miloto na miloto:P
03-27-2008, 13:20
надява се да ви хареса..
Отворих очи, беше се съмнало и денят беше започнал - забързан и някак мрачен; с хилядите хора, тръгнали по своя път, с множеството измъчени лица, всяко носещо своята съдба, своята крехка надежда, искряща в очите на един човек и умираща с една гореща сълза...
Бях сама в пустото легло, на пустия апартамент, в този пуст свят; той отново беше ме оставил без целувка за сбогуване, без бележка, без нищо... Вече не знаех какво го прави щастлив, кое го наранява - сякаш бяхме двама непознати, споделящи единствено вечерите си. Всичко беше толкова объркано, че всяка сутрин започваше с въпроса, дали да не си отида от него, но после ме обземаше някакъв страх, сякаш мисълта да не заспивам до него беше най-ужсното нещо на този свят и сякаш идеята да сложа край, на онова, което имаше своя негласно изказан финал, ме плашеше до смърт. Нямаше къде да отида, вече нямах дом, родителите ми се бяха отказали от единственото си дете, аз съм виновна - бях толкова наивна, като хлапе, вярващо в приказни феи. Събрах си багажа и тръгнах, не исках нищо и нищо не ми бе нужно, само той, когото обичах до лудост, той, който ми обещаваше целия свят. Всичко е една илюзия...
Сега съм сама, пак сама, както преди да го срещтна, но сега боли много повече. По-рано живеех с надеждата, че ще намеря своя приказненпринц; сега, когато мислих, че съм го открила, той бавно ме убива със своето безразличие. Знам, че в момента е с някоя друга, че целува нея, не мен, а аз съм тук с мисълта за него и за всичко, което изгубих- изгубих детството си, бях пораснала преждевременно. Когато напуснах дома, тръгнах с вярата, с онази крехка надежда, че той ще се грижи за мен, че всичко ще е наред и ще бъдем много щастливи, но с всеки изминал ден ставаше по-трудно. Живеехме в някаква таванска стая, нямахме пари, наложи се да работя в един клуб като сервитьорка, това беше единственото, което можех да върша, колко бях жалка. Изкарвах мизерни пари за толкова труд и вечери, прекарани далеч от него сред разни непознати, които виждаха в мен едно парче месо, едно лице, но не и човек, не и личност. Всеки миг мислех за него, усмихвах се на онези, от които се отвращавах, единствено, защото си представях него. Вършех всичко за онзи, когото наричах "моя любов"; работех вечер и се прибирах рано сутрин, когато слънцето изгряваше и улиците бяха пусти, щом отворех входната врата, той беше там; знаех, че колкото и да съм изморена, той щеше да ме накара да се усмихна - кротко заспал. Стъпвах на пръсти, за да не го събудя и се сгушвах в леглото при него, целувах го и заспивах щастлива с мисълта, че не съм сама, че открила човека, пред когото мога да излея душата си, този, който ме прави различна. Виждах в неговите очи селия свят, виждах бъдещето си, всяка една мечта се зовеше с името му, и всеки красив спомен - с усмивката му.
Но днес всичко е различно, вече не съм принцесата, а той не е моят принц, вместо в дворец, живеем в някаква мизерна стайчка и вместо любов, чувстваме безразличие; в нас тежи бремето на онези обещания, които си бяхме дали и които знаем, че няма да се изпълнят. Чувствам се като скитница, търсеща топъл подслон; не искам никой друг, само него, но това е невъзможно... бавно всичко угасва в мен, дори желанието да се боря, да живея, имах всичко, а днес нямам нищо. Всеки изгрев е мъчение, с всеки изминал ден губя частица от себе си и не знам коя съм. Иска ми се да заплача, но очите ми са пресъхнали, иска ми се да изкрещя, но няма кой да ме чуе..Сама съм, той бе всичко за мен, а днес, днес е един непознат...
Станах от леглото и се облякох набързо, започваше поредният ден, с поредното ходене по адреси, отново бях без работа, отново бяхме без пари. Седнах на кухненската масичка и разлистих днешния вестник, оставен на страна до празна чаша от кафе. Имаше толкова много обяви и може би все нещо щеше да се появи и за мен, на лицето ми се изписа усмивка, грабнах вестника и излязох...
