miloto na miloto:P
03-27-2008, 13:22
....написано с много сълзи и мн искрено..
Отново бях в болничната тъмна стая, валеше дъжд, но беше тихо; бях опряла лице в студения прозорец и гледах как капките се стичаха по стъклото, гякаш го целуваха и после се отронваха като сълизи и падаха в черната земя. Някакво отчаяние ме обгърна в коварната си прегръдка. Опитите ми да забравя и да не мисля, се оказаха несполучливи. Каквото и да правех, погледът ми все се отправяше към кушетката встрани от стола, на който стоях; там лежеше все така блед и болен той. Животът ми бе свързан с неговия и неговият с моя, той носеше частица от мен и аз от него и сега чувствах как нещо в мен си отиваше заедно с него. Бях безсилна. Лекарите ме съветваха да не се надявам напразно, болестта бе тежка, а той отслабваше с всеки ден, лицето му бе жълтеникаво и напукано, косата рядка и на места беше съвсем опадала, само очите му още светеха живо и криеха онзи пламък за живот и наивна надежда за утрешния ден. Понякога той ме извикваше да седна на кушетката до него, държеше ръцете ми със своите слаби и кокалести ръце; държеше ме силно и ми говореше, гледайки ме право в очите: "Ще видиш, ще дойде пролетта и ти и аз ще се махнем от тук..."
Той си мечтаеше за времето, когато всичко отново ще бъде като преди; когато ще напуснем тази мрачна стая, превърнала се в наш дом; когато ще сме свободни... но и двамата тайно знаехме, че това са само илюзии - илюзиите на двама отчаяни и търсещи посока скитници.
Отначало, преди той да се влоши, аз го бутах в инвалидна количка и се разхождахме из алеите до болницата. Той жадно поглъщаше всеки слънчев лъч, смееше се на птиците, които се бореха за коричка хляб и аз се смеех с него и някак забравях, че много скоро той ще си отиде. Когато се прибирахме отново в стаята, той се натъжаваше, но се стараеше да го скрие. Вечно се шегуваше, когато виждаше сноповете паднала коса по възглавницата, че се нуждае от добър фризьор, а аз го успокоявах, че жените харесват повече гологлави мъже и заедно се смеехме. Когато настъпеше нощта, той заспиваше упоен от многото лекарства, с които го тъпчеха; клепачите му се затваряха уморени от дневните усилия; всяко едно вдишване му костваше голямо усилие, а аз дори и не предполагах; той не искаше да ме измъчва още повече и таеше всичко в себе си. Щом той заспеше, аз лягах на съседната кушетка и безброй мисли нападаха съзнанието ми - спомени за най-щастливите ни мигове и все повече се убеждавах, че без него не мога да дишам, да изпитвам щастие, той бе всичко за мен,целия ми живот... заплаквах горчиво и сълзите ми измокряха косите ми, цялото ми лице. Не затварях очи дълго време, плачейки и после всичко започваше отново в този кръговрат на надежда и отчаяние...
От няколко дни той се беше влошил и нямаше как да излизаме на двора, лежеше прикован към кушетката и рядко отваряше очи. Страхувах се, че може вече да не видя онзи блясък в тях, страхувах се до смърт...
Станах от стола, дъждът спря... надвесих се над него, той отвори очи и ми се усмихна: "Да не проверяваш, дали може да отвориш вече завещанието ми?" - каза той шеговито. Аз се засмях и придърпах стола до кушетката. Той ме хвана за ръката и ме погледна, в погледът му се четеше спокойствие и мир. Отвори уста и заговори тихо: "Ти знаеш... пролетта е още далече, а аз не ще да я дочакам. Усещам с всеки ден как си отивам, как бавно, частица по частица, тялото ми умира. Не искам да страдаш, чуваш ли?! Аз не се страхувам! Ще видиш, времето лекува всяка болка."
