didivid
03-20-2008, 17:22
Мисля да публикувам една своя история.. написах я вчера се надявам да ви хареса! ;)
Тя
Тя вървеше под дъжда. Капките тихо се удряха по скъсания й, стар чадър. Заедно с тях, по лицето й се стичаха сълзи. Сълзи на самотата.
Дръжката на чадъра й беше леденостудена. Пръстите й бяха вкочанени и тя беше неспособна да ги помръдне. Вървеше през калната, осеяна с локви улица, но не гледаше къде стъпва. Не беше важно. Така или иначе краката й бяха замръзнали и мокри, и тя не ги чувстваше. С бавна и мудна стъпка тя продължи напред, забила насълзения си поглед в земята.
Не след дълго се озова пред дома си. Бръкна в джоба си, за да вземе ключовете си, но осъзна, че ги няма.
“Загубила съм ги! – каза си тя.- По-лошо от това едва ли може да стане!”
Миг след това видя, че между дъждовните капки прехвърчат снежинки. Тя се начумери още повече. Облегна се на фасадата на блока, седна на земята и зачака. Но...какво ли чакаше? Скоро снегът започна да вали на парцали. Ставаше все по-студено. Започна да се смрачава. Тя все още седеше на земята, с поцинели от студа ръце, вкочанени пръсти и бясно препускащи мисли. Оръфаният й чадър стоеше отворен до нея...но със или без него...нямаше значение. Той нямаше да я стопли. Цялата бе покрита със сежинки и по лицето й личаха замръзнали сълзи.
“Сама! – помисли си тя. – Сам-сама съм на този свят. Нямам си никого!” – една сълза се търкулна по ледената й буза.
Това беше последната мисъл преминала през главата й. Малко по малко студът обгърна замръзналото й тяло, а душата й се понесе някъде нагоре. Накъде където щеше да бъде по-щастлива.
Чакам вашите коментарчета! :)
Тя
Тя вървеше под дъжда. Капките тихо се удряха по скъсания й, стар чадър. Заедно с тях, по лицето й се стичаха сълзи. Сълзи на самотата.
Дръжката на чадъра й беше леденостудена. Пръстите й бяха вкочанени и тя беше неспособна да ги помръдне. Вървеше през калната, осеяна с локви улица, но не гледаше къде стъпва. Не беше важно. Така или иначе краката й бяха замръзнали и мокри, и тя не ги чувстваше. С бавна и мудна стъпка тя продължи напред, забила насълзения си поглед в земята.
Не след дълго се озова пред дома си. Бръкна в джоба си, за да вземе ключовете си, но осъзна, че ги няма.
“Загубила съм ги! – каза си тя.- По-лошо от това едва ли може да стане!”
Миг след това видя, че между дъждовните капки прехвърчат снежинки. Тя се начумери още повече. Облегна се на фасадата на блока, седна на земята и зачака. Но...какво ли чакаше? Скоро снегът започна да вали на парцали. Ставаше все по-студено. Започна да се смрачава. Тя все още седеше на земята, с поцинели от студа ръце, вкочанени пръсти и бясно препускащи мисли. Оръфаният й чадър стоеше отворен до нея...но със или без него...нямаше значение. Той нямаше да я стопли. Цялата бе покрита със сежинки и по лицето й личаха замръзнали сълзи.
“Сама! – помисли си тя. – Сам-сама съм на този свят. Нямам си никого!” – една сълза се търкулна по ледената й буза.
Това беше последната мисъл преминала през главата й. Малко по малко студът обгърна замръзналото й тяло, а душата й се понесе някъде нагоре. Накъде където щеше да бъде по-щастлива.
Чакам вашите коментарчета! :)