Беше красива и топла пролет. Влюбени двойки се разхождаха из уличките и птичките пееха толкова захаросано, че ми се гадеше от всичкото това щастие, което витаеше из въздуха, като че ли само аз бях нещастна и усещах в себе си една огромна радна, която кървеше болезнено, но именно тя ме караше да се чувствам жива.
Вървях из слънчевите улици и подмихавах муинвачите, както те подминаваха тъгата, която бе отпечатана на лицето ми. Питах се какво да правя с живота си... Погледнах към часовника - беше 11:17, помня този час, защото тогава сърцето ми застина и се почувствах мъртва. Покрай мен бе минал той - моята голяма любов, дори не ме забеляза; беше с друга, държеше я за ръка и я гледаше влюбено, на лицето му беше изписана глуповата усмивка... да, беше щастлив. А тя -толкова красива и нежна, приличаше на полско цвете; беше идеална, беше всичко онова, което аз не бях. Минаха покрай мен и продължиха към плажа, навярно я водеше на пристана, където ние някога прекарвахме часове в съзерцание. Щом ги видях всичко в мен загасна като пламък от свещ и настана непрогледен мрак... Изпуснах вестника и се свлякох до една улична лампа, седнах на тротоара и дълго време не помръднах, не можех да мисля. Не помня дори как съм се прибрала, знам само, че се проснах на пода у дома и заплаках горчиво. В един миг целият ми свят се срина до основи; мислех, че на мен това не може да ми се случе, че подобни драми ги има само по филмите, но никога не знаеш какво ти е приготвила съдбата. Пред очите ми изплуваха всички онези прекрасни мигове, които бяхме споделили, когато животът изглеждаше така лесен и всяко утро носеше надеждата и копнежа, че ще видиш онези бленувани очи, които търсят единствено теб и за които ти сивсичко. Исках да съм с него, дори сега, когато ме мамеше, нуждаех се от една топла прегръдка, в която да изплача цялата сподавена болка... Той обеща, че ще е винаги до мен, отново лъжа..
Дълго време прекарах на пода почти безжизнена; онази искра, която тлееше в мен, макар и с кротък и полунеуловим плам, бе загаснала.
Дръжката на входната врата се помръдна, беше той - моят нежен палач. Скочих и побързах да изтрия сълзите си; усмихнах се на сила. Как ми се искаше поне малко на приличам на нея, за да ме дари с частица любов. Прегърнах го... "Знаеш ли, обичам те!" Той се усмихна и ме отблъсна дискретно от себе си.. " Да, знам..." - промърмори почти неуловимо той и седна на дивана.
"Ккакво прави днес, къде беше?" - попитах, знаейки, че ще ме излъже, но и бояйки се да чуя истината. Той се обърна и ме погледна хладно, без да продума; по лицето му се четеше безразличие, сякаш всяка моя дума му тежеше.
Той вече не беше онзи, който ме караше да се чувствам различна, по-скоро ме караше да се запитам каква трябва да бъда, за да заслужа любовта му. Беше късно, твърде късно, за да се връщам назад..
Стоях до прозореца и плачех тихо, а той дори не предполагаше колко много ме боли, беше зает да мечтае за нея. Премислях всичко през, което бяхме преминали. Толкова бях свикнала с него,че животът преди да го срещтна ми се струваше полвинчат, непълен. С времето бях унищожила всичко между нас, боях се прекалено да не го загувя; потопих се в някаква апатия; забравих да се усмихвам; вече не бях неговото "слънчаво момиче". Той живя с тази трудна любов, но накрая всичко се погуби... Тежката равносметка-не той, а аз го бях оковала в страдание.
Избърсах лицето си и отидих при него, целунах го, той се усмихна престорено и аз долових това; погледнах в очите ми, там вече не виждах своя образ... "Знам всичко... няма смисъл.." "Кое всичко??" - сепна се той. "Знам за нея, знам ,че ме лъжеш..." Той наведе глава "Прости ми..."