"Не! Ти няма да ме оставиш! Без теб оставам сама!" "Аз никога няма да те изоставя! Винаги ще съм тук, до теб; ще бъда до леглото ти, когато кротко затвориш очи; ще живея в сърцето ти, в спомените ти. И някой ден отново ще бъдем аз и ти, заедно, за да дочакаме нашата пролет. Обичам те, не го забравяй, малко пате, а сега върви за чаша сок, устата ми пресъхна, върви!"
Аз станах бавно, целунах го по челото и тръгнах по коридора на болницата до кафенето, което бе на долния етаж. Вървях и плачех, сълзите ми капеха по прашния под... Исках да умра; искаше ми се аз да бях на неговото място; чудех се защо точно той, който за мен бе най-добрият човек, най-истинският. Защо си отиват тези, които най-силно обичаме, защо?
Слизах по стълбите и не можех да осъзная какво е случва, не исках да повярвам..
Стаите на долния етаж ми се сториха някак грозни. Вратите им бяха затворени, а отвътре не се чуваше нищо, сякаш тиха смърт бе покосила всичко... Докато тишината не бе смутена от детски плач. Тук бе родилното отделение. Една сестра отвори дървена врата с дете на ръце, току-що родено, повито в небесно-синьо одеалце. Успях да видя лицето на майката, докато вратата хлопна зад гърба на сестрата, то сияеше с неземна светлина; никога няма да забравя усмивката й. Помислих си, че има надежда, не може всичко да е толкова лошо; може би той щеше да пребори болестта; може би просто трябваше да се махнем за малко от тук. Щях да го изведа, тогава той щеше да се поразсее, да се разведри.
Взех капинов сок, любимия му и тръгнах, почти тичайки към стаята му. Не знам как и защо, но ме обзе някакво странно усещане за спокойствие. Нима той щеше да се оправи или всичко бе отново една безплътна илюзия?!
Стигнах до стаята, само няколко метра ме деляха от нея. Тя бе отворена... странно. Един лекар излезе и ми съобщи, че той е починал;з атворил е очи и сърцето му е спряло. "Много съжалявам" - промълви той. В този миг чашата се изплъзна от ръката ми и със страшен трясък се строши на хиляди малки парченца; сокът се разля и опръска бялата ми рокля.. "Това е невъзможно! Как така... той е жив!!!?"
Влязох в стаята и започнах да го разтърсва,да стискам ръцете му. "Тук съм! Ти не можеш да ме оставиш, не можеш... Ще видиш, ще дойде пролетта..." Сълзите ми падаха като порой върху топлото му тяло и мокреха лицето му. Аз дълго стоях на кушетката и не позволявах да го отведат, плачех и го прегръщах. Усещах, че той е още тук, че не си е отишъл. Хванах ръката му и заговорих с треперещ глас:
- Защо си отиде... Как ще живея сега, с кого ще се смея, с кого ще мечтая? Защо...
Мина време, една сестра дойде в стаята и каза, че трябва да приберат тялото му. Аз се наведох и го целунах за последен път. Останах сама между четирите стени, сякаш сама и в целия свят. Легнах на кушетката, където доскоро лежеше той, затворих очи... Внезапно усетих някаква топлина, нещо ме обгърна и аз отново го видях, беше изправен и ми се усмихваше... "Ще дойде пролетта, патенце..."
Сепнах се и отворих очи, нима го бях сънувала, нима бе просто фантазия... не вярвам...
Дойде пролетта и всичко се събуди, за да поеме глътка живот; дърветата се разлистили и се носеше чуден аромат. Него го нямаше... Понякога просто забравях, че не е жив и когато оставах сама, започвах да споделям какво ме трежойи, за какво мечтая и той сякаш чуваше всяка моя дума и ми вдъхваше увереност и сили...
