Спешно!!! [Архив]

sexa_na_kompleksa

03-26-2008, 14:44

Виж това:

Тържество на Словото
Златният Век на Българската Книжнина

ЖИТИЙНА ЛИТЕРАТУРА
Житийната литература или агиографията заема значително място в репертоара на старобългарската книжнина от края на IX и Х в. В дяла на агиографията се включват жанрови форми, интерпретиращи благочестивия живот, мъченията и всички подвизи на християнско служение, чудесата приживе и след смъртта и разказите за съдбата на мощите на лица, канонизирани, т.е. обявени от църквата за светци. В тесен смисъл житието е разказ (кратък или обширен) за светеца от началото до края на земния му път, включващ непременно в лапидарна или разгъната форма основанията за канонизацията. Агиографските произведения през IX в. във Византия стават особено продуктивни във вpъзка с възстановяването на иконопочитанието и разцвета на манастирската култура. При това те имат строго определено място в календарния цикъл и, следователно, са абсолютно необходими и задължителни словесни форми на култа към светците.
Старобългарската житийна литература се откроява със забележителни постижения както в усвояването на византийския репертоар, така и в създаване на собствени житийни творби. За ранното възникване на оригиналната агиография особено много допринася канонизацията на Първоучителите, която вече е утвърдена до идването на Кирило-Методиевите ученици в България. В Плиска и Преслав агиографията се свързва и със защитата на славянската писменост и култура. Още от самото начало българските автори допълват житийния репертоар със свои теми и герои, като едновременно и превеждат най-значимите постижения на византийската агиография.
Началото на оригиналната българска агиография се поставя с Пространното Житие на Методий, за което с голяма вероятност се предполага, че е възникнало, след като учениците вече са се установили в България. На Кирило-Методиевия yченик св. Наум е посветено Житие, написано в първото десетилетие на Х в. В науката преобладава мнението, че и за св. Климент е създадено Житийно произведение, недостигнало до нас, но използвано по-късно в гръцкото житие, което му посвещава Охридският архиепископ Теофилакт (XI в.); от началото на X в. се датира приблизително и едно кратко житие, посветено на Методий, но надписано като памет за двамата Първоучители. Всички агиографски творби за светите братя или за техните ученици, написани през Симеоново бреме, са обединени от обща идейна насоченост за възхвала на славянската писменост и нейните апостоли.

Житието в жанровата система на
старобългарската литература

Главни жанрове на българската средновековна литература са похвалното слово, поучението, беседата, но необикновения си авторитет тя печели на първо място чрез житията. Житието е било неотмена част от текстовете, които се четат в църквите при честването на празниците на всеки един светец и е било разбираемо за всеки, който е слушал. От там идва голямата му важност, тогава на първо място за църквата, но и за цялата старобългарска литература. Предмет на изображение на житието е личност канонизирана от църквата и призната за религиозен и нравствен еталон. То има точно определена делова функция и е в пряка вързка с потребностите на религията, на църквата, която чрез житията утвърждава своята идеология. Точно това определя и задължителната структура, която трябва да има всеко едно житие и нормативните изисквания, които трябва да се спазват при създаването на житието.
Историята на житието започва с раждането на християнството. Житията се развиват от тогавашните мартирии, които са представлявали кратки писмени свидетелства за хора, пострадали при гоненията на християните в периода II-IVв. Матириите с признаването на християнството за държавна религия, когато почитанието на мъчениците за вярата и култът към светците става задължителен, се превърщат от сведения изложени според съдебни протоколи и свидетелски показания във конкретна литературна форма, която през IV в. се развива и започва да съществува под наименованието житие.
Има два вида на жития. Първите са кратките (приложните) жития, които са били четени в храмовете и са имали за цел да изложат в сбита форма известията за светеца, както и да изтъкнат основанията за превърщането на една историческа личност в признат от църквата светец. Вторият вид жития са пространните жития, които са били предназначени за четене от страна на миряните и монасите и в които на дълго и широко се разказва за живота на светеца.
Нормативните изисквания и задължителната структура е това, което прави житията интересни и всъщност изгражда житието като жанр в средновековната българска литература. Житието е един от жанровете на старобългарската литература, в които за първи път се проявява точна, строга форма, модел според който една творба е житие. По-късно, историята на световната литература ще запомни и такива формулировки според които едно произведение е произведение на изкуството.
Централният герой на житието, светецът, винаги се изгражда по съответен библейски прототип. Така, светецът мъченик е описан като притежател на качествата на Първомъченик Стефан, светецът отшелник се оприличава на св. Йоан Кръстител, а светецът апостол има качествата на св. апостоли Петър и Павел. По тоя начин, свързвайки произведението с познатите библейски образи и ситуации, се създава необходимата нагласа за възприемане на нравственото послание на произведението от читателя или слушателя. Цитатите от Светото писание са всъщност ключът за смисловото и емоционално разбиране на текста. За да се изключи възможността от неправилно тълкуване, за всяко едно житие задължителен елемент е възхвалата, поднесена съвсем директно и патетично. При изграждането на персонажа на житието, основен принцип е последователната му идеализация. Авторът не описва последователно живота на исторически съществувалата личност, а включва и коментира само тези черти и постъпки на героя, които се препокриват с качествата на библейския прототип, при сходни обстоятелства. Идеализацията на образа изисква и всеки момент от житието да е снабден с морална оценка, което да прави героя модел за подражание. Житийният герой винаги мисли и постъпва, както подобава на светец, той не се променя, не се развива. Житието не е разказ за това как обикновен човек става светец, а за начина, по който светецът живее между хората.
Като схема, житието в старобългарската литература за образец взима схемата на пространните жития на византийската литература. Така, всяко житие започва с предисловие, което съдържа внимателно подбрани библейски цитати. Те имат за цел да покажат ползата от познаването и прославата на достойния живот на героя. След тях следва разказ за деянията на светеца. Тук вече се проявява имагинацията на автора, защото в повечето от случаите той трябва да измисля и добавя липсващите сведения от биографията на героя, с цел да убеди аудиторията, че персонажът е следвал своя библейски еталон през целия си живот. Всеки подвиг на светеца се описва в отделен епизод, чиято вътрешна структура се повтаря. Епизодите започват с възникването на някакъв конфликт, който светецът винаги решава с помоща на Бога, който чува молитвите му и извършва чудо. В края на всеки епизод следва коментара на автора, който прави необходимите изводи. Епизодите са подредени хронологически, но между тях не съществува причинно-следствена вързка. Те могат да се прибавят или пропускат, с което посланието на текста нито губи, нито печели, тъй като всеки епизод носи един и същ нравствен смисъл. Житието завършва с разказ за чудесата, които се случват на гроба на героя, или са описани пътуванията на мощите на светеца.