отседнали имаше всякакви салони за красота, затова реших да се възползвам от услугите им. Отидох при него и му казах, че имам малко работа на по-долните етажи и го попитах дали ще бъде готов за среща след тридесет минути във фойаето на хотела . Той се съгласи и аз излязох от апартамента.
След тридесет минути седях подпряна на парапета на стълбите и гледах големият часовник, окачен на централната стена. Той тъкмо удари 20:00. Обърнах се нагоре и гледах как Майкъл се оглежда напосоки, предполагам търсейки мен. Погледът му мина върху мен, подмина ме и след секунда се върна рязко отново върху мен. На лицето му се изписа изненада и възхищение. Оглеждайки ме от главата до петите той заслиза надолу с бавна, несигурна крачка. А ето моето описание: както вече споменах бях с къса, полепнала по тялото сребриста рокля, обувки на висок ток с каишки по глезена, косата ми се спускаше на вълни свободно по раменете ми. Когато се приближи съвсем близо той ме притисна силно към него, прошепвайки в ухото ми “Невероятна си!”. Усмихнах се самодоволно, подхванах под ръка кавалера си и тръгнахме към изхода. Вън беше невероятна топла августка нощ. Днес беше нашата годишнина – 21 август. Отново създрях прекрасната ни лимузина, в която се настаних с охота. Когато тръгнахме Майкъл извади сатенена превръзка и каза че иска да завърже очите ми до мястото на което отиваме. Съгласих се, защото обичам изненадите и знаех че това ще подсили любопитството ми . Докато нежно ми поставяше превръзката върху очите се чудех има ли някъде по-романтичен и грижовен мъж . Тук обаче се излъгах, защото се оказа че Майкъл може да бъде невероятно романтичен не само на богати изискани места. Когато слязох от колата и свалих превързката видях един прекрасен обширен парк, в средата на който имаше един огромен прекрасен фонтан, от който излизаха милиони струи вода, блестящи от парковите светлини. Майкъл посочи с ръка в далечината един прекрасен кът с много маси и прекрасна нежна музика . Отправихме се натам и седнахме на определената за нас маса. Беше невероятно, много по-приятно от всички изискани ресторанти на които ме е водил . Поръчахме си ордйоври и питиета. През цялото време в което седяхме в този кът говорехме за какво ли не, смях ме се, припомняхме си всички красиви моменти, наблюдавахме звездите, обсъждахме французите. Накрая той ме покани на танц. Приех с удоволствие. Свиреше типична френска песен, на която ние не знаехме стъпките, но както би казал всеки влюбен човек, любовта те учи на всичко. Водени от любовните стъпки се понесохме в невероятено ефирен танц. Погледите ни се сляха, а телата се докосваха. Сърцата туптяха, ръцете се преплитаха. Всякаш в прожектора на луната се носега две души. Около нас нямаше никой друг, ние и само ние. Устните се докоснаха, а луната галеше лицата ни. Кога песента беше свършила и кога беше започнала другата нямахме представа. В един момент усетихме че музиката превключи на пламенно танго. Майкъл отиде до масата взе една от розите поставени във ваза на масат, захапа я и се завъртяхме в ритъма на най-страстния танц. Всяка стъпка пробождаше душите ни с онази сладка болка от любов. Искрата запалила се в очите ни беше огнено-червена като розата, която Майкъл беше захапал. В края на танца той ме наведе надолу, махна розата от устата си и ми дари най-сладката целувка, която някога бях изпитвала. Отправихме се доста неориентирано обратно към масата. Майкъл погледна часовника и каза че е време за следващото място което ще посетим. Беше взел билети за опера. Отправихме се натам. Никога не бях ходила на опера и когато излязох от голямата оперна сграда, чувствах всяка част от тялото си изтръпнала от изпълненията които чух вътре. По тялото ми преминаваха силни вълни на възбуда. Часът беше 23:49. Майкъл се приближи до мен и каза “Знам че обещах утре да отидем на Айфелувата кула, затова имаме единайсет минути да стигнем до там, ще се съгласите ли госпожице ? “ От гърлото ми се откъсна истински, силен и неудържим смях от вълнение и радост. Буквално скочих в колата и тръгнахме натам . Когато пристъпих в подножието на Айфеловата кула очите ми щяха да изкочат. Той се обърна към мен и попита дали бих желала да го придружа до върха на кулата. Искаше ли питане. Започнахме да се изкачваме към върха. Когато стигнахме до горе изпитах невероятно страхопочитание. Това може би беше една от най-величествените гледки които бях виждала някога. Чувствах се като царица на света. А въздуха развяваше косите ми и галеше голите ми рамене . Обвих ръце около Майкъл и му благодарих за всичко, което прави за мен . Той ме погледна, погледна безкрайната шир пред нас и отново погледна към мен. След което каза “Днес е нашата годишнина, заедно сме от две години и мисля че е време и за твоя подарък, който мисля че няма да бъде подарък само за годишнината, а доста занапред стига нещата да станат така както аз се надявам.” Гледах го доста объркано, но пък той си беше чудат в изказванията, така че просто зачаках с невероятен интерес и пламък в очите да видя какво има предвид. Изведнъж той падна на колене и извади малка кутийка в ръката си. Обляха ме топли и студени, горещи и ледени вълни. Очите ми се разшириха а сърцето ми затуптя с бясна скорост. Тогава той каза: “Обичам те повече от всичко на земята, ти си това което осмисля дните ми, това което внася светлина и радост, това без което не мога и това което е създадено единствено и само за мен . Ще се омъжиш ли за мен, Анет? “ Сълзи бликнаха от очите ми, наведох се, надигнах го и го прегърнах с всичка сила като от устата ми се откъсна едно безмълвно