Денят беше прекрасен - небето ясно и чисто, тук-там плуваше някое розово облаче; сякаш красотата и щастието витаеха във въздуха и аз бях щастлива, бях намерила пътя си, след дълго лутане. Все пак животът продължаваше и нямаше как да го спра, не можех вечно да се давя в скръбта на миналото.
Днес напусках града и заминавах, бях спечелила стипендия по медицина, мечтата ми се сбъдна - щях да лекувам хората; да спасявам живота им, но преди да отпътувам трябваше да направя нещо важно - да се сбогувам с него. Багажът ми беше готов, дори билетът за влака бе в джоба на сакото ми, оставаше да отида, може би за последан път, на гроба му...
Там бе все така тихо и се чувстваше хлад, въпреки че слънцето грееше. Не бях сама, в далечината забелязах мъж, възрастен и побелял; държеше в ръка четири кърваво-червени рози. Често, когато ходех по-рано на гробището, го виждах, навярно идваше при жена си; понякога чувах какво й говори, обещаваше да се грижи за Господин Мър - котката им, единственото, което му бе останало.
Видях го, че си тръгва, той мина покрай мен и се усмихна. "Те са тук, живи са, чуваш ли... тук са, вслушай се..." Той нахлупи вехтата си шапка и продължи нататък, тананикайки някакъв шлагер.
Аз седнах на тревата и положих два каранфила върху гроба му, само за толкова ми бяха останали пари... "Аз... аз заминавам завинаги и едва ли повече ще се върна. Искам да знаеш, че съм добре; ще следвам медицина и ще помагам на болните, ще намеря лекарство за твоята болест и повече няма да умират хора, ще се гордееш с мен!" Станах и избърсах сълзите си... "Обичам те!" Тръгнах към изхода, внезапно спрях. Нещо ме накара да застина, обърнах се и го видях. Той бе истински... Приближи се и видях топлите му очи, които толкова ми липсваха. "Моето малко патенце, вече порасна. Обичам те и винаги ще съм до теб, не го забравяй..." Той ме целуна и в същия миг изчезна. Аз се усмихнах и знаех, че не съм сама и никога няма да бъда...
Отново бях в болничната тъмна стая, валеше дъжд, но беше тихо; бях опряла лице в студения прозорец и гледах как капките се стичаха по стъклото, гякаш го целуваха и после се отронваха като сълизи и падаха в черната земя. Някакво отчаяние ме обгърна в коварната си прегръдка. Опитите ми да забравя и да не мисля, се оказаха несполучливи. Каквото и да правех, погледът ми все се отправяше към кушетката встрани от стола, на който стоях; там лежеше все така блед и болен той. Животът ми бе свързан с неговия и неговият с моя, той носеше частица от мен и аз от него и сега чувствах как нещо в мен си отиваше заедно с него. Бях безсилна. Лекарите ме съветваха да не се надявам напразно, болестта бе тежка, а той отслабваше с всеки ден, лицето му бе жълтеникаво и напукано, косата рядка и на места беше съвсем опадала, само очите му още светеха живо и криеха онзи пламък за живот и наивна надежда за утрешния ден. Понякога той ме извикваше да седна на кушетката до него, държеше ръцете ми със своите слаби и кокалести ръце; държеше ме силно и ми говореше, гледайки ме право в очите: "Ще видиш, ще дойде пролетта и ти и аз ще се махнем от тук..."
Той си мечтаеше за времето, когато всичко отново ще бъде като преди; когато ще напуснем тази мрачна стая, превърнала се в наш дом; когато ще сме свободни... но и двамата тайно знаехме, че това са само илюзии - илюзиите на двама отчаяни и търсещи посока скитници.
