icecream
03-25-2008, 13:21
zdraveite nqkoi moje li da mi pomogne ...imame da si izberem da pi6em ese na edna ot dadenite temi :
1.Gor4ivata 4a6a
2.Vsi4ki,koito se zalavqt za noj,ot noj 6te poginat
3.Vseki ima svoqta sydba i trynliviqt pyt do neq trqbva da izmine sam.
A sega ostavat tiq tri:vqra,nadejda i liubo,no po golqma ot tqh e liubovta :( plss trqbvat mi do petak
7 точка от правилата
moderated by Coki
Ето по последната:
Тема : Вяра Надежда Любов
Есе
Поредният дъждовен ден. Времето беше мрачно и студено. Е , типично за есенният сезон , но аз нямах търпение да идва вече пролетта.
Седях на прозореца в стаята си.Безброй капки дъжд се стовариха върху стъклото , плахо ме поглеждаха и след това оставяха ‘водна’ следа. Толкова много ми се излизаше но обилният дъжд , който се изсипваше ме спря. Реших да си пусна музика и да остана вкъщи. Това беше сякаш най-доброто решение , до момента в който някои песни , започнаха да ме връщат назад в спомените. Не вярвах ,че може да се случи , но по някакъв начин всичко се бе запечатало трайно в съзнанието ми.Очите ми се насълзиха и от лицето ми изведнъж паднаха малки и горещи сълзи.Спрях музиката и се вгледах отново през прозореца.Помислих си защо ли и аз да не мога така както вали дъжд да ‘изтрия’ онова от чийто мисъл само ме боли и самата се разстройвам?!?Това е моята вяра , надеждата да ‘скъсам’ с веднъж завинаги с миналото!Но…
Продължаваше да вали все така силно. Трябваше да изляза , имах нужда от това.
Вървейки по разкаляният път аз все още мислех върху спомените, които така нахално ‘връхлетяха’ в мрачният ден.Докато се усетя една сълза се сля с тези на Природата , а след това последва втора, трета…Донякъде дъждът успяваше да скрие обляното ми в сълзи , а аз не можех д спра.Бях цялата мокра и измръзнала, но продължавах напред.Къде отивах? Какво очаквах?Нима имаше все още Надежда?
След ,лошите шеги на съдбата , трудностите в живота , нещо в мен се съживи като лъч надежда . Това беше и едно от нещата който ме караха да вървя по Пътя без да спирам.
Дъждът спря.Времето се проясни.Небето беше чисто и просторно.Огледах се наоколо , но не откривах нищо познато.Забелязах , обаче че нещо липсваше.Пътят беше кален и имаше много локви, образували се от поройният дъжд.Дърветата покрай шосето изглеждаха наистина зловещо, тъй като бяха оголени от силният вятър.Вървейки, наблюдавайки и най-малкият детайл от целият мрачен пейзаж, пред мен се разкри една чудна картина.Тя беше обляна в много светлина , топлина и същевременно изпълнена със спокойствие и щастие.Безброй мечти ме ‘хвърлиха’ в размишления за по нататък.Повярвах , че мога да ги постигна и тогава усетих нещо особено в душата.За мен това беше прекрасно , неописуемо и незабравимо!Аз се чувствах способна да преодолея всичко и да достигна мястото където времето беше хубаво.Надеждата сякаш ме спаси от онзи студен и мрачен свят , а вярата ми откри истинските възможности на човек.Вглеждайки се в другият край на шосето, там имаше някаква светлина.По някакъв начин те ме ‘дърпаше , ‘теглеше’да продължа.Тази необикновена сила,това беше Вярата.
Постепенно аз наближавах и колкото по-близо бях , толкова повече се променяше Природата и усещах топлина.Слънцето ме галеше със своите лъчи.Навсякъде ухаеше на свежест.Човешки глъч и смях се чуваха в далечината.Отърсила се от миналото, аз вече се усмихвах, изпитвах радост и неописуемо щастие.Сърчицето ми затуптя развълнувано и изпълнено с много любов.Сънувам ли???Нима има съвършен свят?!?
В този момент всичко рухна и потъна отново в мрак.Но защо ли , а беше тъй вълшебно…Една част от мен създаде този свят и аз повярвах в това.Другата обаче се противопостави на нереалната представа за живота..