”Да”, което с всеки изминал път в който го повтарях ставаше все по-силно и по-силно докато не стигна до степен на крещене. Целувах го безспирно, плачейки и смеейки се в едно. Извадих апарата от чантата си и го настроих за автоматична снимка. Бяхме толкова усмихнати на нея, толкова сияещи със сълзи на очите. Решихме че тази нош е нашата нощ и е време да празнуваме. Затичахме надолу по стълбите и се отправихме към един нощен клуб. Седнахме на едни сепарета и поръчахме обикновените си питиета. Музиката беше невероятна, затова след като бързо бързо обърнахме няколко питиета се отправихме към дансинга. Отново бяхме всякаш само ние там. Прожекторите алено играеха по красивите ни лица, по нежните ни кожи като сливаха танца ни с музиката. Прегръщахме се силно, страстно и непрестанно. Хората около нас се радваха искрено на любовта ни, а ние всякаш танцувахме за последно давахме всичко от себе си, кипяхме от енергия. След няколко безпирни часа, седнахме обратно на масата си, смеейки се безспирно. Погледнах го в очите и му проговорих : “ Майкъл, обичам те. Когато те срещнах мислех че си поредната любов, която ще дойде и ще си отиде, оставяйки белег в душата ми, но сбърках. Ти ме направи това което съм, даде ми любов, познание, сила и щастие. Ти ми подари душата си, а сега и аз подарявам своята. “ Погледнах и в очите му имаше сълзи. Сервитйора донесе поредните питиета и вдигнахме наздравица. Изведнъж Майкъл се плесна по челото и каза “Колко съм глупав, забравих че нося брошури в лимузината на мястото където планувам да бъде сватбата. Изчакай ме, след малко идвам “ . Шофьорът вече беше свършил смяната си и сега в нас бяха ключовете от нея. Майкъл тръгна а аз понечих да извадя от чантата си парфюм, при което напипах ключовете от лимузината, засмях се и тръгнах да го настигна, за да му ги дам. Излязох от входа и започнах да се оглеждам. Той вече беше преминал дългото стълбище от клуба надолу до тротоара и стоеше на ръба на тротоара, канейки се да пресече. Затичах се по стълбите и извиках “Майкъл, чакай !” Но Майкъл вече беше тръгнал да пресича , стресна се, обърна се и в този миг една кола зави от лявата страна на Майкъл, натисна рязко спирачка, защото Майкъл беше на пътя й но не успя да спре. Изведнъж погледа ми взе да се премрежва и да дава по-бавен кадър на случващото се. Видях как Майкъл извърна уплашен лицето си по посока на колата и лицето му се изкриви в ужасна гримаса, същата като тази която видях в съня си. Колата поднесе тялото му нагоре, той се прехвърли отгоре и и падна от другата страна. Ужасно силен стон се откъсна от гърлото ми. Както тичах по стълбите се претърколих и паднах в края им. Станах, изхлузвайки обувките си и тичайки към Майкъл. Приближих се, а лицето му беше изкривено от болка, по бузите му се стичаха сълзи, от устата му се отделяха тежки въздишки . Погледна ме всякаш казваше “Помогни ми”, разшири очите си и тихо отрони “ обичам те “ . От гърлото ми се откъсна страшен писък. Започнаха да се притичват хора на помощ, но вече беше късно. Последният дъх от тялото му си беше отишъл . Последният дъх, казващ че обича мен . Захлупих с ръце лицето си. Легнах върху гърдите му и заридах неудържимо. Болката ми растеше с всеки миг, тъгата ми безумно ме пронизваше, умът ми не побираше станалото токлу що, чувствах една пронизваща рана в душата си, всяка част от тялото ми се тресеше неудържимо и чувставаше болка като болката на милиони игли, забиващи се в тялото ти. “
.... близо час гледах в точка без да знам какво се случва около мен. Черната стена, от която се бях откъснала докато четях тази история , сега отново зееше срещу мен. Докоснах очите си, те бяха влажни. Аз отново плачех, но този път сълзите ми бяха различни. Те не ме раняваха толкова много, те не бяха безкрайни, те просто безмълвно напомняха случилото се в най-прекрасния ден от живота ми. Усетих как в мен нахлуваха всички онези чувства, които чувствах докато бях с Майкъл. Аз щях да бъда Анет Дъф, негова съпруга, негова вечна любов. Но съдбата ми го отне. Преди при тези мисли щеше да ми се пръсне сърцето както и стана, но сега имаше едно спокойствие в душата ми, една сладка болка, чувствах топлина в душата си. Изведнъж на лицето ми се появи усмивка. Душата ми се преизпълни с блаженство. Днес аз открих че Майкъл винаги ще живее с мен в моята душа и че той може да умря нелепо там на пътя, но аз го убих втори път когато позволих на душата ми да забрави спомена за него и когато разбих душата си, защото мястото където той е жив и оттук нататък ще бъде жив завинаги е сърцето ми, което ще тупти до края за него. Понечих да погледна снимката ни, но изведнъж ... черният восък беше прогорил моята единствена и последна снимка която имах за спомен от моя любим, а в краищата й аз различих очертанията на Айфеловата кула от нощта в която Майкъл за закле във вечна любов към мен.