Отначало, преди той да се влоши, аз го бутах в инвалидна количка и се разхождахме из алеите до болницата. Той жадно поглъщаше всеки слънчев лъч, смееше се на птиците, които се бореха за коричка хляб и аз се смеех с него и някак забравях, че много скоро той ще си отиде. Когато се прибирахме отново в стаята, той се натъжаваше, но се стараеше да го скрие. Вечно се шегуваше, когато виждаше сноповете паднала коса по възглавницата, че се нуждае от добър фризьор, а аз го успокоявах, че жените харесват повече гологлави мъже и заедно се смеехме. Когато настъпеше нощта, той заспиваше упоен от многото лекарства, с които го тъпчеха; клепачите му се затваряха уморени от дневните усилия; всяко едно вдишване му костваше голямо усилие, а аз дори и не предполагах; той не искаше да ме измъчва още повече и таеше всичко в себе си. Щом той заспеше, аз лягах на съседната кушетка и безброй мисли нападаха съзнанието ми - спомени за най-щастливите ни мигове и все повече се убеждавах, че без него не мога да дишам, да изпитвам щастие, той бе всичко за мен,целия ми живот... заплаквах горчиво и сълзите ми измокряха косите ми, цялото ми лице. Не затварях очи дълго време, плачейки и после всичко започваше отново в този кръговрат на надежда и отчаяние...
От няколко дни той се беше влошил и нямаше как да излизаме на двора, лежеше прикован към кушетката и рядко отваряше очи. Страхувах се, че може вече да не видя онзи блясък в тях, страхувах се до смърт...
Станах от стола, дъждът спря... надвесих се над него, той отвори очи и ми се усмихна: "Да не проверяваш, дали може да отвориш вече завещанието ми?" - каза той шеговито. Аз се засмях и придърпах стола до кушетката. Той ме хвана за ръката и ме погледна, в погледът му се четеше спокойствие и мир. Отвори уста и заговори тихо: "Ти знаеш... пролетта е още далече, а аз не ще да я дочакам. Усещам с всеки ден как си отивам, как бавно, частица по частица, тялото ми умира. Не искам да страдаш, чуваш ли?! Аз не се страхувам! Ще видиш, времето лекува всяка болка."
"Не! Ти няма да ме оставиш! Без теб оставам сама!" "Аз никога няма да те изоставя! Винаги ще съм тук, до теб; ще бъда до леглото ти, когато кротко затвориш очи; ще живея в сърцето ти, в спомените ти. И някой ден отново ще бъдем аз и ти, заедно, за да дочакаме нашата пролет. Обичам те, не го забравяй, малко пате, а сега върви за чаша сок, устата ми пресъхна, върви!"
Аз станах бавно, целунах го по челото и тръгнах по коридора на болницата до кафенето, което бе на долния етаж. Вървях и плачех, сълзите ми капеха по прашния под... Исках да умра; искаше ми се аз да бях на неговото място; чудех се защо точно той, който за мен бе най-добрият човек, най-истинският. Защо си отиват тези, които най-силно обичаме, защо?
Слизах по стълбите и не можех да осъзная какво е случва, не исках да повярвам..
Стаите на долния етаж ми се сториха някак грозни. Вратите им бяха затворени, а отвътре не се чуваше нищо, сякаш тиха смърт бе покосила всичко... Докато тишината не бе смутена от детски плач. Тук бе родилното отделение. Една сестра отвори дървена врата с дете на ръце, току-що родено, повито в небесно-синьо одеалце. Успях да видя лицето на майката, докато вратата хлопна зад гърба на сестрата, то сияеше с неземна светлина; никога няма да забравя усмивката й. Помислих си, че има надежда, не може всичко да е толкова лошо; може би той щеше да пребори болестта; може би просто трябваше да се махнем за малко от тук. Щях да го изведа, тогава той щеше да се поразсее, да се разведри.
Взех капинов сок, любимия му и тръгнах, почти тичайки към стаята му. Не знам как и защо, но ме обзе някакво странно усещане за спокойствие. Нима той щеше да се оправи или всичко бе отново една безплътна илюзия?!