Настана мълчание, всеки бе погълнат в собствените си мисли; нямахме какво да си кажем, всичко бе ясно... Таванската стая ми се стори ужасно пуста и мрачна, в нея бяха погребани всички красиви моменти, във всеки ъгъл живеехме ние - безгрижните и влюбени хлапета, но сега избледнявахме в собствените си спомени. Той ми липсваше, а беше до мен; не исках да го изгубя, исках да съхраня красотата на любовта ни... Бях отчаяна.. Какво можех да сторя? Станах от дивана и му се усмихнах обнадеждено "Всичко ще бъде наред..." Отидох в банята, погледнах се в огледалото, лицето ми беше подпухнало от плач. Свих се на пода и за пръв път през съзнанието ми премина идеята да сложа край на живота си. Беше ме страх да изрека тази мисъл на глас, но в съзнанието ми тя звучеше като спасение; нямах какво да губя, единствено себе си, а аз не струвах нищо без него. Имах нужда от него, за да ми даде сили, но самият той бе безсилен, сърцето му бе обикнало друга, може би с нея щеше да познае щастието, но аз знаех, че друг не би могъл да заеме мястото му...
Входната врата се затръшна, той излезе; може би отиваше при нея, за да й каже, че вече е свободен. Почувствах се изоставена, изпълних се с гняв, излязах от банята, бях обезумяла от болка; като на сън започнах да чупя всичко, което се изпречеше пред мен. Снимката, запечатала тази наша измамна любов,полетя към стената; стъклената й рамка се строши на хиляди малки парченца; от очите ми капеха горчиви сълзи... Свляхох се на пода и взех в ръце снимката, колко се бях променила от тогава; целунах избледнелия му лик и я оставих настрана. Плахо хванах едно счупено стакълце, слънцето блестеше през него и рисуваше цветни зайчета по избелелите излющени стени. Притиснах го към китката си, потече топла струйка кръв; продължих да наранявам тялото си, без да усещам физическа болка; сетивата ми бяха притъпени; почувствах се слаба, силите ми ме напускаха; очите ми натежаваха. Последното, което видях, преди да изгубя съзнание беше гронската таванска стая, застинала в тишината на един бавно утихващ живот - моя... Изведнъж настана мрак, вече не чувах и не виждах, не усещах болка, нито страх, нямаше нищо... Мракът бе заменен от ярка светлина. Из въздуха се носеше аромат на люляк, беше късна пролет и аз отново видях онези две влюбени хлапета- беше първата ни среща.Отново зърнах в очите му топлината, която така ми липсваше. Погледнах го плахо и му подадох ръка, той ми се усмихна, бях ужасно смутена, дори не смеех да го погледна в очите.
Колко далечно ми се стори всичко това, сякаш бе минал цял един живот. От толкова горчивина бях забравил да се усмихвам; бях се превърнала в марионетка, сякаш някой друг ме управляваше,наставляваше ме как да живея; душата ми бе заключена и вече не знаех коя съм и какво искам; нямах сили да се боря...
Настана отново тишина. Не знаех къде съм, беше ме страх... може би умирах; не бях осъзнала какво си причиних сама. Нима наистина исках да си отида толкова нелепо, да пропусна толкова красота.. не, не го исках; каквото и да ми се беше случило, вече знаех, че мога да го преодолея. Исках да го целуна за последно; да погледна в големите му кафеви очи..нямах ли право на последно желание? "Искам да живея!!!" - изкрещях с всички сили, но сама не чух гласа си, той се бе изгубил в нищото... " Искам да се върна..." - изридах уплашено... " Искам да съм с него.." никой не чуваше молбите ми.
Отворих очи и се събудих, беше майско утро, най-красивото утро... Всичко е било просто сън... Той беше в леглото до мен, беше заспал с усмивка, защото аз бях тук - до него, защото бях неговото слънчево момиче, защото сърцето му се разтуптяваше лудо всеки път, когато ме погледнеше, защото ме обичаше повече от живота. Малката таванска стайчка беше изчезнала, погребала със себе си онова тъжно момиче... Нима всичко е било илюзия? Да, беше...
Днес бях щастлива, животът бе карсив, щом за някой представлявах целия свят; щом за един човек аз бях всичко онова, от което се нуждаеше; щом в очите му бях единствена.. Да, бях щастлива, защото се събудих от кошмара...