Погледнах по-внимателно и видях че от нея не беше останало почти нишо. Сложих я върху свеща да доизгори, духнах свещите, изправих се и без да се обръщам дори за секунда тръгнах към вратата и излязох с плавна крачка от стаята ... на вратата се обърнах, усмихнах се и затворих.
Седя за пореден път безмълвна в тази стая, в която прекарах последните дни, седмици, а може би дори и месеци ... седя без да пророня дума загледана в точка ... за мен вече няма граница във времето ... дали нощта е ден или денят е нощ не ме интересува ... дали те се сливат, дали днес ще изгрее слънцето ... а утре ще проблесне луната вече няма значение за мен ... седя в средата на стаята, а около мен четири стени които са точно толкова безмълвни колкото и аз ... дали изпитвам още болка аз незная, дали очите ми са пълни все още със сълзи или са вече пресушени ... аз не зная ... дори да имах силата да ги докосна още веднъж, трудно бих усетила какви са ... сетивността ми вече я няма ... в стаята ми всичко опостушено на парчета ... във всички краища към които погледнеш няма да видиш нещо което да бъде цяло ... всичко тук вече прилича на душата ми ... едно кътче без ред, без топлина, без представа за нещата в живота, загубило своята жизненост и светлина, място в което няма вече нищо ценно и здраво ... а в ръцете ми, които вече не усещат какво държат бледнее намачкан къс хартия, някога бил нещо .. да погледнем малко по-отблизо ... това е нечия снимка ... на нея бледнеят две лица, опиянени от щастието, огряни от слънчевите лъчи ... това е твоята снимка заедно с мен ... аз поглеждам към нея с неимоверно желание да я скъсам, което изпитвах милиони пъти през времето, в което стоях затворена в моя собствен затвор ... затвора, който аз си създадох, а именно тази стая ... за пръв път от седмици насам аз реших да се надигна да поместя щорите от простора да погледам слънцето ... може пък вече да не е толкова непоносимо раняващо ... не усещам движението на краката си ... аз просто вървя натам, крепена от силата че може би този път то няма така силно да ме рани... но снимката продължава да стои в ръката ми все така бледнееща ... стоя няколко минути подпряна на перваза, събирайки сила да отместя щората, надявайки се че най-накрая ще направя стъпка напред към излизането от този затвор ... решавам че по-сигурна няма да стана и с трепереща ръка отмествам натежалите вече от прах щори ... изведнъж отвън блесва силна светлина, която изведнъж всякаш започва да гори очите ми, кожата ми и вместо да пресушава тя започна да предизвиква порой от сълзи .. падам на коленете си с тежест всякаш имам вързан камък на краката ... невиждащо докосвам с ръце лицето си всякаш нещо го разяжда ... и наистиа нещо го разяжда ... съзнанието ми напомня пак онзи ужасен спомен ... онези ужасни кошмари, които сънувах докато все още спях ... виждам светлина, чувам силен писък и след това всичко потъва в тъмнина ... болката ме налита .. болката която мислех че скоро няма да усетя ... но какво направих аз ?! Нима върнах с пълна сила отново този спомен ... откривам очите си и невярващо гледам в какво съм се превърнала .. гледам мястото, което съм си изградила за да се излекувам от спомена за живота отвън ... изведнъж се стряскам от мисълта да не съм повредила снимката със сълзите си и неимоверната сила с която блъсках с ръцете си, държащи нея по земята ... но тя е добре ... тя- единственото нещо, което ми остана от теб ... единственото, което не загина в онази нощ ... а така се молех да открия още нещо ... слънцето отвън вече влизаше в стаята и на неговият лъч светлина заиграха прашинки ... те са така красиви .. напомнят ми за теб и мен и как ние танцувахме ... събирам сили да се изправя на краката си, прихлупвам отново щората и в стаята настава мрак ... усещам как се чувствам малко по-добре ... как мрака излекува минутния страх от живота там вън, живота,който преди водех, който беше моя живот, който все още водят милиони хора там някъде .. а моят живот се състои в четири стени, мрак и болка ... изведнъж ме обзема някакво чувство, което толкова добре съм забравила че ми се струва че всъщност никога не съм познавала ... едно чувство ... как му беше името ?! ... даа, това е носталгията ... започвам все така бавно и незаинтересовано да наблюдавам стаята, търсейки нещо което преди знаех доста добре къде седи ... но явно вече паметта ми бе изтрила спомена за него .. изведнъж всякаш предвидено полуотворените ми очи виждат нещо черно с гланцирана повърхност ... вглеждам се по-внимателно и виждам че това е точно това нешо, което очите ми търсеха ... а то стои в един ъгъл захвърлено след като е било използвано за да излея онова което душата ми е могла да даде преди да се затвори напълно и вече да забрави онова, което е написано ... това е дневника ми, в който аз описах всичко което се случи онази нощ с неимоверните усилия и с вярата, че това ще ми помогне да забравя