Облаците се сгъстиха, около мен стана тъмно, вятърът запя зловещата си песен, а аз се затичах към къщи.Връщайки се обратно в реалният живот , разбрах едно : Животът не би бил реален, ако нямаше Любов – Омраза, Вяра – Лъжа, Надежда - Отчаяние.
Александра Йорданова Сергева 15 гр. Плевен ГПЧЕ клуб ‘ Литературни дебати и конкурси’ р-л г-жа Каменополска
nedincetoOo
09-28-2009, 15:04
“А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор, 13.13)
Тези думи са изненадващи. Те се подминават тихомълком и от вярващи, и от богослови, и от свещеници. Защо пък любовта да е преди вярата? И за каква точно любов става дума. И как така любовта щяла да бъде преди вярата, след като цялата религия се основава на вярата? А и не само религията.
Заради вярата хората са страдали, жертвали са се, жертвали са другите (най-вече), заради вярата са водили войни, а и сега водят - това са свещените войни и джихадите, заради вярата са завладявали цели континенти, в името на вярата Западът е тръгнал някога си на кръстоносни походи, заради вярата Баязид Втори е хукнал да завзема Европа, заради вярата сега терористите тероризират каквото има за тероризиране, вярата е в основата на нравствеността (или поне мнозина го твърдят), освен това цялата Библия проповядва не друго, а вяра в Бога.
И изведнъж съвсем неочаквано, ни в клин-ни в ръкав, или поне не съвсем в клин и ръкав, се появяват тези думи на апостол Павел за любовта.
Никой обаче не е превземал континенти от любов. Нито е водил войни от любов. Освен ахейците, но при тях това е станало от честолюбие.
Тези думи на апостол Павел са до голяма степен неуместни. Тайнствени, загадъчни, странни и неочаквани, да. Но също и неуместни. И по някакъв много особен начин извратени даже. И дори леко налудничави, като се замисли по-дълбоко човек. Но почти никой, разбира се, не се замисля. Или го прави само когато му е кофти. Което показва, че трудностите, грижите и неприятностите имат смисъл. Защото ако не бяха те, никой никога по никакъв начин не би се замислил за каквото и да било. И след време всички биха изгубили способността си да мислят, ако въобще са я имали. Това, разбира се, не означава, че мисленето само по себе си има някакъв смисъл и може да бъде ценност.
Павловите послания са написани на гръцки. Гръцкият няма нищо общо с немския. Звученето и духът на гръцкия език са съвсем различни от тези на немския.
Но когато пуснах този разказ в интернет с твърдението, че никой няма да се размърда да вземе Библията и да прочете това послание на апостол Павел, не излязох прав. Една дама, с име или прозвище Екатерина, се потруди да качи в мрежата цялата тази тринайста глава на немски.
Много особено и внушително се получава, когато за любов се говори на немски. И когато се пее за любов на немски. Немският в Одата на радостта например звучи точно така. Особено, внушително, а донякъде и страшно.
Внушително и малко страшно е и посланието на апостол Павел, написано на немски. Макар че е Ода на любовта.
Може би защото немският език е “варварски”, за разлика от гръцкия.
Написани на немски, любовните пориви на апостол Павел изглеждат още по-загадъчни и неуместни. И още по-застрашителни. Поради две основни причини. Първата е трудно доловима. Могат да я усетят само хора, които знаят, че апостол Павел не е някакъв кабинетен мислител, нито неопитен юноша, който ще кърти трогателни въздишки и любовно ще страдае по въображаема някоя миловидна девица, или дори по истинска такава. Не е той нито Ромео, нито Вертер. Апостол Павел е издръжлив, силен, патил, препатил, умен и суров мъжага.
И когато той каже, че без любов нищо не сме, това значи, че е така. Че не сме. Верно го е издумал. Думите му са премислени и изстрадани. Затова са страшни. Истинските неща са такива. Непоносими са. “Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе” (Йоан 16, 12).
Та това е първата причина Любовната ода на апостол Павел да звучи донякъде и заплашително.
Втората причина е ясна, недвусмислена и неоспорима. Тя е следната:
Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме.
Не изреждам с копи-пейст (прекопирай-залепи). Всички думички си написах собственоръчно. Убедено. С яд дори. Не с гняв, защото гневът е Божие чувство, а пък ядът си е за нас. И отмъщението е Негово (второз. 32, 35), само дето ние си го присвояваме. А не трябва, защото нищо не сме.
От Pomagalo.com