Отворих очи, беше се съмнало и денят беше започнал - забързан и някак мрачен; с хилядите хора, тръгнали по своя път, с множеството измъчени лица, всяко носещо своята съдба, своята крехка надежда, искряща в очите на един човек и умираща с една гореща сълза...
Бях сама в пустото легло, на пустия апартамент, в този пуст свят; той отново беше ме оставил без целувка за сбогуване, без бележка, без нищо... Вече не знаех какво го прави щастлив, кое го наранява - сякаш бяхме двама непознати, споделящи единствено вечерите си. Всичко беше толкова объркано, че всяка сутрин започваше с въпроса, дали да не си отида от него, но после ме обземаше някакъв страх, сякаш мисълта да не заспивам до него беше най-ужсното нещо на този свят и сякаш идеята да сложа край, на онова, което имаше своя негласно изказан финал, ме плашеше до смърт. Нямаше къде да отида, вече нямах дом, родителите ми се бяха отказали от единственото си дете, аз съм виновна - бях толкова наивна, като хлапе, вярващо в приказни феи. Събрах си багажа и тръгнах, не исках нищо и нищо не ми бе нужно, само той, когото обичах до лудост, той, който ми обещаваше целия свят. Всичко е една илюзия...
Сега съм сама, пак сама, както преди да го срещтна, но сега боли много повече. По-рано живеех с надеждата, че ще намеря своя приказненпринц; сега, когато мислих, че съм го открила, той бавно ме убива със своето безразличие. Знам, че в момента е с някоя друга, че целува нея, не мен, а аз съм тук с мисълта за него и за всичко, което изгубих- изгубих детството си, бях пораснала преждевременно. Когато напуснах дома, тръгнах с вярата, с онази крехка надежда, че той ще се грижи за мен, че всичко ще е наред и ще бъдем много щастливи, но с всеки изминал ден ставаше по-трудно. Живеехме в някаква таванска стая, нямахме пари, наложи се да работя в един клуб като сервитьорка, това беше единственото, което можех да върша, колко бях жалка. Изкарвах мизерни пари за толкова труд и вечери, прекарани далеч от него сред разни непознати, които виждаха в мен едно парче месо, едно лице, но не и човек, не и личност. Всеки миг мислех за него, усмихвах се на онези, от които се отвращавах, единствено, защото си представях него. Вършех всичко за онзи, когото наричах "моя любов"; работех вечер и се прибирах рано сутрин, когато слънцето изгряваше и улиците бяха пусти, щом отворех входната врата, той беше там; знаех, че колкото и да съм изморена, той щеше да ме накара да се усмихна - кротко заспал. Стъпвах на пръсти, за да не го събудя и се сгушвах в леглото при него, целувах го и заспивах щастлива с мисълта, че не съм сама, че открила човека, пред когото мога да излея душата си, този, който ме прави различна. Виждах в неговите очи селия свят, виждах бъдещето си, всяка една мечта се зовеше с името му, и всеки красив спомен - с усмивката му.
Но днес всичко е различно, вече не съм принцесата, а той не е моят принц, вместо в дворец, живеем в някаква мизерна стайчка и вместо любов, чувстваме безразличие; в нас тежи бремето на онези обещания, които си бяхме дали и които знаем, че няма да се изпълнят. Чувствам се като скитница, търсеща топъл подслон; не искам никой друг, само него, но това е невъзможно... бавно всичко угасва в мен, дори желанието да се боря, да живея, имах всичко, а днес нямам нищо. Всеки изгрев е мъчение, с всеки изминал ден губя частица от себе си и не знам коя съм. Иска ми се да заплача, но очите ми са пресъхнали, иска ми се да изкрещя, но няма кой да ме чуе..Сама съм, той бе всичко за мен, а днес, днес е един непознат...
Станах от леглото и се облякох набързо, започваше поредният ден, с поредното ходене по адреси, отново бях без работа, отново бяхме без пари. Седнах на кухненската масичка и разлистих днешния вестник, оставен на страна до празна чаша от кафе. Имаше толкова много обяви и може би все нещо щеше да се появи и за мен, на лицето ми се изписа усмивка, грабнах вестника и излязох...