случилото се ... дали съм готова да прочета историята, която толкова дълго време се опитвам да забравя ... това от което аз станах такава. .. това което ме рани до дъното на душата ми и което едва ли някога ще ме освободи от невидимите окови на мъката и сълзите ... страшна болка прободе душата ми и за минута загубих въздуха си ... усещам как един писък иска да се откъсне от гърдите ми но поглеждам обратно към снимката, която все още е в ръцете ми и от нея ме пробождат две красиви зелени очи, живо-смеещи се и отново онемявам ... ставам, олюлявайки се се отправям към онзи ъгъл на стаята към който ме тегли сърцето или по-точно каквото е останало от него ... към онзи край в който е дневникът с истината за онази нощ ... по пътя минавам през куп плюшени играчки, куп празни рамки без снимки, счупени, разкъсани и хвърлени безмилостно ... по земята наред с тях се стелят всички онези неща, които са били скъпи за мен както сега ми е скъпа тази снимка ... с която единствено останах ... тялото ми силно се олюлява на една страна, заплашващо да не запази равновесие, но за пръв път от толкова време проявявам волята да наложа силата си върху себе си и да се задържа права .. поемам си дълбоко въздух преди да наведа ръката си към тази книга или може би тетрадка, която всякаш ще ме опари или по-скоро е готова да скочи срещу ръката ми ... затварям очите си и докосвам нещо пращно и студено .. за миг съм готова да го изпусна, но усещам как кокълчетата на ръката ми изпъкват и ръката ми добива силен захват, който изтегля обратно към тялото ми тази така страшна и болезнена книга .. изпитвам онова чувство на отвращение все едно когато я разтворя по страниците ще има разлята кръв ... решавам че е по-добре да се върна на мястото си и да седна преди да понеча да я отворя ... а дали въобще трябва да я отворя ... поглеждам наляво – виждам една черна стена, на която по средата има прозорец покрит с тежки щори и черно перде ... някога там стоях, загледана към звездите, мислейки за това колко прекрасен е живота, колко красиви са дните му ... поглеждам вдясно виждам отново една черна стена, на която някога имаше окачени картини и снимки почти покриващи я с весели лица ... поглеждам назад .. виждам вратата към терасата си и две стъпала които ме извеждат към нея .. само някакви си две стъпала ... а сега дори тях не мога да изкача ... поглеждам напред ... там където преди няколко минути или може би часове .. както казах изгубих вече представа как минава времето .. аз стоях и дръпнах щората на прозореца .. а под прозореца е отново онази мрачна черна стена .. но защо да е мрачна като се замисля ?!? Някога беше в розово, а после в жълто .. но тогава и живота ми беше розов и гледах на всичко през розови очила ... после беше жълто като слънцето, което толкова обичах .. сега защо не черна като черната ми мъка и болка ... разлика голяма няма в този момент дори катранена да е ... аз обичам мъката и самотата .. те са моите най-добри приятели ... те стоят до мен по цели дни и нощи, по цели нощи и дни ... плачат заедно с мен, обземат душата ми и я лекуват ... никога не върнаха онзи страшен спомен ... помогнаха ми да го забравя, но в замяна поискаха живота ми и моят глас, моята радост, моята топлота ... и аз им ги дадох ... та струва ли си сега да съм дала всичко това за да забравя онази страшна болка, онзи спомен а сега с лека ръка просто да го открия и да го прочета и той да върне страха в душата ми ... да върне теб в главата ми ... да върне кошмарите в съня ми ... а ако никога не го прочета ... ако никога не се изправя пред страха си .. нима цял живот аз ще седя в тази стая, облицована в мъка ... с една уплаха в очите ми, но и с един бегъл пламък на живот, който липсваше в очите ми толкова време аз протягам ръката си оставям дневника пред себе си от своята лява страна и снимката от своята дясна страна ... ставам вече с не толкова лакатушеща стъпка и отивам до един шкаф, който очудващо беше в състоянието в което по принцип трябва да бъде, отварям го и изваждам няколко свещи ... взимам ги и се връщам към средата на стаята при моите безценни снимка и спомен ... разчиствам малко кръгче наоколо, нареждам свещите по линия на кръг и сядам по средата ... откривам една стара запалка, която ти някога забрави при мен и аз прибрах близо до сърцето си в един от джобовете на блузата ми .... изваждам я и с навлажнен поглед я оглеждам ... изведнъж попадам на инициалите ти ... “М.Д.” ... погледа ми се премрежва ... пръста ми се спуска към гравюрата и напипва грапавите букви ... една сълза капва върху тях, а аз едвам чуто проронвам “М.