Стигнах до стаята, само няколко метра ме деляха от нея. Тя бе отворена... странно. Един лекар излезе и ми съобщи, че той е починал;з атворил е очи и сърцето му е спряло. "Много съжалявам" - промълви той. В този миг чашата се изплъзна от ръката ми и със страшен трясък се строши на хиляди малки парченца; сокът се разля и опръска бялата ми рокля.. "Това е невъзможно! Как така... той е жив!!!?"
Влязох в стаята и започнах да го разтърсва,да стискам ръцете му. "Тук съм! Ти не можеш да ме оставиш, не можеш... Ще видиш, ще дойде пролетта..." Сълзите ми падаха като порой върху топлото му тяло и мокреха лицето му. Аз дълго стоях на кушетката и не позволявах да го отведат, плачех и го прегръщах. Усещах, че той е още тук, че не си е отишъл. Хванах ръката му и заговорих с треперещ глас:
- Защо си отиде... Как ще живея сега, с кого ще се смея, с кого ще мечтая? Защо...
Мина време, една сестра дойде в стаята и каза, че трябва да приберат тялото му. Аз се наведох и го целунах за последен път. Останах сама между четирите стени, сякаш сама и в целия свят. Легнах на кушетката, където доскоро лежеше той, затворих очи... Внезапно усетих някаква топлина, нещо ме обгърна и аз отново го видях, беше изправен и ми се усмихваше... "Ще дойде пролетта, патенце..."
Сепнах се и отворих очи, нима го бях сънувала, нима бе просто фантазия... не вярвам...
Дойде пролетта и всичко се събуди, за да поеме глътка живот; дърветата се разлистили и се носеше чуден аромат. Него го нямаше... Понякога просто забравях, че не е жив и когато оставах сама, започвах да споделям какво ме трежойи, за какво мечтая и той сякаш чуваше всяка моя дума и ми вдъхваше увереност и сили...
Денят беше прекрасен - небето ясно и чисто, тук-там плуваше някое розово облаче; сякаш красотата и щастието витаеха във въздуха и аз бях щастлива, бях намерила пътя си, след дълго лутане. Все пак животът продължаваше и нямаше как да го спра, не можех вечно да се давя в скръбта на миналото.
Днес напусках града и заминавах, бях спечелила стипендия по медицина, мечтата ми се сбъдна - щях да лекувам хората; да спасявам живота им, но преди да отпътувам трябваше да направя нещо важно - да се сбогувам с него. Багажът ми беше готов, дори билетът за влака бе в джоба на сакото ми, оставаше да отида, може би за последан път, на гроба му...
Там бе все така тихо и се чувстваше хлад, въпреки че слънцето грееше. Не бях сама, в далечината забелязах мъж, възрастен и побелял; държеше в ръка четири кърваво-червени рози. Често, когато ходех по-рано на гробището, го виждах, навярно идваше при жена си; понякога чувах какво й говори, обещаваше да се грижи за Господин Мър - котката им, единственото, което му бе останало.
Видях го, че си тръгва, той мина покрай мен и се усмихна. "Те са тук, живи са, чуваш ли... тук са, вслушай се..." Той нахлупи вехтата си шапка и продължи нататък, тананикайки някакъв шлагер.
Аз седнах на тревата и положих два каранфила върху гроба му, само за толкова ми бяха останали пари... "Аз... аз заминавам завинаги и едва ли повече ще се върна. Искам да знаеш, че съм добре; ще следвам медицина и ще помагам на болните, ще намеря лекарство за твоята болест и повече няма да умират хора, ще се гордееш с мен!" Станах и избърсах сълзите си... "Обичам те!" Тръгнах към изхода, внезапно спрях. Нещо ме накара да застина, обърнах се и го видях. Той бе истински... Приближи се и видях топлите му очи, които толкова ми липсваха. "Моето малко патенце, вече порасна. Обичам те и винаги ще съм до теб, не го забравяй..." Той ме целуна и в същия миг изчезна. Аз се усмихнах и знаех, че не съм сама и никога няма да бъда...