Беше красива и топла пролет. Влюбени двойки се разхождаха из уличките и птичките пееха толкова захаросано, че ми се гадеше от всичкото това щастие, което витаеше из въздуха, като че ли само аз бях нещастна и усещах в себе си една огромна радна, която кървеше болезнено, но именно тя ме караше да се чувствам жива.
Вървях из слънчевите улици и подмихавах муинвачите, както те подминаваха тъгата, която бе отпечатана на лицето ми. Питах се какво да правя с живота си... Погледнах към часовника - беше 11:17, помня този час, защото тогава сърцето ми застина и се почувствах мъртва. Покрай мен бе минал той - моята голяма любов, дори не ме забеляза; беше с друга, държеше я за ръка и я гледаше влюбено, на лицето му беше изписана глуповата усмивка... да, беше щастлив. А тя -толкова красива и нежна, приличаше на полско цвете; беше идеална, беше всичко онова, което аз не бях. Минаха покрай мен и продължиха към плажа, навярно я водеше на пристана, където ние някога прекарвахме часове в съзерцание. Щом ги видях всичко в мен загасна като пламък от свещ и настана непрогледен мрак... Изпуснах вестника и се свлякох до една улична лампа, седнах на тротоара и дълго време не помръднах, не можех да мисля. Не помня дори как съм се прибрала, знам само, че се проснах на пода у дома и заплаках горчиво. В един миг целият ми свят се срина до основи; мислех, че на мен това не може да ми се случе, че подобни драми ги има само по филмите, но никога не знаеш какво ти е приготвила съдбата. Пред очите ми изплуваха всички онези прекрасни мигове, които бяхме споделили, когато животът изглеждаше така лесен и всяко утро носеше надеждата и копнежа, че ще видиш онези бленувани очи, които търсят единствено теб и за които ти сивсичко. Исках да съм с него, дори сега, когато ме мамеше, нуждаех се от една топла прегръдка, в която да изплача цялата сподавена болка... Той обеща, че ще е винаги до мен, отново лъжа..
Дълго време прекарах на пода почти безжизнена; онази искра, която тлееше в мен, макар и с кротък и полунеуловим плам, бе загаснала.
Дръжката на входната врата се помръдна, беше той - моят нежен палач. Скочих и побързах да изтрия сълзите си; усмихнах се на сила. Как ми се искаше поне малко на приличам на нея, за да ме дари с частица любов. Прегърнах го... "Знаеш ли, обичам те!" Той се усмихна и ме отблъсна дискретно от себе си.. " Да, знам..." - промърмори почти неуловимо той и седна на дивана.
"Ккакво прави днес, къде беше?" - попитах, знаейки, че ще ме излъже, но и бояйки се да чуя истината. Той се обърна и ме погледна хладно, без да продума; по лицето му се четеше безразличие, сякаш всяка моя дума му тежеше.
Той вече не беше онзи, който ме караше да се чувствам различна, по-скоро ме караше да се запитам каква трябва да бъда, за да заслужа любовта му. Беше късно, твърде късно, за да се връщам назад..
Стоях до прозореца и плачех тихо, а той дори не предполагаше колко много ме боли, беше зает да мечтае за нея. Премислях всичко през, което бяхме преминали. Толкова бях свикнала с него,че животът преди да го срещтна ми се струваше полвинчат, непълен. С времето бях унищожила всичко между нас, боях се прекалено да не го загувя; потопих се в някаква апатия; забравих да се усмихвам; вече не бях неговото "слънчаво момиче". Той живя с тази трудна любов, но накрая всичко се погуби... Тежката равносметка-не той, а аз го бях оковала в страдание.
Избърсах лицето си и отидих при него, целунах го, той се усмихна престорено и аз долових това; погледнах в очите ми, там вече не виждах своя образ... "Знам всичко... няма смисъл.." "Кое всичко??" - сепна се той. "Знам за нея, знам ,че ме лъжеш..." Той наведе глава "Прости ми..."