Д.” ... това са буквите които проронвам за пръв път от толкова много време насам ... силите не ми достигат да натиска копчето, което ще извади онзи ярък пламък на свобода, който също като слънцето така ме плашеше ... но стискайки я и гледайки тези така красиви букви, аз натискам копчето и изскача аленият пламък ... пламък който на времето свързвах с толкова красиви неща ... най-вече с пламъкът на любовта ... пресягам се към всяка една от свещите като внимателно наблюдавам как се движи пламъкът ... като малко дете, което за пръв път вижда подобно нещо ... усещам как силата в мен нараства и може би ще бъда готова да махна връвчицата, която на времето завързах около дневникът и отлистя гланцираната корица ... поглеждам дневника, поглеждам отново към пламъкът ... за минута ми се иска да прогоря връвта и да оставя да изгори и самия дневник, но овладявам някак желанието си .... отпускам пръстите си и оставям огънят да загасне ... оставям запалката на същото место, от което я извадих, в онзи свиден джоб и усещам как неистиналият метал нагорещява блузата ми а под нея и кожата ми ... вече не усещам болка ... тя спря да ме гори ... опитвам да събера мислите си и да направя някакво движение към тетрадката, но осъзнавам че не е толкова лесно ... отново се сещам за всичко, което дадох за да се отърва от него а сега се връщам пак към него, но зациклилите се букви в ума ми, топлият метал, който усещах да ме топли и все още отекващите почти безгласни звукове, когато произнесох инициалите ме накараха да повярвам за секунда поне в себе си, че ще мога да се справя ... и посягам към връвта ... лекичко, но с готовност я отвързвам и издърпвам ...тя без да се противопоставя се развързва и остава в ръката ми .... заметвам я настрани и вече с не толкова уверени и треперещи ръце посягам към корицата ... с двете си ръце за по-сигурно надигам корицата и виждам отдолу да гледа към мен с едър шрифт изписващ датата на събитието, а тя беше “ 21.08.2005г.” ... все така сини и едри както някога ги бях написала ... някога може би преди месеци, може би преди седмици а може би и преди повече от месеци ... дали сега не е моментът да се откажа ... или точно сега е моментът да го отворя ... за секунда аз някак се замислих и осъзнах че от гледането в точка нищо няма да излезе ... протегнах ръката си и отместих първата страница, на която така величествено се подвизаваше тази дата, изиграла най-голямата роля в моя живот ... На следващата страница разпознавам почерка си – леко наклонен и едър ... а ето и какво пишеше на тази страница и на всички други, които с неимоверни усилия и воля успях да разлистя и прочета:
“Преди да разкажа историята, която оказа най-голямо влияние върху моя живот ще върна историята малко назад .. а тоест няколко дни преди да настъпи ужасната катастрофа.
Майкъл дойде в късния следобед на 20 август у нас и каза, че има изненада за мен ... погледнах го въпросително. Той усети, че не разбирам по какъв повод е тази изненада .. погледна ме леко лукаво и същевременно нежно и каза “По повод нашата годишнина на двадесет и първи искам да те заведа до Париж за няколко нощи” . Бях леко стъписана от мисълта, че съм забравила за тази ни годишнина, но в никакъв случай не бях изненадана че той се е погрижил толкова добре за нея . Хвърлих се на врата му и започнах да го обсибвам с целувки . Погледнахме часовника и видяхме че е едва 17:37ч., а полета ни беше за 22:00 вечерта. Погледите ни се срещнаха и бързо се хвърлихме в леглото. След около четиресет минути, лежахме прегърнати един в друг и решихме да вземем една вана след което да започнем да оправяме багажите си. Никога не съм мислела че след двегодишно съжителство с някого все още ще бъда способна да се смея с него както в първия ден когато бяхме заедно и че ще го обичам все толкова силно колкото при първата ни среща ... след действията ни във ваната банята беше опустошена, но решихме че няма време за нея и че тези няколко дни, започващи още от тук ще се наслаждаваме изцяло един на друг. Когато най-накрая бяхме що годе облечени започнахме да оправяме багажите си. Майкъл стана готов преди мен и ми помогна с моя багаж. Когато започнах да се обличам за тръгване вече беше 20:40 и той ми каза да побързам. В 20:50 таксито дойде да ни вземе. Пристигнахме на летището и минахме всички онези отегчителни процедури с багажа. Най-накрая можехме да се настаним и да чакаме полета, който всъщност щеше скоро да настъпи. Стюардесата дойде при нас и ни попита ще желаем ли вечеря и нещо алкохолно за пиене и ние приехме . Билетите ни бяха първа класа, което казваше своята дума относно обслужването. Майкъл поръча двойно сухо мартини с водка за мен, а за него уиски с лед. Стюардесата ни донесе питиетата и поглеждайки с предизвикателна усмивка моя красавец се оттегли. Това ме накара да почувствам минутна ревност, но когато потънах в прегръдката му се почувствах най-щастливата жена на света. След първите порций алкохол които изпихме доста шумно, смеейки се и боричкайки се, поръчахме втори и трети и когато всички останали заспаха ние най-накрая замлъкнахме. През страничното стъкло на самолета виждахме небето .. нощта беше ясна, небето беше синьо а въздуха топъл и приятен. Започнахме да броим звездите които виждаме, докато бяхме сключили ръцете си в прегръдка и слушахме как бият сърцата ни ... а те споделяха един общ ритъм. В този момент падна една прекрасна звезда. Пожелах си никога да не загубя този човек и неговата любов. Опиянени от питиетата сме задремали по някое време, защото когато сутринта стюардесата ни събуди бяхме вече на летището в Париж. Дори с доста силно главоболие аз извиках от радост щом видях някъде в далечината да се извисява Айфеловата кула. Разтресох Майкъл и той с мъка се надигна но щом видя радостта изписана на лицето ми се изправи и ме целуна. Излязохме от самолета и се отправихме към близкото кафене да се освежим и да си вземем горещо кафе. Докато чакахме да пристигне колата ни, ни донесоха багажа. След около десетина минути пристигна огромна бяла лимузина каквато досега никога не бях виждала. Изведнъж Майкъл стана започна да ръкомаха и се обърна нежно към мен с думите : “Лимузината пристигна, мадам” . Очите ми щяха да изхвръкнат, не от мисълта за тази разкошна кола, а при мисълта за любовта на този човек към мен, за неговата грижовност и внимателност. Буквално хвръкнах към колата и когато се приближих съвсем близо едно младо чаровно момче ми отвори вратата и аз се настаних. Майкъл седна до мен и каза на шофьора името на хотела което беше “Спениш Бей” . След около половин-часов път към хотела през който аз не можах да отлепя очи от прозорците пристигнахме пред хотела, който може би по-скоро имаше вид на палат. Този път вместо да ми отвори вратата младото момче го направи самият Майкъл, понасяйки ме на ръце към вътрешността на хотела . Нареди на момчето нещо на френски и ме понесе право към рецепцията, където най-после ме свали на земята и започна да говори с управителя. А моите очи шареха ли шареха навсякъде. Беше толкова красиво ... пода беше огледален, помещението огромно- всякаш в някой купол по средата, на който имаше огромен полилей с милиони огледални стъкалца, закачени по него. Започнах да се въртя около себе си с разперени ръце и да се смея с глас от радост при което Майкъл се обърна с грееща на лицето усмивка. Вече беше готов с формалностите и се присъедини към мен, за да вземем асансьора към апартамента ни на четвъртия етаж. Багажат ни вече беше донесен и разопакован. Отново се хвърлихме в леглото.
Около 16:55 часа се събудих, сепната от някакъв странен, много частичен сън, от който обаче усещах страха в гърдите си и учестеното си дишане. Имах неясни спомени за какво ставаше на въпрос в съня, знаех само че усетих силна болка в съня и видях изкривеното лице на Майкъл. Бързо извъртях главата си към него, а той спеше с усмивка на лицето, така спокоен и красив. Наведох се и го целунах леко, за да не го събудя. Доста бяхме поспали, имайки напредвид че сме задрямали около 12:00ч. Станах и се отправих към банята за една релаксираща вана. Когато ваната се напълни, се отпуснах в топлата вода и се замислих за прекрасния град, в който бях с човека, който обичам най-много на света. Както се бях замислила се сетих за странния си сън и след като го обмислях около десетина минути даже започнах да се смея на уплахата си. Когато погледнах часовника до масичката до ваната, видях че е вече 18:30ч. Майкъл явно беше доста уморен. Излязох от ваната, протегнах ръка, увих се в кърпата и се отправих към хола. От мини бара си налях мартини, сложих няколко бучки лед и се отправих към балкона. Поседнах, все така увита в памучната хавлия и се загледах в далечината. Всичко беше толкова красиво. Слънцето озаряваше с едни от последните си слънчеви лъчи небето, хвърляйки му оранжаво-розовеещи отблясъци. Надали би имало някой друг момент, в който да се чувствам толкова щастлива. Зачудих се какво ли е предвидил Майкъл за вечерта. Както бях потънала в мисли и възхищение, някой се надвеси и ме целуна по бузата. Нямаше съмнение кой е, разбира се. Явно бях пропуснала момента, в който Майкъл се беше събудил, защото сега той вече беше по кърпа и държеше чаша уиски. Седна на шезлонга до мен и каза “Наздраве, моя любов” . Отвърнах и отпихме от питиетата си . Настъпи мълчание за няколко минути след което той се обърна и каза, че е време да се приготвяме, защото колата ще пристигне след около четиресет минути. Попитах къде ще ходим, а той отговори че ще видя по-късно. Казах му, че нямам идея какво да си облека, а той отвърна че каквото и да облека ще бъда ослепителна както винаги, при което мина покрай мен, целуна ме по бузата и влезе навътре. Реших, че познавайки стила му ще бъде някое изискано заведение и приготвих къса сребриста рокля по тялото. В хотела, в който бяхме отседнали имаше всякакви салони за красота, затова реших да се възползвам от услугите им. Отидох при него и му казах, че имам малко работа на по-долните етажи и го попитах дали ще бъде готов за среща след тридесет минути във фойаето на хотела . Той се съгласи и аз излязох от апартамента.