Настана мълчание, всеки бе погълнат в собствените си мисли; нямахме какво да си кажем, всичко бе ясно... Таванската стая ми се стори ужасно пуста и мрачна, в нея бяха погребани всички красиви моменти, във всеки ъгъл живеехме ние - безгрижните и влюбени хлапета, но сега избледнявахме в собствените си спомени. Той ми липсваше, а беше до мен; не исках да го изгубя, исках да съхраня красотата на любовта ни... Бях отчаяна.. Какво можех да сторя? Станах от дивана и му се усмихнах обнадеждено "Всичко ще бъде наред..." Отидох в банята, погледнах се в огледалото, лицето ми беше подпухнало от плач. Свих се на пода и за пръв път през съзнанието ми премина идеята да сложа край на живота си. Беше ме страх да изрека тази мисъл на глас, но в съзнанието ми тя звучеше като спасение; нямах какво да губя, единствено себе си, а аз не струвах нищо без него. Имах нужда от него, за да ми даде сили, но самият той бе безсилен, сърцето му бе обикнало друга, може би с нея щеше да познае щастието, но аз знаех, че друг не би могъл да заеме мястото му...
Входната врата се затръшна, той излезе; може би отиваше при нея, за да й каже, че вече е свободен. Почувствах се изоставена, изпълних се с гняв, излязах от банята, бях обезумяла от болка; като на сън започнах да чупя всичко, което се изпречеше пред мен. Снимката, запечатала тази наша измамна любов,полетя към стената; стъклената й рамка се строши на хиляди малки парченца; от очите ми капеха горчиви сълзи... Свляхох се на пода и взех в ръце снимката, колко се бях променила от тогава; целунах избледнелия му лик и я оставих настрана. Плахо хванах едно счупено стакълце, слънцето блестеше през него и рисуваше цветни зайчета по избелелите излющени стени. Притиснах го към китката си, потече топла струйка кръв; продължих да наранявам тялото си, без да усещам физическа болка; сетивата ми бяха притъпени; почувствах се слаба, силите ми ме напускаха; очите ми натежаваха. Последното, което видях, преди да изгубя съзнание беше гронската таванска стая, застинала в тишината на един бавно утихващ живот - моя... Изведнъж настана мрак, вече не чувах и не виждах, не усещах болка, нито страх, нямаше нищо... Мракът бе заменен от ярка светлина. Из въздуха се носеше аромат на люляк, беше късна пролет и аз отново видях онези две влюбени хлапета- беше първата ни среща.Отново зърнах в очите му топлината, която така ми липсваше. Погледнах го плахо и му подадох ръка, той ми се усмихна, бях ужасно смутена, дори не смеех да го погледна в очите.
Колко далечно ми се стори всичко това, сякаш бе минал цял един живот. От толкова горчивина бях забравил да се усмихвам; бях се превърнала в марионетка, сякаш някой друг ме управляваше,наставляваше ме как да живея; душата ми бе заключена и вече не знаех коя съм и какво искам; нямах сили да се боря...
Настана отново тишина. Не знаех къде съм, беше ме страх... може би умирах; не бях осъзнала какво си причиних сама. Нима наистина исках да си отида толкова нелепо, да пропусна толкова красота.. не, не го исках; каквото и да ми се беше случило, вече знаех, че мога да го преодолея. Исках да го целуна за последно; да погледна в големите му кафеви очи..нямах ли право на последно желание? "Искам да живея!!!" - изкрещях с всички сили, но сама не чух гласа си, той се бе изгубил в нищото... " Искам да се върна..." - изридах уплашено... " Искам да съм с него.." никой не чуваше молбите ми.
Отворих очи и се събудих, беше майско утро, най-красивото утро... Всичко е било просто сън... Той беше в леглото до мен, беше заспал с усмивка, защото аз бях тук - до него, защото бях неговото слънчево момиче, защото сърцето му се разтуптяваше лудо всеки път, когато ме погледнеше, защото ме обичаше повече от живота. Малката таванска стайчка беше изчезнала, погребала със себе си онова тъжно момиче... Нима всичко е било илюзия? Да, беше...
Днес бях щастлива, животът бе карсив, щом за някой представлявах целия свят; щом за един човек аз бях всичко онова, от което се нуждаеше; щом в очите му бях единствена.. Да, бях щастлива, защото се събудих от кошмара...