След тридесет минути седях подпряна на парапета на стълбите и гледах големият часовник, окачен на централната стена. Той тъкмо удари 20:00. Обърнах се нагоре и гледах как Майкъл се оглежда напосоки, предполагам търсейки мен. Погледът му мина върху мен, подмина ме и след секунда се върна рязко отново върху мен. На лицето му се изписа изненада и възхищение. Оглеждайки ме от главата до петите той заслиза надолу с бавна, несигурна крачка. А ето моето описание: както вече споменах бях с къса, полепнала по тялото сребриста рокля, обувки на висок ток с каишки по глезена, косата ми се спускаше на вълни свободно по раменете ми. Когато се приближи съвсем близо той ме притисна силно към него, прошепвайки в ухото ми “Невероятна си!”. Усмихнах се самодоволно, подхванах под ръка кавалера си и тръгнахме към изхода. Вън беше невероятна топла августка нощ. Днес беше нашата годишнина – 21 август. Отново създрях прекрасната ни лимузина, в която се настаних с охота. Когато тръгнахме Майкъл извади сатенена превръзка и каза че иска да завърже очите ми до мястото на което отиваме. Съгласих се, защото обичам изненадите и знаех че това ще подсили любопитството ми . Докато нежно ми поставяше превръзката върху очите се чудех има ли някъде по-романтичен и грижовен мъж . Тук обаче се излъгах, защото се оказа че Майкъл може да бъде невероятно романтичен не само на богати изискани места. Когато слязох от колата и свалих превързката видях един прекрасен обширен парк, в средата на който имаше един огромен прекрасен фонтан, от който излизаха милиони струи вода, блестящи от парковите светлини. Майкъл посочи с ръка в далечината един прекрасен кът с много маси и прекрасна нежна музика . Отправихме се натам и седнахме на определената за нас маса. Беше невероятно, много по-приятно от всички изискани ресторанти на които ме е водил . Поръчахме си ордйоври и питиета. През цялото време в което седяхме в този кът говорехме за какво ли не, смях ме се, припомняхме си всички красиви моменти, наблюдавахме звездите, обсъждахме французите. Накрая той ме покани на танц. Приех с удоволствие. Свиреше типична френска песен, на която ние не знаехме стъпките, но както би казал всеки влюбен човек, любовта те учи на всичко. Водени от любовните стъпки се понесохме в невероятено ефирен танц. Погледите ни се сляха, а телата се докосваха. Сърцата туптяха, ръцете се преплитаха. Всякаш в прожектора на луната се носега две души. Около нас нямаше никой друг, ние и само ние. Устните се докоснаха, а луната галеше лицата ни. Кога песента беше свършила и кога беше започнала другата нямахме представа. В един момент усетихме че музиката превключи на пламенно танго. Майкъл отиде до масата взе една от розите поставени във ваза на масат, захапа я и се завъртяхме в ритъма на най-страстния танц. Всяка стъпка пробождаше душите ни с онази сладка болка от любов. Искрата запалила се в очите ни беше огнено-червена като розата, която Майкъл беше захапал. В края на танца той ме наведе надолу, махна розата от устата си и ми дари най-сладката целувка, която някога бях изпитвала. Отправихме се доста неориентирано обратно към масата. Майкъл погледна часовника и каза че е време за следващото място което ще посетим. Беше взел билети за опера. Отправихме се натам. Никога не бях ходила на опера и когато излязох от голямата оперна сграда, чувствах всяка част от тялото си изтръпнала от изпълненията които чух вътре. По тялото ми преминаваха силни вълни на възбуда. Часът беше 23:49. Майкъл се приближи до мен и каза “Знам че обещах утре да отидем на Айфелувата кула, затова имаме единайсет минути да стигнем до там, ще се съгласите ли госпожице ? “ От гърлото ми се откъсна истински, силен и неудържим смях от вълнение и радост. Буквално скочих в колата и тръгнахме натам . Когато пристъпих в подножието на Айфеловата кула очите ми щяха да изкочат. Той се обърна към мен и попита дали бих желала да го придружа до върха на кулата. Искаше ли питане. Започнахме да се изкачваме към върха. Когато стигнахме до горе изпитах невероятно страхопочитание. Това може би беше една от най-величествените гледки които бях виждала някога. Чувствах се като царица на света. А въздуха развяваше косите ми и галеше голите ми рамене . Обвих ръце около Майкъл и му благодарих за всичко, което прави за мен . Той ме погледна, погледна безкрайната шир пред нас и отново погледна към мен. След което каза “Днес е нашата годишнина, заедно сме от две години и мисля че е време и за твоя подарък, който мисля че няма да бъде подарък само за годишнината, а доста занапред стига нещата да станат така както аз се надявам.” Гледах го доста объркано, но пък той си беше чудат в изказванията, така че просто зачаках с невероятен интерес и пламък в очите да видя какво има предвид. Изведнъж той падна на колене и извади малка кутийка в ръката си. Обляха ме топли и студени, горещи и ледени вълни. Очите ми се разшириха а сърцето ми затуптя с бясна скорост. Тогава той каза: “Обичам те повече от всичко на земята, ти си това което осмисля дните ми, това което внася светлина и радост, това без което не мога и това което е създадено единствено и само за мен . Ще се омъжиш ли за мен, Анет? “ Сълзи бликнаха от очите ми, наведох се, надигнах го и го прегърнах с всичка сила като от устата ми се откъсна едно безмълвно
”Да”, което с всеки изминал път в който го повтарях ставаше все по-силно и по-силно докато не стигна до степен на крещене. Целувах го безспирно, плачейки и смеейки се в едно. Извадих апарата от чантата си и го настроих за автоматична снимка. Бяхме толкова усмихнати на нея, толкова сияещи със сълзи на очите. Решихме че тази нош е нашата нощ и е време да празнуваме. Затичахме надолу по стълбите и се отправихме към един нощен клуб. Седнахме на едни сепарета и поръчахме обикновените си питиета. Музиката беше невероятна, затова след като бързо бързо обърнахме няколко питиета се отправихме към дансинга. Отново бяхме всякаш само ние там. Прожекторите алено играеха по красивите ни лица, по нежните ни кожи като сливаха танца ни с музиката. Прегръщахме се силно, страстно и непрестанно. Хората около нас се радваха искрено на любовта ни, а ние всякаш танцувахме за последно давахме всичко от себе си, кипяхме от енергия. След няколко безпирни часа, седнахме обратно на масата си, смеейки се безспирно. Погледнах го в очите и му проговорих : “ Майкъл, обичам те. Когато те срещнах мислех че си поредната любов, която ще дойде и ще си отиде, оставяйки белег в душата ми, но сбърках. Ти ме направи това което съм, даде ми любов, познание, сила и щастие. Ти ми подари душата си, а сега и аз подарявам своята. “ Погледнах и в очите му имаше сълзи. Сервитйора донесе поредните питиета и вдигнахме наздравица. Изведнъж Майкъл се плесна по челото и каза “Колко съм глупав, забравих че нося брошури в лимузината на мястото където планувам да бъде сватбата. Изчакай ме, след малко идвам “ . Шофьорът вече беше свършил смяната си и сега в нас бяха ключовете от нея. Майкъл тръгна а аз понечих да извадя от чантата си парфюм, при което напипах ключовете от лимузината, засмях се и тръгнах да го настигна, за да му ги дам. Излязох от входа и започнах да се оглеждам. Той вече беше преминал дългото стълбище от клуба надолу до тротоара и стоеше на ръба на тротоара, канейки се да пресече. Затичах се по стълбите и извиках “Майкъл, чакай !” Но Майкъл вече беше тръгнал да пресича , стресна се, обърна се и в този миг една кола зави от лявата страна на Майкъл, натисна рязко спирачка, защото Майкъл беше на пътя й но не успя да спре. Изведнъж погледа ми взе да се премрежва и да дава по-бавен кадър на случващото се. Видях как Майкъл извърна уплашен лицето си по посока на колата и лицето му се изкриви в ужасна гримаса, същата като тази която видях в съня си. Колата поднесе тялото му нагоре, той се прехвърли отгоре и и падна от другата страна. Ужасно силен стон се откъсна от гърлото ми. Както тичах по стълбите се претърколих и паднах в края им. Станах, изхлузвайки обувките си и тичайки към Майкъл. Приближих се, а лицето му беше изкривено от болка, по бузите му се стичаха сълзи, от устата му се отделяха тежки въздишки . Погледна ме всякаш казваше “Помогни ми”, разшири очите си и тихо отрони “ обичам те “ . От гърлото ми се откъсна страшен писък. Започнаха да се притичват хора на помощ, но вече беше късно. Последният дъх от тялото му си беше отишъл . Последният дъх, казващ че обича мен . Захлупих с ръце лицето си. Легнах върху гърдите му и заридах неудържимо. Болката ми растеше с всеки миг, тъгата ми безумно ме пронизваше, умът ми не побираше станалото токлу що, чувствах една пронизваща рана в душата си, всяка част от тялото ми се тресеше неудържимо и чувставаше болка като болката на милиони игли, забиващи се в тялото ти. “
.... близо час гледах в точка без да знам какво се случва около мен. Черната стена, от която се бях откъснала докато четях тази история , сега отново зееше срещу мен. Докоснах очите си, те бяха влажни. Аз отново плачех, но този път сълзите ми бяха различни. Те не ме раняваха толкова много, те не бяха безкрайни, те просто безмълвно напомняха случилото се в най-прекрасния ден от живота ми. Усетих как в мен нахлуваха всички онези чувства, които чувствах докато бях с Майкъл. Аз щях да бъда Анет Дъф, негова съпруга, негова вечна любов. Но съдбата ми го отне. Преди при тези мисли щеше да ми се пръсне сърцето както и стана, но сега имаше едно спокойствие в душата ми, една сладка болка, чувствах топлина в душата си. Изведнъж на лицето ми се появи усмивка. Душата ми се преизпълни с блаженство. Днес аз открих че Майкъл винаги ще живее с мен в моята душа и че той може да умря нелепо там на пътя, но аз го убих втори път когато позволих на душата ми да забрави спомена за него и когато разбих душата си, защото мястото където той е жив и оттук нататък ще бъде жив завинаги е сърцето ми, което ще тупти до края за него. Понечих да погледна снимката ни, но изведнъж ... черният восък беше прогорил моята единствена и последна снимка която имах за спомен от моя любим, а в краищата й аз различих очертанията на Айфеловата кула от нощта в която Майкъл за закле във вечна любов към мен.
Погледнах по-внимателно и видях че от нея не беше останало почти нишо. Сложих я върху свеща да доизгори, духнах свещите, изправих се и без да се обръщам дори за секунда тръгнах към вратата и излязох с плавна крачка от стаята ... на вратата се обърнах, усмихнах се и затворих.